Jun 5, 2011, 6:48 PM

 Гробът на Димо (първа и втора част) 

  Prose » Novels
5496 4 7
Multi-part work
275 мин reading

ГРОБЪТ НА ДИМО

 

Между селата Извор и Дебели лак се намира баирът

Котеш. На него била крепостта на някой си цар Котис, а под

крепостта било селището Оролаци. Между Дебели лак, Егълница и

Блатешница в местността Шундола също имало голямо селище.

В селото Оролаци живеел Димо сирак...

 

         Писах аз, недостойният и многогрешен монах Методий от егълнишката света обител „Свето Възнесение”, позната на простия народ като „Свети Спас”, в лето Господне 1640-то или 7148-мо от Сътворението на света. В това време се изпълниха 245 години от смъртта на последния християнски господар на областта Мрака деспот Константин, след която турците обладаха земята ни. Изпълниха се 187 години от падането на християнската гордост и утеха – славния и достоен Константинопол под ногата на безбожния Мехмед. И се изпълниха 42 години от великото пленение на светата обител „Свети Никола”, наричана още Мрачка и Ореховска, на която сам цар Иван Александър бе подарил села и имоти със златопечатен хрисовул, а ако някой не вярва, нека дойде в нашия манастир „Свети Спас”, където царската книга се пази и до днес.

         Това, братя, са дни на скръб и ридания. Твърде много са бедите по българската земя. Като къртове рием всички в земята без надежда за спасение, защото ето – и войната за обновление на България, започната в старопрестолния Търнов, биде удавена в кръв. А турците се множаха и заселваха навред, та много наши се обърнаха към скверната мохамеданска вяра. Помнете и разказвайте, че за чудо невиждано в наш Радомир вече има три турски махали, а в село Извор по Великден изгориха последната българска къща...

         В това време писах аз, братя, и да ме прости Господ, писах не за светии и за пустинници, нито за царе и патриарси, но за живи хора писах, за любов и за предателство, и за човещина, и още писах за турските насилия и беззакония. И писах не по канона, както са ме учили, със старите букви и забравените думи, но писах по нашенски говор, та да разбере простият народ моите слова и да помни и знае за своя български род. Много тегло претеглих, защото беше глад велик и нямаше що да се яде, и студ беше, а игуменът се сърдеше, че хабя пергамента и вощениците и ме поругаваше без да се срамува от белите ми коси. Затова, братя, ако намерите грешно или неправо написано, не ме проклиняйте, а поправете погрешеното и благословете. И от себе си добавете нещо, та да не погива паметта на българския род, а да пребъде. Пък аз, колкото можах, толкова и написах. Поменувайте, братя, недостойния монах Методий и от тая книжица извлечете поука и за много други неща...

 

 

Част Първа

 

ОРОЛАЦИ

 

 

         Аз не съм от Мраката. Роден съм далече, далече към изгрев слънце, във великата планина, наричана Хем или Хемус, близо до старата престолнина. Нашето село беше дервенджийско, чисто българско, там турски крак нямаше право да замръкне. И по не се усещаше робският хомот, защото нашите люде не бяха обикновена рая, служеха на султана, дано Бог прокълне семето му вовеки, като пазеха проходите от разбойници, пък и бедни не бяха, защото не плащаха данък и къде явно, къде тайно въртяха някаква търговийка. Баща ми беше от първенците. Взел си той лична мома от стар болярски род. Родила ме майка ми и умряла. Така се отворила първата рана в татковата душа, та не повторил венчило, нищо дето всички му говорили, че е грехота млад и здрав мъж да стои вдовец и с едно дете само. Вместо дом и жена, захванал той да трупа пара върху пара, та белким златото угаси мъката му. Веднъж бил в Солун и видял как гърците се подиграват с българите, че били прости орачи и копачи, и че нямали ни даскали, ни книги за своя род, а поповете им били по-прости и от народа, та не знаели да четат и пишат. И вместо да излекува първата, отворил втора рана в душата си, загдето народът ни чезне в тъмнина и безпросветност и няма кой да го изведе наравно с другите народи. Затова, когато си отворих очите и станах човек – сиреч на 7-8 години, баща ми ме отдели от себе си и ме прати да уча. Първо в Бачковския манастир, после в Рилския и накрая в Света гора. Там прекарах много лета и видях, и четох старите хрисовули и кондики, и разбрах, че лъжат гърците като казват, че не сме имали царство и господарство, и сме били безкнижни и безпросветни. Защото тъкмо гърците горяха нашите книги без срам и милост, а и българи го правеха – поради небрежност и от простотия. В манастирите се изучих изтънко да чета и пиша на български и гръцки език, че и на турски се изучих. Имаше един стар монах – дядо Григорий, да се свети името му, дето казваше, че всички езици са от Бога, и че турският, ако и да е погански, и той е от Бога, и ме учеше на него, нищо че го кълняха и пустосваха другите братя. Когато станах на 15 ме постигна беда велика. Баща ми затворил всичките си пари в стока, продал я, а когато се връщал с печалбата, нападнали го турци разбойници и го убили. Повикаха ме от Атон да уредя делата му. А като ги уредих, видях, че не само една пара не е останала, но и бащината ми къща искаха да вземат. И се възбуди голям гняв у мене, та турих огън на всичко, оставих селото и отидох при турците, защото си мислех, че те, макар и поганци, поне са чужди, а кога те мамят своите, що да сториш и кому да се оплачеш? Така ме довя вятърът при татарпазарджишкия кадия и тръгнахме ние в лето Господне 1576-то да правим списъци на джелепкешаните         по българската земя. Обиколихме Пловдивската, Пазарджишката, Софийската, Ихтиманската каза и други още, на брой всичко дванайсет. Дойдохме накрая и в Радомирско. Там за пръв път чух историята на Шуна.

         Много, много отдавна, не знам кога, ала като да е било при достойния и приснопаметен цар и самодържец на всички българи и гърци, славния Иван Асен Втори, та по негово време шетал по Българско някой си рицар латински на име Милохнев. Заживял той при царския велможа Богорис. Веднъж по време на лов мечка току-речи убила рицаря. Спасила го щерката на болярина Ладика. Залюбили се младите и Ладика станала трудна от Милохнев, ала той я оставил и си заминал за неговите земи. Едни разправят, че му дали да пие вино в черепа на Никифор, та се погнусил, други казват, че се уплашил, защото Ладика била магьосница и баячка. И така, и иначе, заминал Милохнев и сетне умрял в голямо нещастие. Умряла и Ладика като раждала детето, не от болка, а от мъка. Останало, горкото, сираче и го прибрала прабаба му, старата Асла. Тя била велика чародейка. Разправяли, че живяла повече от 200 години и сам Боян Магесникът я учил на забравеното и забранено българско древно знание. Взела Асла детето и се запиляла вдън горите тилилейски, дето и звяр не смее да минава. Там отгледала внучката си и й предала всичко що знаела. После умряла. Погребала младата Шуна прабаба си и на път тръгнала. Вървяла ни малко, ни много, та стигнала накрая до селото Егълница и рекла в него да се засели. Вдигнали егълничани голям вой, че отдалеч й се носела славата на вещица и не рачили да я пуснат в селото. Тогава заживяла Шуна наблизо на един хълм, дето имало камъни още от римско време. Така минали много години. Добре, ама видели егълничани, че кога в село град бие, при Шуна роса роси, кога в село овце мрат, при Шуна агнета скачат, кога в село чума ходи, при Шуна гайди свирят. Обърнали егълничани другия тефтер и захванали да я калесват да слезе в селото: „Шуно, слезни доле, Шуно, слезни доле!”, ала Шуна хич и не ги слушала, а си останала на баира. Тогава някои се качили при нея, други си останали в старото землище, а трети – напук (че са инатливи егълничани, Бог да им прости), напук надалече се заселили. Така Егълница се разтроила и разчетворила, и захванала земя колкото трябва за десет села, както е и до днес. А Шуна, като станала на 100 години, намерила отнякъде момиче – хранениче, дала му името и му предала занаята си, пък сетне умряла. Заживяла новата Шуна над село Егълница, а после следващата и по-следващата. На хълма започнали да викат Шундоле или Шундола. А на мене ми било писано да видя славата и смъртта на последната Шуна.

 

         И така, обиколихме ние кази всичко дванайсет, та дойдохме накрая и в Радомирско. В града, помня, стигнахме почти по тъмно. Град, град – град го било. То да речеш и София, и Пловдив не са повече от спомен за минала слава с порутени къщи и потънали в кал криви улички, ала Радомир, милият, и до днес е чисто село – затънтено и забутано. И ако въобще му се чува сегиз-тогиз името някъде, то е защото се намира на стария римски път през Кюстендил, Диканите и Друган за Бали ефенди и София. А пътят пък от Върба за Радомир прави голям завой на запад, за да заобиколи блатата и мочурищата, и докато да влезем в града, комарите – лято беше – все ни поядоха, та моят кадия ги намрази радомирци още преди да ги е видял... Нейсе, настанихме се в хана, дето го държи грък от Янина и турците бързо забравиха комарите, като ги напоиха с червена канелена ракия, нищо че уж им било забранено от Мохамеда.

Не беше зъл човек кадията Сюлейман, ама лош беше! Нямаше у него като у други турци тоя мерак да мъчи раята и да се наслаждава на християнското страдание. Обаче колкото беше дебел, толкова беше лаком, та ненаситен. Поне да събираше тия пари за прокълнатата им царщина, а той само за себе си гледаше и до края не можа нито да се наяде, нито да се напие, нито да се награби. А много пари завлече кадията. Само от Радомирско се наброиха 18 390 овце като джелепкешански данък за султана, но поне още за толкова Сюлейман прибра подкуп да ги скрие. Зная аз най-добре, защото всичко аз записвах и ако Чуче Стоян от Дебели лак имаше да дава 50 овце, кадията викаше: „Пиши 25!”, ако Степан Димно имаше да дава 60, оня викаше: „Пиши 30!”, а после джелепите един през друг му носеха торбите... Прибираше ги верният слуга на Сюлейман – едни див анадолец, сух, мръсен, грозен и прост. Приличаше повече на караконджул, нежели на човек, та майките по селата с него си плашеха децата да слушат. Трудно го търпях Анадолеца, не искам и името му да споменавам, ала пред телопазителя на кадията този ми се виждаше ангел същи. Оня беше Сатана. Пари не трупаше, искаше само от всичко да има най-доброто – било коне, било кучета, било оръжие, било дрехи, било какво било. Целият светеше в аба чохена и сърма коприна, а и хубав беше, дяволът, строен и младолик. Влезеше ли в някое село, яко черно пожарище влизаше – силеше наред моми и невести, че и на момчета посягаше. Писнало беше мало и голямо. Няколко пъти се събираха хайдути българи да го трепят, ала за зла беда оня беше голям стрелец и ятагана въртеше, та сума глави наби на кол, а него го нищо не стигаше. Ще питате що правех аз с тия. И аз питам. И мене си питам, и Господа. И Шуна съм питал. Господ още не ми е продумал. А Шуна ми рече: „Така било писано”. И е право – ако не бях тръгнал с турците, нямаше сега да съм монах в егълнишкия „Свети Спас”. Нямаше да видя Мраката и Радомир.

Който не знае, нека да узнае – не е богато Радомирско, ала хората не се оплакват, защото си обичат родния край. Поминуват като гледат повече овце. Сеят мешано жито, зеле, праз, кромид, бостани, коноп. Имат и плодни дръвчета – круши, ябълки, череши, орехи. Ловят риба, а за Божик колят свине, както е от време оно. Пестеливи, честни и работливи са радомирци, ако и да са малко завистливи, та се плодят и умножават, дори и в тия черни дни на кланета и неправди. Множат се обаче и поганците – пришълците и потурчените. Само в радомирските махали – махалата „Джамия”, махалата „Базар” и махалата „Меджид Мехмед-бег” живеят 59 ханета и 26 неженени мъже. А потурнаците по селата – във Върба, Беланица, Горна Диканя, Углярци – тях кой да ги брои? Ето - Муси бей и Извор са си вече турски села. В Кондофрей пък оказаха голяма съпротива и се запазиха християни и българи, само не знам до кога ще удържат. И селото Егълница е чисто българско. Помагай, Боже, да запазим светата православна вяра и светия език български, защото за тия три махали в Радомир стърчат три минарета на джамии. Първата от тях вдигнал някой си Юсуф, недостоен потомък на деспот Константин. На джамия е обърната и най-голямата радомирска църква „Свети княз Борис Покръстител”. Говорят, че тя била построена някога от болярина Радомир, ала да вярва ли човек на това, що се говори и на това, що се записва? Гледам, някои братя писали по църковните книги „Свети цар Борис” вместо княз, но то е поради незнание или от преголямо усърдие в родолюбството. Нека четат Тодор Дуксов, братов син на Бориса, който казва: „Това бе великият, честният и благоверният наш господар български княз на име Борис, чието християнско име бе Михаил.” Така е писано – княз, а не цар. Даже е казано, че и синът му - книголюбецът и преголям грешник Симеон, и той не е бил цар, ами го е излъгал цариградският владика, като му сложил на главата не царска корона, а своя си епириптарий. Виж неговият вече син – свети цар Петър - си е бил самодържец български и праведник. Бил той честит да се учи от отеца наш и застъпник свети Ивана Рилския, дето е живял по него време и в пещера близо до съсипаната крепост Перник, просияла при великия Кракра.

Но стига вече за царе и князове, зарекъл се бях да пиша за простия народ, да пиша за Шуна и за Денка, да пиша за Егълница и за Радомир, огън да го гори... И за Димо. За него се зарекох да пиша аз, недостойният. За Димо Сирак.

 

Между селата Извор и Дебели лак се намира баирът Котеш. Там била крепостта на някой си цар Котис. А под баира отдавна, много отдавна имаше село. Толкова отдавна чак, като да не е било истина, а някаква чудна приказка от вехти времена. Стоя на върха и гледам тръни и бурени, камъни и пепелища, лисичи дупки и змиярници. Защо, Господи? Каква беше тая вина на поруганите моми и на децата, закланите?... И на клетите им майки?!... Защо го няма Оролаци, нали там твоята камбана биеше? Нали си Бог на християните, а не на турците? Или не си?...

В това село живял някога сиромах Стойо. И беден бил, та нещастен. Злато да хванел – на камък ставало. Рано останал без баща и майка, та все по чужди къщи ходил и горчив хляб ял. А когато порастнал, с триста мъки струпал една къщица в края на селото и се оженил за мома, нито богата, нито хубава, но пък била работлива и уредна. Родила му набързо три дребни дечица и я отнесла чумата. Останал Стойо без счупена пара, с три деца на ръце. Какво правил, какво струвал – не е за говорене. Той един си знаел мъката. Тъкмо се поочовечил и ето ти нова беда – дошли турци-еничари, та взели сина му – Богданчо. А се намерили лоши хора българи, които искали и другото му момче да дадат за еничарин вместо своите, че било бедно и неугледно, а техните деца повече стрували. Разлютил се Стойо, подбрал пред себе си Димо и сестричката му Денка, запилял се в горите. Не щеш ли – срещнала го мечка стръвница и му взела душата. А децата му били с него и какво друго да направят, освен да плачат върху трупа на баща си. Пък мечката – от жал ли, от що ли, оставила ги да живеят, но тоя живот си бил вярна смърт – сами деца в гората без помощ и подкрепа. Там ги намерила старата Шуна и разтопили те коравото й сърце. Прибрала ги при себе си и ги гледала, както гледала и своето хранениче – младата Шуна. Учила ги на тайно знание и изгубена сила за полза на българите и за пакост на турците. Растяли децата, крепнели и едно лято кръвта си казала своето. Отишли Димо и младата Шуна на езерото да се къпят, и като се съблекли голи – харесали се. И втори път отишли, и трети. Разбрала някак старата дяволица, разделила ги със страшна клетва, че било речено наследницата й да е без мъж и венчило, инак щяла да изгуби силата си. Прогонен бил Димо, а с него и сестра му Денка, и заселил се той наново в Оролаци. Там заживял Димо Сирак.

 

Сега ще разкажа как срещнах Шуна. Бяхме вече почти обиколили Радомирско с кадията, само едно село ни оставаше – и то беше селото Оролаци. Ала ние зарязахме работата и отидохме на ядене и пиене у Петко Бано от Егълница. Длъжник беше той на Сюлейман, че вместо 200 овце данък, ние му писахме 50. Като видяхме месото и виното, рекохме си, че това не може да се изяде и изпие за по-малко от седмица. А е скъпо виното в Радомирско, защото тук лозите много не виреят и трябва да се докарва от други краища. Като седна кадията – яко ламя влезе в къщата – тъпчеше се като невидял. Сатаната и Анадолецът – и те като него. Пък аз седях до тях и взеки залък ми засядаше на гърлото. Петко Бано и жена му ни се кланяха до земята, ала в очите на сина им гореше бясна омраза. По-малко към турците и повече към мене. Имат българите тоя обичай, горди сме, нищо че ни наричат роби  – като се потурчи някой от племето ни – по-чужд става и от най-чуждите. Аз не бях се потурчил, ала за Петковия син бях по-долен и от мърлявия Анадолец. Затова ми засядаше залъкът, а и защото оня мръсник – Сатаната – все по момчето се заглеждаше, че беше хубаво българчето -  с бяло лице и черен чумбас, с извити вежди и снага стройна. И само Бог знае какво имаше да става, ако не беше дошъл пратеник на запотен кон. Самият ага на еничарите дошъл в Радомир. Искал да види кадията. Веднага.

И тръгнаха. Посред нощ. Пияни – заляни. Тръгнах с тях и аз. И уж по пътя вървяхме, а се замотахме в някакви шубраци и долове, и по баири се катерехме, загубени, та задръстени. А беше нощ черна, без звезди и луна, без светлина божия. Едно само потайно пиле пищене някъде в мрака. Кадията пъшкаше на всяка крачка – пак беше ял като за последно. А Сатаната в тъмното ми се видя като паднал ангел – лек на коня, свободен и силен. Завидях му. Тъкмо да отворя уста да кажа, че сме се загубили, пропищяха отнякъде куршуми и се зачуха български псувни. Нашите нападаха. Някъде до мене Анадолецът въздъхна тежко и се стовари върху ланшната шума. Кадията не знам къде беше, но още помня как Сатаната извади ятагана и се пусна в атака. Беше като Конника на Откровението, син на Велзевул, който сее ужас и смърт. Нямаше какво да го спре. Колко българи съсече онзи тогава – планината знае. Мога само да кажа, че и днес още чувам писъците на умиращите: „Майко, майчице!”. Конят под мен падна и изведнъж се намерих сред фъртуна от кръв, барут и погибел.  Изправих се и затичах обезумял кой знае накъде. Страх ме беше за жалкия ми живот. Какво толкова имах да губя?...

Луната изгря тъкмо когато бях прецапал през някакво поточе. Уж нищо и никакво, а студено като змия. Аз и без това треперех от страх, а сега и от студ ми затракаха зъбите, та щеше ченето да ми се откачи. И в същото време от челото ми се търкаляха едри капки пот. Да се потиш и от студ да се тресеш – който знае, ще ме разбере. Който не знае, Христе милостиви, дано и да не му се случи. Че е страшно. Луната изгря и видях пред себе си самодива. А до тогава не вярвах, че ги има. Но пред мене стоеше. С дълга коса, пусната, на челото превързана. Нито с литак, нито с престилка, но с мъжки кожени гащи и препасан нож. Риза бяла, с разтворена пазва, току-речи до гърдите. А очите – черни и остри като шишове.

- Какъв си ти, – проговори самодивата. – поганец ли си?

- Българин съм! – едва-едва отговорих.

- От тия ли българи, дето са приели скверната вяра? – попита отново тя.

- Щом съм българин – значи съм и християнин. – рекох аз и неволно свих юмруци. – Бива ли да се кажеш българин, ако не почиташ Бога наш Иисуса Христа?!

И се усмихна тогава момата, с жал ли, с подигравка ли, та продума:

- Да си българин и да си християнин – то не е една и съща работа. И нивга не е било!

Що видя Шуна у мене тогава – не знам. Можеше да ме остави из тия проваленици, дето се бях залутал и да забрави за жалкия хлапак, подложил се на турците, с които се биеха нашите през тая страшна нощ в планината. Или още по-лоши неща да направи с мене. Можеше. Но тя ми подаде ръка и ми рече: „Ела!”. И заведе ме в незнайна пещера, та запали огън и ми подаде хляб, като рече:

- Нахрани си тялото и си стопли душата.

Пък аз отвърнах:

- Сполай ти за огъня, ала хляба няма да взема, защото ме е срам, че вчера ядох български хляб, но го ядох не като българин, а като турчин.

А Шуна ми рече:

- Знаеш ли ти какво е да си българин?

- Българин е - рекох. - кой не краде, не завижда и не сменя светата Християнска вяра за печена кокошка. И пази своя род и език.

И отново се усмихна тя с нейната си усмивка:

- Добре са те учили, но не са те изучили докрай. Защото да си българин е много повече!

И тогава се събуди у мене един от смъртните грехове – гордостта, че се бях учил и изучил в най-великите манастири, сред най-светите монаси, пък тая девойка, била тя и самодива, ще ми дума, че не съм знаел добре за бащината ми земя и за нашия народ:

- Че речи ти, девойко, какво е да си българин!

И за трети път се усмихна тя, и сега видях, че няма подигравка у нея, а море-океан от горест.

- Да си българин – то не е лесна работа. Не може да се обясни. Само може да се почувства. Но не от всеки. Само от тези, които са приели Българския Бог.

- Кой Бог? – прошепнах аз.

- Старият Български Бог. Забраненият, отреченият, изгубеният. Синът на Майката-Земя. Роденият от камък. Богът-Слънце. Митра!

 

През тая нощ Шуна ми наговори много неща. И чудни, и странни, такива, каквито никой преди това не ми беше говорил и после никога не чух. Не знам дали това е истината, или е една хубава приказка. Но го запомних. Дума по дума. И си го повтарям всяка нощ преди да заспя. Заедно с „Отче наш”.  Сега го предавам на вас. Помнете и разказвайте. За да не се загуби, а да пребъде.

- Българите, - рече Шуна. – са народ много стар. Нашата прародина е далеч на изток, в долините на една велика планина. Щастливи били българите, защото се подчинявали на волята на своя Бог. А Той искал от народа си само две неща. Първо искал да са честни и да пазят закона. И такива били българите. Прочули се те като най-справедливите хора на света. И затова чужди градове и чужди народи доброволно се присъединявали към държавата на българите. Защото знаели, че ще живеят с ред и закон. Голяма сила давала тая справедливост. Крепила тя в добри дни и във време разделно, когато враговете побеждавали и разрушавали българските градове. Но българите все намирали нова земя и нова родина. И създали те много Българии, и всичките били славни и достойни. Защото имало ред и закон. И всеки си вършел работата под страх от смъртно наказание. Дори и царят, и той не смеел да даде лош закон или да отстъпи от бащината слава и чест, защото тогава най-близките му хора първи щели да му вземат главата. А най-славната България била нашата, Дунавската, която създали Омуртаг и Крум, и всички преди тях от рода Дуло до Тервел и великия Аспарух! Сам императорът, господарят на половината свят, треперел пред българската сила и плащал данък за срам на ромеите и заради многото им грехове. И се чудили близки и далечни като слушали, че той е победен от нашия народ. А то било, защото в България имало ред и закон!

И второ искал Бог от българите - да не са алчни. И не били алчни те! Данък се вземал само по едно повесмо прежда, по едно яйце и една лъжица масло на година. Това бил данъкът и друго нищо не не се искало. И затова била богата България, не с хазната, а с хората си. И затова в България най-богати и най за почит били не търгашите, не лъжците и измамниците, а работливите хора. И те били начело на държавата! И затова за най-славни и честити се брояли не тези, които имали най-много жени или коне, или волове, а тези, които са дали най-много от своето на ползу роду. И така било във всички Българии, и затова били те страшни и чуени по целия свят, а българите - по-многобройни от песъчинките в морето.

Така било много години – никой не знае колко. А после дошъл християнският Бог. Коварен излязъл той и лукав. Казват, че Борис покръстил българите и то е истина,       но само на половина. Защото и преди него мнозина вече се повлекли след Исуса. Защото така било по-лесно. Защото нашият Бог казвал: „Прави, каквото трябва!”, а християнският казвал: „Прави каквото искаш, пък сетне се покай!”. Така полека и потайно се развратил народът ни, колкото и да се борили с тая зараза нашите първенци. Хубавото трудно се гради, но бързо се разваля. Като видял Борис каква е работата, уплашил се съвсем да не се затрият българите и приел гръцката вяра, но съхранил нашия език. Ала един гол език държава пази ли? Разрушени били капищата, прогонени колобрите, а 52 достойни рода били избити, ведно с жените и пеленачетата, загдето не пожелали да се кланят на лъжливия бог! И великото медно гумно – сърцето на България, в което императорите векове напразно мечтаели да забият копието си – и него разрушил Борис – езическо било! Синът му – храбрият, мъдър и злочест Расате виждал пропастта, зейнала пред българското племе и се опитал да го повърне назад, към стария бог и старите обичаи. Клетникът! Колкото можел да върне назад реката, толкова върнал и вярата! Писано е, че старият Борис победил сина си и го свалил от трона, но то е глупост и за деца приказка. А истината е, че Расате разбрал, че няма как да оправи държавата и народа, и доброволно подложил очите си под шишовете на полуделия си баща. На негово място дошъл Симеон. Половината си живот той живял при гърците и станал полугрък. Така му и викали. От гърците приел той алчността, високомерието и гордостта. Ненаситен бил Симеон. И цялата България стенела и пъшкала под скиптъра му. Война след война водил той. Чет нямали. И били черните забрадки по нашите села яко попарена шума в гората. И се намножили манастири и монаси, дето не ги било еня ни за род, ни за държава, а се гоели като свини в кочина. Дошли гръцки закони – позорни и нечестни - на мястото на справедливите български. И данъци зашибали немилостиво народа – трябвало да се храни тая паплач от иноци и послушници. Забогатявали и заповядвали зверовете и гадовете. А истинските българи гаснели от мъка по своята държава, превърнала се в мечта, в легенда. И синовете на Симеон се вдигнали срещу тая развала, и брат му – самият Боян Магесникът, ала и те не могли нищо да направят. Злото е по-силно, отколкото изглежда. И така и до днес.

- Помни, момче! – изправи се Шуна и ядно ритна един въглен в угасващия огън. – Още има такива, дето си мислят, че могат да възкресят България. Виждам те, че и ти си от тях. На тебе ти казвам, да знаеш, и на другите да разказваш – не може да има България, без да има българи. А те измряха. Отдавна. И нови няма да се родят!

- Девойко – промълвих – не те ли е страх поне малко от Иисуса Христа? Та мигар не дойде той на света с мир и за мир? Не каза ли Той, че са блажени плачещите, защото те ще се утешат, и са блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят?

Шуна скръсти гордо ръце на гърдите си:

- Когато някой търси истината, Бог вижда. И когато някой лъже, Бог вижда. Българите направиха много добрини на християните, а християните забравиха. Но Бог вижда!

- Тръгвам си! – рекох и обърнах гръб на момата.

- Спри! – някак другояче рече Шуна. – Като си ходил по Радомирско... срещал ли си  Димо Сирак от село Оролаци?

- Не съм. – отвърнах.

- Ако го видиш... носи му здраве от мене! – гласът й се пречупи, изчезна в дълбините на пещерата.

Излязох навън. Слънцето грееше.

 

Ще попитате вие, читатели и слушатели, роде български, християнин ли съм, или съм езичник същи, като пиша тия скверни слова в моята книжица и петня Христовото име. И като пиша още, че за мене те са наравно с „Отче наш”. Пък аз ще отговоря: бях християнин. Преди много лета. Преди да се напълни душата ми с горчилката на всичките неправди, дето нашироко, нашироко се се простряли над мъченицата наша българска земя. Сега съм само монах. И днес, като виждам вече пред себе си моя раззинал се гроб, не знам кому да се моля и кому да се кланям, та да се отърве България от превеликите теглила.

Стигнах в Радомир и аз не знам как. Ала трябва да съм бил безумен и страшен, защото простите хора с ням ужас ме заобикаляха отдалече. Стигнах в хана и се проснах да спя в сламата, но да съм спал колко – час ли, два ли, преди да ме срита някой и да лисне върху мен ведро ледена вода. Прозях се мързеливо и се завъртях на другата страна, а после рипнах изведнъж, защото видях пред себе си Сатаната. Кръвта още червенееше по дрехите му.

- Много бил важен тоя мръсен българин! – рече оня. Подиграваше се. – Кадията те чака в конака. И другия кадия – радомирския. И агата на еничарите – и той. Пък ти лежиш тука със свинете и хъркаш. Проста ти майка българска!

Да беше друго време, бих се свил и премълчал, ала у жилите ми още клокочеше тая отрова, дето Шуна пося. Изправих се полека и стиснах юмруци.

- Слушай, турчине, - рекох. – Аз съм чел и познавам „Шахаик ал-ну’мания” и „Мавду’ат ал-‘улум” на Ахмед Ташкьопрюлюзаде. И съм учил за молла Хюсрев и Адуд ал-Дин. И за други почитаеми молли и шейхове. А ти знаеш ли друго, освен да убиваш, и виждал ли си училище, барем и през плет?!

Вятър съм учил, чул ги бях някъде тия турски имена прокълнати, но трябваше да изтрия кривата усмивка от безбожно красивото лице на Сатаната.

Не можах. Наглецът продължаваше да се хили.

- Харесват ми такива умни момченца като тебе. И някой ден ще ми паднеш в ръцете. А сега върви! Инак еничарите ще те одерат жив и ще иде зян бялата ти кожа!

Има хора, дето казват, че могат да усетят нещастието, когато то прибижава към тях. Аз нищо не усетих. Оставих Сатаната с мазния му смях и се повлякох към конака.

 

Дебел, та дебел беше кадията Сюлейман. Като половината миндер да беше захванал с безкрайните си месища. Насреща му седеше радомирският кадия Мустафа Ловчанлията. Тогава го видях за пръв път, но после разбрах, че макар и турчин, той е кротък и разумен човек. Много християни са видели добро от него. По време на великата война за обновление на България обаче на неговото място дойде един луд албанец и донесе безчет злини на радомирци. За него и за срамовете му ще разкажа нататък. По средата на одаята стоеше друг човек. Като го видях, разбрах що значи да се превърнеш в статуя от сол като жената на Лот от Библията. И тоя беше направен от сол. Нямаше у него ни сълза, ни милост, ни влага, ни човещина, а само една гола вярност към прокълнатия му султан и една корава омраза към българите. А мразеше българите, защото майка му и баща му били българи и той сам българин беше. Виждали ли сте човек от сол? Дано и да не видите!

Щом влязох, Сюлейман лениво ми махна с ръка да дойда при него. Кога беше успял пак да се напие? Радомирският кадия се усмихна и се загледа в мен със сините си очи. И той като Сатаната харесваше момчета. Не е за чудене, то си е нещо обикновено при турците.

- Ти ли си българинът? – попита агата на еничарите.

Не усетих кога съм паднал на колене, а до тогава не бях коленичил пред никого.

- Аз съм, господарю. – отвърнах. Мой ли беше тоя уплашен глас?

- Да четеш и пишеш знаеш ли?

- Знам, господарю!

- На турски ли?

- На турски, господарю.

„И на гръцки, и на български”, мислех да добавя, но го преглътнах.

- Мисли му, ако лъжеш! – смръщи се еничеринът, обърна се и излезе с бързи крачки, а дъските тежко скърцаха под ботушите му.

Излизе онзи и ми олекна. Отново можех да дишам. Или не можех? Какво ме тормозеше? Както си стоях на колена, някъде отдалече дочух тъжния глас на Шуна: „Не може да има България, без да има българи. А те измряха. Отдавна. И нови няма да се родят!”

Лицето ми почервеня. Но не от срам. Добре познавам срама. Това беше по-лошо.

- Стани! – благо рече кадията Мустафа.

Изправих се.

- Голяма милост се падна на нахията Радомир. -  продължи той. – Нашият падишах Мурад ІІІ, винаги победител, благоволи да ни изпрати този ферман, нека да се възвеличи името му!...

И зачете кадията от дебелия жълтеникав лист с прокълнатия печат на трижди прокълнатия им султан:

- Настоящият височайши ферман бе написан, защото от стари времена е издаден закон и е установена традиция да се събират момчета за еничарския корпус, поради което заповядвам да бъдат събрани такива от санджаците Авлоние, Албасан, Охри и другите мои санджаци. За целта изпращам агата на еничарите в принадлежащия към високия ми двор вилает Румелли, да се продължи щастието му, и като издавам настоящата си височайша заповед, нареждам, като пристигне в споменатите санджаци и кадилъци, да вземете мерки и от всяко село и махала на кадилъка колкото и гяурски момчета да има в тях, да ги съберете дори и с бащите им, без да пропускате нито едно от тях, да ги докарате при себе си и лично да ги огледате. Ако някои гяури имат много момчета, при вас да остане едно от тях и то да бъде най-годното. Добре да ги пазите и да вземете от тези, които имат по-малко момчета, и не допускайте бащите да ви досаждат или пък да подменят някое от тях. На всяко от момчетата записвайте собственото име, името на бащата, селото и името на спахията, а също така характерните му черти и белези по списък така, че ако се случи някое момче да се укрие, да може да бъде установено, заловено и върнато обратно. Когато записвате момчетата, изгответе два регистъра. Единият да вземе със себе си агата на еничарите, а когато изпратите момчетата, човекът, който ги води, да предаде другия регистър, след което двата да бъдат сравнени. Това ще отнеме всякаква възможност за подмяна или друга измама, а на човека изрично заповядайте, докато ги води да не разрешава да се разхождат, и от никого нищо да не вземат, а да вървят само по пътя си...

И ушите ми писнаха, та не чувах вече кадията. Спомни си ти, читателю, какво е да си на погребение и да чете попът това и онова от окъсаната си книга и наоколо да се носят жалните му вопли: „Помилуй, Господи! Помилуй, Господи!”. И да вият като вълчици жените около тебе. И да капят страшните мъжки сълзи, и да мокрят рамото ти.

Само че онзи ден в конака сълзите капеха не по бузите, а по сърцето ми. И никой не чуваше плача ми. И аз не го чувах. И ужаса не виждах. И не исках да го видя. Какво ме засягаше? Аз нямах деца! Никого нямах! Без баща! Без майка! Сам!

А кадията все четеше с мекия си глас: „...не проявявайте никакво милосърдие и снизхождение... молбите и оплакванията да не ви влияят... така да знаете и да имате доверие в свещения ми знак...”

Някъде, като от дълбок вир, някой ме попита:

- Наемаш ли се да бъдеш писар и помощник за събирането на момчетата?

- Наемам се, господарю! – отговори глас на страхливец.

 

Беше чудно хубава юлска утрин. По-хубава така и не видях, а в малкото дни, които ми остават, надали ще дочакам тепърва. Разказвали са ми, че такъв е бил изгревът, когато турците вземали Царевград Търнов. И са ми разказвали още, че когато един от тях се качил на върха на „Възнесение Христово” – майката на всички български църкви, за да смъкне кръста и да побие байрака си, димът от пожарищата някак се разделил и се показало ясното слънце, и онзи, като се вторачил в червената му хубост, хванал се за сърцето и паднал долу, заедно с байрака.

Пътят между пръснатите радомирски села минаваше току-речи само през гората. Имаше много гори навремето, после ги поизсекоха, отидоха  за султанските кораби, дето ги потопиха венецианците. Особена е радомирската гора. Нито е най-голямата, нито е най-хубавата, но някак ти е близка до сърцето като сестрица. На нея приличаш - нито си най-хубавия, нито най-смелия, нито най-силния, пък нà – тук си, живееш. И един сладостен мирис се носи из нея. Шуна ми е казвала, че той иде от лечебната кал, каквато се намира изобилно в Радомирско и най-много при селата Чокльово и Ново село.

         Пред мене имаше еничари и подире ми – пак еничари. Ходеха пеш. На мене ми дадоха кон, но не смеех да го яздя. Водех го. Един от онези още на тръгване ме беше попитал:

- Ти ли си новия писар?

- Аз съм.

- Смел си! – рече той.

- Защо?

- Предишния агата го изкорми, загдето беше сбъркал някаква сметка. Още го ядат псетата около онова загубено село Перник...

Миналата вечер турците надълго и нашироко се съветваха как най-лесно да вземат децата на българите. А бяха разбрали нашите защо са дошли еничарите и всичко живо беше настръхнало. Агата искаше да коли и беси наред, ако му се изпречи някой на пътя, но кадията Мустафа му говореше, че ако избият хората, няма кой да работи земята и да плаща данъци и няма откъде султатът да вземе пари, та да ги даде на еничарите. Накрая се разбраха да почнат от село Оролаци, защото то било най-будното и бунтовното. И ако там превият гърба на българите, нататък лесно. И така тръгнахме към Оролаци, а тия села, покрай които минавахме – Върба, Прибой, се бяха свили и затворили като през чумаво време – ни петел се чуеше, ни куче. Знаеха по каква работа сме тръгнали и се чудеха защо ги отминаваме. Майките стискаха синовете си и се кръстеха, дано ги пожали тая напаст. Нещастните! Коя ли горчива чаша ги е отминала?...

И аз вървях с другите. И да се чудите, и да не се чудите – това е. Ще речете че съм недостоен. Ще речете, че съм предател. Знам! Каква беше тая лудост? До онзи ден броях агнета, сега ще броя деца. За турците разлика нямаше, а за мене? Тия поне бяха поганци-езичници и не разбираха що вършат. А аз разбирах ли? Четете нататък и ме съдете накрая, защото имам още много грехове да изповядам.

 

Стояхме насред пътя и се питахме да вярваме ли на очите си. Насреща ни идеше цялото село, начело с поповете и хоругвите. Камбаните биеха като за Великден. Не се е чуло досега нигде по българската земя поробителите да са посрещани по друг начин, освен с оръжие от силните и с омраза от слабите. Добре се бяха изучили поганците какво да чакат от нашия народ. А сега тия идеха с китки и гайди като за сватба. И водеха децата със себе си! Не, нещо не беше както трябва! Бунт беше това някакъв! Агата на еничарите вече готвеше ятагана, но Мустафа Ловчанлията го спря и му говореше нещо. Мъдър беше кадията и не искаше размирици по казата. Затова дойде с нас, вместо да си гледа кефа в конаците, нищо че това не му беше работа. Хората спряха на стотина крачки и от тях се отделиха трима души. Водеше ги един достолепен старец с бяла коса и дълга бяла брада, който едва ходеше и се подпираше на дебела дрянова тояга. Зад него вървяха момче и момиче на моята възраст, ще рече – едва-що прехвърлили юношеството, руси, руси, та чак бели и те като стареца. Момичето носеше хляб и сол. Турците мълчаха и чакаха. Старецът спря пред коня на кадията и се поклони дълбоко. И както беше наведен, рече на турски:

- Бъдете здрави, почитаеми първенци и вие, почитаеми гости! Споделете с нас хляба на майката земя и бъдете добре дошли в селото ни!

Момичето пристъпи напред и повдигна погачата към кадията. А ръцете й трепереха. Мустафа Ловчанлията се пресегна, та откъсна залък хляб.

- Добре сме ви заварили, чада на Падишаха! – отговори той.

Навря се и моят кадия Сюлейман. И той беше дошъл, не за друго, сеир да гледа.

Момичето поднесе погачата на агата на еничарите. А беше то хубаво като капка, с цветя в косата и с нов, везан литак. Обаче се виждаше, че дрехата не й е по мярка. Чужда беше. Агата погледна хляба и се изплю върху него. Еничарите около мене се размърдаха, зашумяха, един гръмна с пищова си. Цялата кръв се дръпна от лицето на момичето. То изпусна хляба и отсъпи назад, та се скри зад гърба на дядото. Момъкът – наопаки – пламна целият. Брат и сестра бяха. Приличаха си.

- Тоя хляб е наш – рече агата. – и селото е наше. И вие сте роби, дето живеят по наша милост.

Дядото се поклони още по-дълбоко.

- Прости ми, господарю, ако съм те оскърбил. Стар съм, бъркам. Всички ние сме верни слуги на Падишаха, да се умножи щастието му, и благодарение на Него преживяваме дните си!

Поклони се и момичето. А момчето не се поклони. Само понаведе глава. И ни дебнеше изпод русия перчем с ясните си сини очи. Не се срещат често тук такива като него, защото хората в Радомирско обикновено са тъмнокоси и тъмнооки.

- Нашият Падишах, да се възвеличи името му, - рече Мустафа Ловчанлията. – благоволи да изпрати своите еничари в щастливата ни нахия Радомир, за да съберат те неговия данък девширме, както е по обичай и закон.

- Ага – отвърна дядото с дълбокия си глас. – с голямо усърдие плащаме всичките си данъци на милостивия ни господар Мурад ІІІ, винаги победител, ала с мъка ще кажа, че по Божията воля тая година нямаме ние момчета за даване, според както е по обичай и закон.

- Как да нямате? – слиса се кадията. – Луди ли сте бре, хора!?

- Нямаме, господарю. – твърдо рече старецът. И като рече, отведнъж камбаната млъкна. А до сега все биеше.

Мустафа го изгледа внимателно.

- Дал ви е Бог, гледам, доста деца – и момчета, и момичета. – кимна той към скупчилите се селяни. – Само дето май не сте довели всичките да ни посрещнат...

- Всичките са, господарю, всичките... И е вярно, дал ни е Бог доволно. Но все са или много малки, или са прехвърлили вече възрастта... или пък са женени вече... – добави старецът.

- Женени, казваш... –  повтори кадията.

- Млади са, господарю, луди. Не се удържат.

- А и без друго... – обади се момчето. И то говореше турски.

- Сус бре! – смръщи се недоволно Мустафа – Де си завираш гагата, пишлеме такова! Да мълчиш!

- Защо? Нека да каже! – продума отведнъж агата на еничарите. А досега все мълчеше.

Всички се учудихме, учуди се и само момчето. Погледна агата, после сестра си, пребърса с ръкав челото си. А жега беше и мараня.

- Ние, господарю, сме вече вакъфски имот и сме освободени от тия данъци.

- Похвално е младите да знаят законите и да ги пазят. – понечи да се усмихне агата, но то е все едно камък сълза да пусне. – Я да дойде писарят!

Тръгнах напред. Знаех защо ме вика.

- Прочети тука на всички да се чуе – уж кротко ми рече агата. – каква е волята на нашия падишах за тия неверници, дето живеят на вакъфски земи.

Поех дебелия свитък и целунах печата. Студен беше като змия. Разгърнах го и затърсих мястото. И моите ръце трепереха като на момичето.

- Ако гяурите в някои вакъфски имоти... – започнах.

- Не така! – спря ме агата. – На български му го прочети. Нали и двамата сте българи.

А момчето все гледаше агата и все така – изпод вежди и изпод русия си перчем. И като рече оня, че и двамата сме българи, само за въздишка време се обърна към мене и пак се вторачи в еничарина. Но то стигаше. Сърцето ми се стопи и изтече. Не знаех, че някой може да ме мрази толкова. По-добре да ме беше закопал жив.

Сетне устата се отвори. Моята ли беше? Думите – силни и звучни – заотлитаха към синьото небе.

- Ако гяурите в някои вакъфски имоти казват, че притежават заповед, според която са освободени от авариз-и, дивание и текялиф-и Йорфийе, проявяват упорство и не дават момчета за еничари, в такива случаи заповедта ми е следната: в селата, в които раята казва, че не се вземат момчета от тях, да знаете, че това не е вярно и независимо, че са опростени от авариз-и, дивание и текялиф-и Йорфийе, без да се съобразявате с това, както от всички неверници и от тях вземете момчета за еничарския корпус и по друг начин не постъпвайте.

- Стига! – рече еничаринът и очите му като ножове се забиха в момчето насреща. - Само да си отворил отново мръсната си уста, ще ти отрежа езика и ще го хвърля на кучетата, а останалото ще изпратя на анадолците, дето не са виждали жена от три години!

И като рече това, обърна се и съсече стареца.

 

Какво повече да ви разказвам? Да ви разказвам ли как момата писна и падна върху обезобразения труп на дядото? Да ви разказвам ли как я вдигна брат й и я понесе посред еничарите и никой от ония не посмя да му стори нещо, защото момчето беше изгубило човешки лик и образ. И така изчезнаха двамата в гората, в дъбравата, както е писано и в светото Евангелие: „Тогава взеха камъни, за да хвърлят върху Му; но Иисус се скри и излезе от храма, като мина презсред тях и така си отиде”.

А хората останаха сами. Да ви разказвам ли как се нахвърлиха турците върху тях яко вълци на стадо? Та мигар сами не знаете и не сте виждали турска справедливост? Не сте ли виждали как палят и бесят, как взимат дете от майка и чест от мома? Има ли късче от нашата земя, дето да не е познало кръв и страдение? Да разказвам? Има ли полза? Не думи трябват на моята България. Мъже трябват, които да я отърват от великите скърби. А мъже няма. Защото момчетата стават еничари. И така е вече много години. Ако на теб, читателю, ти е мило всичко родно и българско, остави тая скромна книжица и се нареди под знамето с разярения лъв. А ако не ти стига смелост и сила, ела при мен. Ела в Егълница. Ела в манастира „Свето Възнесение” и аз ще ти разкажа, ще ти изпея, ще ти изплача българската мъка. Дори и да не съм жив, дори и да я няма вече светата обител, пак ела. Загледай се и се заслушай. Ще видиш неспокойната ми сянка. Ще чуеш немия ми глас. Ще ти разкажа. Ще ти изпея. Ще ти изплача. Защото бях там. Чух и видях.

Чух и видях как пробират момчетата като ярета – според зъбите и телесната хубост. И те като ярета се дърпаха, но нямаше къде да идат. И навред се носеха писъци и клетви като някога във Витлеем, когато Ирод избивал младенците. И по-лошо, защото онези са били пеленачета, а нашите – големи, гледани деца. И защото мнозина казваха, че е по-добре да умрат рожбите им, отколкото да станат турци. Една майка, запомнил съм я – едра, груба и разчорлена жена, като й взеха сина, се хвърли над него и започна да го души. Удариха я с ятагана. А момчето прибраха. Един баща пък говореше, че не дава своето, защото било приело мохамеданска вяра. И го показваше в турски дрехи и с чалма на главата. Агата го съблече до голо пред всички, за да види дали е обрязано. Не беше. И турците го обрязаха още там, на мегдана. Прибраха и него. А бащата пребиха с тояги. Някои момчета се дърпаха, че били женени вече. Едни от тях се отърваха само с плесници и подигравки, а с други – по-стройните, силни и хубави се погавриха турците, като ги накараха да доведат жените си и да им покажат дали знаят как да спят с тях. И като не стана по тяхному, насилиха поповете да развалят венчилата поради маломъжество на младоженците. Първият поп се заинати и претегли такива мъки, каквито много от светците не са си и представяли. Накрая един от зверовете се смили и му пръсна главата. Вторият поп се покори и остана жив. И тези момчета прибраха. А невестите им останаха да се чудят дали са вдовици. Много родители казваха, че децата им ги няма – я избягали, я умрели. На такива турците палеха къщите и ги биеха страшно. Няколко момчета изгоряха с къщите. Други сами дотичаха, като не можеха да гледат и чуват как изтезават майка им, баща им. Трети ги довличаха съседи и роднини с надеждата, че като предадат чуждите синове, ще спасят своите. Четвърти така и не се намериха. По-късно разбрах къде са били и какво са правили. По-имотните стопани се опитаха да бутнат някоя пара в ръцете на агата, но тоя не се подкупваше, не беше като моя кадия.

А през цялото време аз седях и пишех: „Никола, син на Михаил, от село Оролаци, вакъф на Иляс, висок, тъмнокос и тъмноок, с белег до лявото ухо. Владислав, син на Воислав от село Оролаци, вакъф на Иляс, с черни коси и очи, лице – бяло... Михаил, син на Марко... Мино, син на Цветко... Тодор, син на Рале...” Пишех. И в ума ми имаше само една мисъл. Нито за жертвите, нито за мъчителите, нито за моето малодушие. Мислех си какво ще стане, когато идем в Егълница. Какво ще направи Шуна?

 

 

Свърши се. Скръбното Оролаци остана зад мене. И зад момчетата, дето никога вече нямаше да го видят. А ако го видеха, щяха да идат там не като свои, а като убийци и зверове еничари. Половината от турците обаче останаха в осиротялото село. За да ядат и пият. В домовете на бащите и майките, чиито синове отвлякоха. И за да почернят утре още български домове. Пък аз с другата половина тръгнах към Радомир, за да предам момчетата и регистрите на когото трябва. И после да се върна при агата.

Уж не е дълъг пътят, но замръкнахме из горите, та реши водачът да спрем и нощуваме. По-безопасно било. Бояха се поганците, че българите ще се опитат да отърват новите слуги на падишаха! И така спряха и запалиха огньове. И слухтяха, настръхнали към тъмните букаци с ръце на пищовите. А момчетата, като разбраха, че съм българин, все около мене се събираха, пък аз бягах от тях, защото ме беше срам да ги гледам в очите. Но като спряхме, нямаше вече къде да бягам. И седнах до огъня, а те седнаха около мене. И се притискаха едно в друго като агнета преди клане по Гергьовден.

Току до себе си видях момчето, което турците бяха обрязали още в селото. Имаше кръв по дрехите. Не ставаше то за войник. Слабовато беше и понакуцваше с единия крак, но поганците го отмъкнаха, защото беше необикновено красиво в лицето. Всеки знае, че султанът им, дано Бог прокълне семето му вовеки, харесва такива момчета. И затова не може да спи с жена като хората. И че везирите му обличат момичета с мъжки дрехи, та дано някоя му хване окото и направи наследник, но напусто! Още в Оролаци си рекох, че е прекалено хубаво това селянче и не се учудих, че му се случва нещастие, защото подобна красота е прилична само на ангелите, дето летят по небето около Бога. А сега до огъня пък то се виждаше още по-хубаво. Заради черните си очи, които искряха и светлееха. От сълзите.

- Как те викат? – попитах го.

И замълчах. И другите мълчаха.

- Нали ти ми записа името? Аз съм Владислав, син на Воислав.

Много имена бях записал. Как да помня всичките?

- Какво ще бъде с нас сега? – събра смелост да продума отново момчето.

-  Ще идете в Цариград. – отвърнах. – Ще се учите. Едни от вас ще станат славни войни, най-добрите в империята. Други ще са царски сановници. Големци.

- А баща ми?..

- Забрави го! – отсякох.

Жесток бях, но така трябваше. Тия след мене щяха да са по-жестоки.

- Той не е умен. – замислено рече момчето. – И сръчен не е. Но аз го обичам. А майка ми умря.

- Добре, че е умряла. Да не види как те вземат турците.

Има ли по-лоша дума от жесток? Ако има – за мене е!

- И тя не беше умна. – поклати глава Владислав. – Все се боеше за нещо. Я за сина си, я за мъжа си. Даже и като умираше, и тогава се боеше, да не вземе да я прескочи котка, та да вампиряса... А баща ми, като я видя умряла, все едно сам той умря. И се вкопчи в мене като удавник в дърво. Все викаше, че няма да ме даде на турците. И какво стана? Опозориха ме пред цялото село. И пак ме даде.

- Това не е позор. Всички ги чака същото, каквото сториха с тебе. Ти само беше първият.

- Защо го правят? Това е скверно и срамотно.

- Така им е казал техния бог. Турският.

- Но ние не сме турци. Ние сме българи.

- Ще станете. Видя ли агата, дето нареди да те обрежат? И той някога е бил българин като вас.

- Как така българин може да стане турчин? – запита ме момчето.

- Не знам. – отвърнах и потреперах. Не исках да приказвам повече, защото знаех, че иде друго питане, и кой да ме научи на него какво да отговоря? И другото питане дойде.

- А ти какъв си – българин или турчин?

Момчетата се скупчиха по-близо до нас да чуят по-добре отговора. И едно от тях ме докосна, та почуствах с гърба си топлината на рамото му. И като не можех повече да издържам на тая горест, изгубих съзнание и духът ми хвръкна нейде из Божиите селения, а тялото ми се килнало право към огъня и щяло съвсем да изгори, но Владислав скокнал, подхванал ме и ме бутнал назад.

- Защо не го остави да се пържи? – попитали го.  - Тоя ни предаде на турците!

А Владислав нищо не отвърнал, а заплакал. И всички заплакали с него. Пък еничарите, като нищо не разбирали, но виждали, че нашите плачат, те пък започнали да се смеят. И се смеели страшно, до насита, до сълзи. Не знаели какво ги чака.

 

 

Лицето й беше красиво. Майка ми приличаше на севастократорица Десислава, както е зографисана в Боянската църква. Който е ходил там – ще разбере. Който не е ходил – да иде. Да иде и види що е красота. Златотъканата й дреха леко се полюшваше от гальовния ветрец. Краката й се губеха в тревата зелена, а синьото небе се оглеждаше в нейните сини очи.

- Защо си тъжен, сине, чедо мое? – попита тя с омайния си глас.

- Болно ми е, мамо, и ми е жално, че съм си самичък на света. Защо не си ми, мале, породила я мил братец, я мила сестрица, та да имам и аз кому да се оплача и да имам кой да ме утеши, и да имам свой човек в тоя опустял свят. Пък нà – сам-самин... и все в тегло и несгоди...

- Не си сам, сине! Не си сам, едничък на мама! – рече и протегна ръка да ме погали.

Ала не можа.

– Да знаеш, сине, да помниш: Като стъпваш на българска земя – не си сам! Защото в тая земя са костите на баща ти и дядо ти. Като гледаш българско небе – не си сам! Защото там е духът на майка ти. В българските гори са камъните на твоето минало. Българските поля и върхари са твоите сестри и братя. Не си сам, сине! Не си сам, едничък на мама! Заслушай се в кръвта си – алената и българска. Ще чуеш! Ще чуеш гласа на предишните и на тези, които ще се раждат. Ще чуеш как бие сърцето ни. Вечното сърце на българския род. Един род, една мисъл, един дъх – България!... България!...

Пък аз покрих с ръце лицето си и едри и горчиви сълзи покапаха по мръсните ми бузи.

- Предадох, мале, своя народ и език и се повлякох по турците. И няма прошка за мене!... Децата!... Момчетата!...

         А майка ми наведе глава и ме погледна с кротката нежност на светица.

         - Момчетата ще влязат в Рая. Някои тази нощ. Други по-късно. Но всичките. А ти дерзай! Смелост, чедо мое! Или мислиш, че случайно си изпратен на това място и в тоя живот?...

         И като рече така, образът на скъпата ми майчица започна да се топи, да се губи в нищото и бели, пухкави облаци се събираха, та го затулваха от мене. Изчезна майка ми там, откъдето беше дошла, а аз напразно се силех да тръгна след нея и потъвах в невинната белота. И докато се борех да зърна поне още веднъж красния й лик, отнякъде се понесе блага ангелска песен като в черква:

- На Семир, Йончо, Добромир, Иваниш и на всички други, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожниците турци и проляха кръвта си за православната Христова вяра, вечна им памет!... На Арцо, Трошан, Ратен и неговия брат Карач вечна памет! На Потръц, Ханко, Стан, Михаил, Богдан, Шишман, Ботул, Радослав, Войсил, Константин, Годеслав вечна...

Мрак. Нощ. Пропадане.

 

 

Мрак.

Първо усетих миризмата. Особена беше. Сладостна и лукава. Омайва те и ти пие силата. Отворих очи и на светлината на огъня видях валма дим да се носят към небето и ясните звезди. Нещо тежеше като камък върху гърдите ми. Посегнах да го отместя. И изпищях. Защото ръцете ми бяха омазани с кръв...

Тъкмо била изгряла месечината и някои от злочестите пленници на еничарите започнали да се унасят в сън. От гората припукали пушки и пищови, звъннали и стрели. Българите нападали турския стан. Били трийсетина мъже и още толкова момчетии. Половината без оръжие – кой с вила, кой със сопа, кой с какво намери. Водил ги млад мъж, едва що прехвърлил юношеството. Рус, рус, та чак бял. Биел се като дявол с два дълги ножа. Ритал, търкалял се, скачал, мушкал, посичал. И другите посичали. И всички били с кърпи, вързани на лицата. Да, ама еничарите не са случайна сган – зверове са те и като се развъртели, много от нашите попадали мъртви и се представили на Бога като нови мъченици. И останалите ги чакало същото, но като вихрушка долетяла отнякъде мома на червен кон, с разпуснати коси и мъжки кожени гащи. Еничаринът отсякъл с един удар главата на коня, но момата сполучила да стигне до огъня и да хвърли в него нещо си. Мигом се вдигнал голям пушек и ударил ония право в носовете. Започнали те да се люлеят и да залитат като пияни. А нашите това и чакали – натиснали ги здраво. И като видели поганците, че ще се мре, от злоба решили поне да избият вързаните момчета. И започнало клане и олелия, каквито, Христе милостиви, от векове не е имало. Клали се и се избивали едни други мъже и момчета, еничари и селяни, турци и християни. И текла кръвта преизобилно, смесвала се в общ поток, а земята я пиела ненаситно. Най-голяма беля направило едно младо еничарче, тънко и стройно, с белег на челото. Сетило се и то да върже кърпа на лицето си и така му се върнала силата. Не само, че много деца избило, ами успяло и да избяга в гората. Не могли да го хванат нашите, спрели се, отпуснали ножовете и се огледали. Видели море от трупове. Коленичили на кървавата земя и захванали да се кръстят. Само момата и русият мъж, какъв ти мъж, момче още, не се кръстили, ами тръгнали от човек на човек да видят дали няма някой оцелял. Имало. Помагали им, колкото можели. И тогава изпод труповете съм се надигнал аз...

Надигнах се, а върху гърдите ми лежеше Владислав. Поех тялото му в ръцете си. Нямаше я вече неговата хубост. Красивото лице беше разпрано в лявата си страна от ятаган. Вместо око имаше кървава дупка. Беше промушен на още две места – в корема и в гърдите. Но дишаше. Още дишаше. Заридах.

- Това е онзи, предателят! – рече Димо на Шуна.

Погледнах ги. И ги познах.

- Убийте ме, но преди това спасете момчето. Ти, девойко, можеш! Знаеш тайни билки и лекове. И знаеш на самодиви магии!

Шуна се приближи и сложи ръка на челото му.

- Ще живее. Но като половин човек. Жалко!

Димо вдигна ножа си, но момата му препречи пътя.

- Спри се! Нека остане тук да ми помага. Малко ли наказание е това? А вие бързайте за селото!

И тръгнаха всички, и мъже, и хлапаци, та останахме само аз и Шуна. И тия останаха, дето трябваше да станат еничари. Закланите и ранените. И онези, които се бяха отървали без драскотина. Намерихме и такива. От нищото се появиха старци и бабички с волски коли и каруци. И старците чистеха телата на умрелите с изворна вода и със сълзите си. А бабичките превързваха раните на оцелелите. И ги лекуваха с обич и с гняв. Винаги така е било. Мъжът е слаб, жалостив е, знае той само да плаче и да скърца със зъби за изгубеното. А жената е силната. Само тя може да създаде нов живот. Тя вдъхновява победения да се изправи отново и да потърси сметка на мъчителя си. Клетите жени, клетите майки! Знае ли някой какво им струва тая сила?! Знае ли някой какво им струва да копаят гробове за синовете си?! Да копаят гробове и да раждат. Да раждат още синове, които също ще бъдат заклани.

Аз вървях след Шуна. И като вървях, нагазих в мъката. И търпях. Но видях пред себе си тяло на дете. Не на мъж, не на момче, а на дете. Слабичко, недорасло. А тялото нямаше глава. И като не можех да търпя повече, грабнах телцето, та го притиснах до гърдите си, а после го протегнах към Шуна:

- Това ли искахте? Ето, пийте българска кръв! Яжте българска плът!

А Шуна ме погледна с черните си очи.

- Мълчи! Ти нищо не знаеш!

- Не знам ли? Ето какво знам – вчера това дете беше живо, а сега не е! Защо умря? Заради България ли? Няма вече България! Ти го рече, девойко!

А момата отново скръсти гордо ръце на гърдите си. Отново, както преди в пещерата.

- Та мигар, като я няма вече България, трябва да забравим и свещените български закони?! Нашите закони, момче, са по-силни от всеки враг и от всяко нещастие, дори и от лукавия християнски Бог! Помагали са ни те много пъти, ще ни помогнат и сега, под нечистата турска власт!

Поклатих унило глава. И отпуснах мъртвото тяло на меката трева.

- Какви закони, девойко, какви нареди!? Не видиш ли, че е дошло време живите да завиждат на по-рано умрелите?

- Строг е законът, – рече Шуна. – ала е закон! Българите имат един цар! И той е от рода Дуло! И е цар в добро и в лошо, в щастие и нещастие. До смъртта си. Или докато не отстъпи от бащината слава и чест. Тогава се избира нов цар.

Отново поклатих глава.

- Няма вече такива. Не остана княз или вожд, или наставник между людете, няма кой да ни избави и спаси. Всички са обзети от турския страх!

- Ти така мислиш! – ядно ми отвърна Шуна. – Но вчера пред очите ти е бил посечен внукът на последния български цар. Внукът на царя Фружин!

 

 

В лето Господне 6897-мо от Сътворението на света или 1389-то от Христа, на Косово поле станала голяма битка. Юначният Милош Обилич разпорил корема на проклетия султан Мурад и взел мръсната му душа. Неговият син обаче, наричан Илдаръм или Светкавицата, трижди по-мръсен и от баща си, удържал войската и надвил християните, а водачът им – свети княз Лазар – заклал като яре. Така над сърбите се възцарил Стефан Лазаревич. Този станал най-верният слуга на турците. Като видял всичко това, нашият цар Иван Шишман паднал в голяма несрета и се чудил какво да прави. Решил накрая да върви при маджарите за помощ. И тръгнал той, тайно уж, но турците веднага разбрали. И като се разбесували нечестивците, прехвърлили Балкана и обсадили славния Търнов. Повдигнало се цялото множество, пристъпвало към градските стени и пращало толкова стрели, та не можел да се вижда въздухът, нито слънчевото сияние. А българите се противили, колкото им било възможно и прогонвали турците. Начело стояли Шишмановият брат цар Ясен и светият патриарх Евтимий. И като видял цар Ясен, че много са се разлютили поганците, писмо написал на батко си: Ой те тебе, цар Иван Шишмане, скоро помощ да изпратиш!

А Шишман, като получил хабера, много се нажалил, па литнал обратно за Търнов, а при маджарите оставил сина си Владислав, наричан Фружин, да се кланя и плаче пред краля Сигизмунда, та дано онзи се смили и изпрати помощ. И се върнал царят в своя град посред лято, месец юли, в годината от Христа 1393-та. И влязъл той в Търнов по един дълъг и забъркан таен ходник, по който влязъл навремето и Иван Асен, за да улови Борил. Добре, ама тъкмо тогава една глупава болярка, като гледала през стената, познала в някой от еничарите отдавна загубения си син. Махнала му с ръка, а синът й кимнал да дойде при него. И минала нещастницата през скрита потерна, та отишла при сина си. Хванал я той, и като я заклал, повел другарите си през потерната право в Търнов. Тъй в ръцете на турците изведнъж дошло онова, което им се струвало, че никога няма да получат. Но не заради силата им, а защото Бог допуснал.

Разказват, че когато Шишман побягнал обратно през същия този ходник, забил една факла в земята и казал със сълзи на очи: Когато тая главня се разлисти, тогава отново ще има България! Така казват, но аз много не вярвам, защото съм бил на Царевец и никаква главня не съм виждал.

Избягал и цар Ясен и още много време се бил с турците в Софийско. А Шишман се затворил в Никопол с последната надежда синът му Фружин да доведе маджарска помощ. И пращал писма и повели до своите воеводи – до Баул и до Алдимир, и до другите по-скоро да съберат що ми са тука войници и по-скоро да дойдат с оръжията си в Никопол. Никой обаче не дошъл. Нямало ги и маджарите, защото кралят им повече го теглело към охолство и почести, отколкото към християнски подвизи. А клетият Фружин си изплакал очите и си протъркал коленете от молби, но нямало що да стори.

В това време Баязид вдигнал отново многочислена сган и тръгнал срешу власите на Мирчо войвода. А с него вървяли деспот Константин, крал Марко и Стефан Лазаревич. И яздил Стефан до дясното коляно на убиеца на своя баща. А Марко и Константин, като видели иконите и хоругвите на власите, много се нажалили, та се отделили от турците и застанали от другата страна до Мирчо войвода. Закипял бой. Накъсо речено, турците били победени. Деспот Константин загинал. А за крал Марко така и не се разбрало. Според едни го убил някой си сърбин на име Йован Доманович. Според други само го ранили и посестримата му самодива го приспала за триста години. И така, и иначе, върнал се Баязид посрамен обратно през Дунава. Влязъл той в Никопол, хванал Иван Шишман и го заклал за отмъщение. Така свършил този български цар.

Скоро след това Сигизмунд най-после тръгнал на поход, като събрал всичките западни войски – сиреч крале, князове, властелини, панове и кардинали, мощни и свободни люде. Вървял с него и Фружин. Нечестивият Баязид събрал и той множество от своите измаилтяни. Настанало сражение, кръвопролитие и погибел на началници и войни. И започнали християните да побеждават, но не щеш ли, дошъл Стефан Лазаревич със сърбите си на помощ на своя господар Баязид. Тогава се огънали рицарите и побягнали, а Сигизмунд пръв побягнал. Започнало клане невиждано и нечувано, а Фружин бил спасен по чудо от реката, която вместо да го удави, изхвърлила го на един малък остров. Имал още да се мъчи. Но и Баязид, нищо че бил победител, и той бял ден не видял, защото от слънчевия изток се вдигнали агарянските чада със своите войски. И тия го хванали, та го затворили в желязна клетка, за да го развеждат и показват по селата. И пукнал нечестивецът в голямо нещастие, като оплаквал горчиво съдбата си.

Тогава Фружин събрал всички българи, прогонили те турците от нашата земя и поставили на главата му Шишмановата корона. Ех, Царевград Търнов не могли да вземат, но пък даже и старият Асен с брат си Петър много време не успявал да влезе във Велики Преслав. Проводил Фружин пратеници при сърбите и при ромеите заедно да изтикат измаилтяните отвъд проливите и да се свърши, но онези много се били възгордяли и даже и за цар не го признавали. А турците, като видели голямото несъгласие между християните, окуражили се, дошла им силата и пак вдигнали война, а Фружин се чудил и маел как и накъде. Бил се колкото могъл, но накрая се принудил да побегне през планините, гладен и жаден, гол и бос. Докретал някак си до Радомирско и поискал хляб, вода и дреха. Ала всички врати се захлопнали пред носа му, защото турците търсили Фружин под дърво и камък. Не са лоши хора радомирци, но като дойде бурята, гледат да превият глава и да се скрият при жената и децата. Не им се мре за нищо и никакво. Точно пък те ли ще оправят царщината?..

Така се скитал царят немил-недраг и тука и щял да си умре за вечен позор наш, но по Божията воля го прибрала една млада вдовица от селото, наречено Кондофрей. Тя единствена се осмелила. Така станало, мисля си, защото не била българка по род, а произхождала от латинските рицари, които някога Калоян заселил в Кондофрей. Останал Фружин при нея, докато се свести, а като си тръгнал, поклонил й се до пояс и за благодарност й оставил неродено дете в утробата. И друго й оставил, но за това ще разкажа по-нататък. Воювал той още дълги години с турците и накрая загинал при Варна, до рамото на крал Владислав. А младата вдовица латинка останала в Кондофрей, но като разбрали съседите, че е трудна и непразна, голям вой надигнали и с камъни искали да я убият. Тогава дошла Шуна, не моята, друга, от предишните, взела я и отвела я в селото Оролаци. Там я оженила за добър и кротък човек.

Родил се царският син. Да би била майка му проста женица, научила го би да натиска ралото и да си натиска парцалите пред турците. Но тая била от по-друго тесто. Като поотраснало момчето, хванала го, обяснила му какъв е и що е, па после пъхнала в ръката му пръстена си, който се пазил в рода й от двеста години. Иди, сине, рекла му, иди на запад да се научиш на ум и разум и да се научиш да живееш като свободен човек. И после, сине, се върни при своята земя и своя народ. На тебе те чакат. Кой друг да им помогне, ако не ти?

И тръгнало момчето, но скоро нагазило в нещастия. Приличало на дядо си Шишмана злочестий – и той бил добър и жалостив, и смел човек, но инак много не го бивало. Опряло момчето до пръстена, но някакви търговци власи, по-право речено разбойници власи, го излъгали и му го взели за без пари. И така останало голо и босо, гладно и жадно, досущ като баща си, когато бягал от турците през радомирските пущинаци. Една вечер в Маджарско се бил прислонил царевият син под порутен мост и като нямал що да яде, викнал да пее: Църней, горо, църней, сестро, с тебе двама да църнеем!... И ето късмет – минал благороден и богат човек българин, бежанец от Прилепско. Умилило му се сърцето и го прибрал да го гледа като свое дете. После го пратил да учи в немската земя. Там се замогнал синът на Фружин, оженил се и му се народила челяд. И се понемчил, та забравил езика, на който някога майка му шепнела приспивни песни. И преживял така много години. Жена му умряла, а синовете му тръгнали по лош път и се затрили. Веднъж, възрастен вече, като пътувал с кораб, дочул един презрян роб, угаснал от мъка и страдание, да реди странни думи. Трепнало сърцето му, спомнил си за своя род и език, заболяло го и го досрамяло, че е престъпил майчината си клетва. Па разпродал всичко и поел към Българско, към Радомир и село Оролаци.

А радомирските турци, като го видели такъв учен и заможен, посрещнали го на крака и му дали да реди селските работи. И на съвет при кадията го викали. Така се върнал синът на Фружин в селото си. А майка му била умряла. И никой не го помнел. Само Шуна. Била тя тогава към деветдесет и петата си година, а той – с двайсетина лета по-млад. Помогнала му да си върне бащиния език и отново да стане българин. И за друго му помогнала тя. Ако щете ми вярвайте, ако щете – недейте, но Шуна му сварила незнайни треви и билки, намерила му жена, та могъл старецът да направи още един син, за да не прекъсва царският род. Така се появил внукът на Фружин. Израсъл той кротък, умен и честен. Прочул се в цялата каза. Не че го обичали радомирци – не са им много по сърце на тях умните и честните, Господ да им прости, но го почитали и се бояли от него. И направил той безчет добрини на Оролаци, и от една паланка го издигнал до най-голямото и будно село наоколо. Случвали се, разумява се, турски насилия и неправди – то без туй може ли – но просветнало малко пред очите на сиромашкия народ. Пък и било времето на султан Сюлейман, който показал, че даже и в прокълнатата империя има как да се пази закон. Понякога.

Само една голяма болка тежала на тоя селянин с царско потекло, защото като малък прекарал лоша болест и останал без деца. Тоя път даже и Шуна нямала що да стори. Само го крепяла със своите тайни и магии да е здрав и силен, та дано от само себе си да се оправи. Затова, когато го закла агата на еничарите, дядото бил прехвърлил стоте години, а изглеждаше по-млад

 

Това, дето го изредих до тук, не съм го научил наведнъж. Шуна ми разказа кое-що, но малко и накратко, защото имаше други грижи на главата. По-късно чух още много легенди и предания за Шишман и Фружин и за техния род. И песни слушах. И в овехтели книги се рових. А после разсъдих, че не всекиму е посилно да събира парче по парче истината. Затова се потрудих, та събрах всичкото в едно. А вие, ако намерите повече и знаете по-добре, поправете тая книжица и я допишете. И предайте я на децата си, за да не им се смеят и подиграват гърците, че нямат своя история. Но ви заклевам, като четете и пишете, като пеете и зографисвате църквите си, не забравяйте и тия българи, сегашните, които стоят срещу поганската напаст и пазят своя език и обичай. Не ги забравяйте, хора! Защото царете, макар силни и чуени, погребаха България, а Димовците - безименните и безвестни селяни, някой ден ще я възкресят отново.

 

А в оная безумна нощ на момчетата, които не станаха еничари, луната изгря и някак посребри тревите и листата, и кървавите петна, и труповете даже. Поддухна ветрец, умири се гората и заспа. И измамният покой накара страха да изглежда по-малко страшен. Как се лъже сама себе си човешката душа! Като че ли има значение дали смъртта идва като млада невеста или като грозна бабичка! Все е смърт! Омразна и отвратителна. Зла.

Измежду дърветата отново се появи Димо. Този път сам. Луната и него посребряваше. И какъвто беше бял, целият светеше от младост и доблест.

- Турците избягаха! – късо рече той.

- Казах ти! – още по-късо отвърна Шуна.

А случило се ето що:

Нашите се юрнали обратно към Оролаци да завардят и ония турци, дето останали да преспят там. Обаче еничарчето, което оцеля след битката, и то натам бързало да ги предупреди и да търси отмъщение. И бесът му давал сила, та летяло яко черен гарван към мърша. А като наближило селото, намерил го моят стар враг Сатаната. И той останал в Оролаци, но не спял, а душел наоколо. Защото усещал като диво животно, че нещо се крои. И така двамата разбудили агата и другите. Тогава неверниците избили колкото българи им се мярнали пред очите и се оттеглили по обиколни пътища към Радомир. Когато нашите най-после стигнали селото, намерили там само ревящи деца и догарящи къщи. Димо ги оставил да помагат с каквото могат, а сам той се върнал при Шуна да търси съвет и подкрепа. А тя се беше намръщила като градоносен облак:

- Мъже! Капка разум нямате в дървените си кратуни! Говорих аз, ама кой да ме слуша! Ти знаеш ли, че мюезинът вече вика от минарето на джамията, а спахиите и башибозукът се стягат да избиват гяурите?

- А какво трябваше да сторим? – запита Димо. - Ти сама каза, че сме длъжни да отмъстим за дядото...

- Но не като стадо кочове! А с хитрост и вещина!

Тоя път момъкът не намери какво да отговори и смутено наведе русата си главица.

- Както и да е! – въздъхна Шуна. – Било какво било. Да вървим да видим как ще спасяваме хората.

- Дай да убия този. – предложи Димо и кимна към мене. – Една беля по-малко.

- Той ще дойде с нас! – твърдо рече самодивата. – Може да ни е от полза. А ти си пази силата за поганците!

- Да го вържем поне да не избяга!

- Де ще иде?! – усмихна се Шуна горчиво. – Не го ли виждаш, че нито е турчин с турците, нито е българин с българите!

Не знам стана ли ми мъчно като рече така. Сигурно. Как да не му е мъчно на човек при такива думи? Знам само, че извърнах глава и улових с погледа си волските коли и каруци, които полека изчезваха в мрака. В една от тях лежеше Владислав, син на Воислав. Жив беше. Жив.

 

Сега ще разкажа защо хората в Оролаци посрещнаха еничарите с хляб и сол, с камбани и хоругви като на сватба. Помните ли? Когато заклаха дядото, внука на Фружин.

Щом се зачуло по радомирските села, че са тръгнали турците за мъжки деца, свило се отново скръбното българско сърце. Не било за пръв път. На империята й трябват лични и прилични момчета. За войници и управници. И като няма свои – краде нашите. И ужасът на кръвния данък начесто-начесто залива изгорената ни земя. Би рекъл някой, че вече трябва да сме свикнали. Нека този някой да благославя Бога, че не го е постигнала нашата съдба. Нека благославя Бога, че не е опитал сам как се свиква.

Еничарите идвали. И както всякога, майките завили като вълчици. И заоплаквали още живите си синове, все едно, че са умрели. Мъжете мълчали. Някои псували. Но тайно, че знаеш ли какво може да ти дойде до главата?... Други пък – малцина – още по-тайно свивали ръце около ножовете и си мислили за ония времена, когато българите със Самуил и Асен гонили враговете пред себе си. Трети отишли в Егълница да се жалят на Шуна. А тя им се скарала страшно. Изгонила ги и ги натирила да търсят помощ от Исуса, комуто се кланяли в църквите си.

В това време турците се събрали в радомирския конак и умували как по-лесно да изтръгнат момчетата от ръцете на майките им. А с тях бил и някой си писар българин, дошъл отдалеч с татарпазарджишкия кадия да записва данъците на джелепкешаните. Сега щял да записва и деца. Вместо агнета.

И решили турците най-напред да идат в селото Оролаци. Още в началото най-будните да превият. За пример на другите. Да видят мръсните гяури кой е господарят и кой е робът. Скоро тая новина по неведоми пътища стигнала до внука на Фружин. И повикал той в църквицата по-първите хора на селото. Повикал старците, защото те най-много са чули и видели. Повикал уредните стопани, защото на тях всичко им иде отръки. Повикал майсторите, защото ги почитал за майсторлъка им. Повикал алчните, защото те знаят най-добре как да пазят своето. Повикал кротките, защото те ще наследят земята. Повикал и лудите, защото на такива се винаги пада да свършат работата. Повикал и двамата попове. Първият, който не се покори на турците и умря. И вторият, който остана да живее. Повикал и Димо Сирак, защото той водил младите. Искал да чуе и тяхната дума. И те да чуят неговата. Затова бил там Димо, нищо че се мръщили и въртяли глави онези останалите. Така се събрал много народ, всичко тридесет и трима души. И коленичили най-напред да се молят. Проснали се на студените плочи, размирисало се на тамян и на свещи. А поповете занареждали същите думи, които и аз говорих на Шуна - че плачещите щели да се утешат, а гладните и жадните за правда щели да се наситят. Някога.

Дълга била молитвата, но накрая свършила. Дали я чул Бог, не се разбрало. Мъжете се изправили, а поповете си свалили патрахилите. И излязъл напред внукът на Фружин.

- Братя! – рекъл той. – Задава се отново еничарска напаст. И право срещу нас иде. Кажете сега как да я срещаме.

- Ще я срещаме, както всякога сме я срещали. – отвърнал Степан Димитри. Тежък човек бил той. Със стада и ниви. – Ще дадем някои деца. Които можем, ще скрием. Така са правили бащите ни. Те са оцелели, ще оцелеем и ние. Трябва да оцелеем. Деца се раждат, народ не се ражда.

- Говориш така, защото нямаш синове! – обадил се някой.

- И за това ли ми завидяхте?! – процедил Степан и огледал съселяните си. А на онези им се привидяло, че сълзи намокрили очите му. Сигурно са сбъркали, защото всеки знае, че такъв мъж сълза не пуща.

- Немой така, Димитрие, - казал внукът на Фружин. – не сме се събрали да се караме.

- Гледам ви, – подел Степан Димитри. – колцина ли от вас биха посмели да тръгнат срещу поганците с нож в ръката? Сега сте смели на приказки, ала като дойдат ония, ще си потрошите краката да им правите селями! Нямам синове, казвате. По-добре, че нямам! Не искам да раждам робове!

- Аз не съм се родил роб! – пристъпил напред Димо. – И брат ми роб не се е раждал!

Говорил той за батко си, дето го взели за еничарин.

- Мълчи! – сгълчали го. – Дете си още, не ти прилича. Тука редят старите.

И надигнал се тогава един дядо Стоян. А бил той тъкмо от най-старите – нещо около седемдесет години. Така и продумал:

- Селяни! Братя! Стар съм. Толкова съм стар, че вече ме е срам да живея. Но да ви науча на моето, пък вие правете, каквото знаете. Много пъти са идвали еничари в селото. Много пъти съм виждал как влачат момчетата. И вие сте виждали. Тия нямат жал. И ще вземат своето. Няма да ги спрете. Не се надявайте. Току гледайте поне да поприкриете най-умните и най-хубавите.

- Че кой ще каже кои са най-умни и най-хубави? – попитали. – Всекиму своето е най-мило.

И рекъл тогава внукът на Фружин:

- Не са ли всичките деца наши – от един език, от една кръв? Чудя ви се на акъла как ги делите – това е мое, това е твое. Толкова ли пък сте сигурни, че тъкмо вие сте ги правили? Слушайте сега да ви кажа: колкото момчета има в това село – едно не давам на турците! Много дадох, уморих се. Нека си търсят на друго място. Но и бунтове да правим - не бива. Само ще ни изколят. Спасението е да се мушим между капките, да извъртаме, да лъжем.

Така ги учил царевичът. Мъдър бил той. И решили хората на Оролаци – старите и младите, бедните и богатите, кротките и лудите, решили да лъжат и мажат, да извъртат и да се държат за турските закони, докъдето им изнася. И решили да си пазят децата, пък нататък – каквото Бог отсъди. И още решили да срещат еничарите като най-скъпи гости. Защото е ставало какво ли не. Даже и змия да се смили над жертвата си.

И както решили, така и сторили. Ала, за срамотия, от страх никой не се наел да върви с дядото при турците и да носи хляба с него. Само Димо се наел и сестра му Денка. Пък тя, горката, нямала що да облече, защото била бедно сираче. Дали й чужда дреха. Всичко биха й дали, но да не са на нейно място. И така, тръгнал напред внукът на Фружин, а по дирите му Димо и Денка. Другото го знаете.

 

Тука забравих да спомена нещо. Докато еничарите наближавали, а селяните навличали празничните си одежди, половината от момчетата били изпратени в едни гъсталаци нагоре над Оролаци. Половината, защото всичките не било посилно да скрият. Как са решавали кое дете да остане в селото и кое да иде в планината, не ме питайте. Не знам. Може чоп да са хвърляли. Само не се сетили оролачани да проводят и двама – трима възрастни с тях, а ги оставили сами. И като започнала олелията, дочули я момчетата и се пръснали като пилци, затото нямало кой да ги научи какво да правят. Едни припнали обратно в селото да са при майка си и баща си. Така отишли право при турците. Повечето пък хукнали да бягат из балкана накъдето им видят очите. От тях някои застигнали хайдутите, които обикаляли около Оролаци, гледали що става там и люто се заканвали. Други намерила Шуна и ги прибрала в същата пещера, където и мене отведе. Така се спасили общо трийсетина момчета. Но не били малко и тия, които пропаднали в планината. Изяли ги мечки и вълци. А най-послушните от децата – две или три - останали да се крият на същото място, както им било заръчано от възрастните. Тяхната съдба била най за окайване, защото ги издала черна душа и паднали в ръцете на Сатаната и на още няколко като него. Какво са правили тия изверги с момчетата, не ща да говоря. И днес да идете на онова място, ще видите само сухи черни букаци. Нищо не расте вече там. И е безвидно и пусто. Аз ходя понякога. Когато усетя, че почвам да забравям. А не бива. Трябва да помня. Помни и ти, цял български народе, страданията на своите синове.

 

А Димо, като видял как се търкаля главата на дядото и като паднала сестра му в неговите ръце, вдигнал я и я понесъл към Шуна. Къде другаде да иде? Пък и мила му била тая дива самодива, все към нея го теглело. Горяло го отвътре да я види, но стоял надалече, заради клетвата на старата Шуна, умрялата. Защото вещицата прорекла, че беда велика ще сполети Радомирско, ако се съберат двамата. И че нейната наследница ще погине без време, загуби ли моминската си чест. За Шуна се боял Димо, не за себе си, затова не смеел да застане отново пред очите й. Сега посмял. Вече не вярвал на никого и на нищо. Само на нея. Само на Шуна. А тя го искала. Знаел, че го иска.

Какъвто беше тънък като фиданка, дивил съм се неведнъж как е носил Димо сестра си през ровините и урвите около връх Котеш и по егълнишкия балкан. Виждал съм да гонят глигани по тия места. И те си преплитат краката. А какво ли остава за човек? Питал съм го. А Димо ми е отвръщал, че и други са правили такива неща. И ми е разправял за Стоян и Люба. Слушали ли сте за тях? Ако не сте, да ви кажа:

Живели някога Стоян и Люба. Обичали се младите и щели да се женят, но турци харесали момата и се сговорили да я откраднат и потурчат. Хванал я Стоян за ръката и побягнали двамата към планината. По средата на пътя седнали да починат, но дочули конски тропот. Трябвало пак да бягат, но Люба вече нямала сила. Тогава я метнал момъкът на гърба си и се закатерил нагоре. Падал, пълзял, но най-сетне стигнал върха. Там го надвила умората и могъл само да каже: „Любо, дай ми вода!” А вода наоколо нямало. Спуснала се Люба надолу към извора, напълнила цървула си и бързо се върнала. Но Стоян вече бил издъхнал. Поръсила го с водица, затворила му очите, строполила се до него и умряла. После хората нарекли тоя връх Любаш.

На Любаш съм ходил. А дали е вярно за Стоян и Люба, това не знам. Знам само, че Брезнишките чукари са малко по-високи, ама нашите са по-проклети с тия тръни и сипеи. И че Димо се е мъчил с Денка поне колкото онзи Стоян. Пък той не умрял. Не тогава.

И както носил Димо сестра си на ръце, в най-дълбокия овраг, дето и звяр не смее да минава, чул сух клон да пропука нейде зад гърба му. Обърнал се и що да види – Шуна се подпряла на едно дърво и го гледа. Хубава била. Стройна като него, но пък колкото той рус и бял, толкова тя мургава и тъмнокоса. А косата й свободно се веела и играела по разтворената пазва на ризата.

- Жива ли е? – попитала Шуна.

- Жива. – отвърнал Димо.

- Ти имаш ли рани?

- Една рана имам. Отвътре.

- Я не ми въздишай като калугерица! Ако си мъж, говори по мъжки. Ако не – махай се! Аман от фусти и кръстове!

- Коя е мъжката дума, Шуно? – попитал Димо и в светлите му очи се разгорели мътни пламъци. – Да ти кажа, че нищо ми няма, когато в моето село поганците турчат и бесят, това ли е? Или да ти кажа, че съм добре, докато в Оролаци пищят децата и майките им? Е, нищо ми няма, добре съм!

- Не се гневи. – по-меко рекла момата. – На тебе не ти прилича. Чия е кръвта по дрехите ти?

- На дядото. Заклаха го пред очите ми.

Шуна скръцнала със зъби и пречупила якия лък, който държала в ръцете си. А Димо доста се зачудил. До тогава не бил чувал, че дядото е  внук на Фружин. Ех, знаел, че е добър и честен човек, но не и за рода и корена му. Чак сега в скръбта си Шуна му казала кое-що. И веднага се разкаяла, защото ония лоши огньове лумнали наново и попарили сладкото лице Димово. Почерняло то и погрозняло. А такова лице да погрознее, дори и за малко, вярвайте ми – страшно е да го видиш и престрашно. Уплашила се девойката, нищо че била чародейка и баячка. Рекла му:

- Вдигай сестра си и тръгвай след мене!

- Къде?

- В пещерата. При хайдутите. Сбират се да мъстят.

 

Много пъти съм бил в пещерата. Запомнил съм я широка и дълбока. За стотина души. Че и за повече. А Шуна й викаше „Малката”. Може и друга, по-голяма, да е знаела тя. Не съм питал. Не съм търсил. И вие не питайте. И не търсете. Не търсете нито Голямата, нито даже Малката, за която ви разказвам сега. Не ще я намерите. Няма я вече. А я е имало години стотици. Да не кажа хиляди. И все е била подслон и прибежище за такива като нас – гонени, подтиснати, угнетени. И е била църква на много вери и много богове. На забравени вери и победени богове.

Намирал съм в нея да се търкалят прастари фигурки на жени с огромни кореми и бутове. Имаше и оброци на траките – с техните конници и хора без дрехи. До тогава не бях виждал човешка голота, освен грешниците в ада по иконите. Така се случи, че тъкмо там - под земята -  разбрах, че няма нищо по-красиво от голото тяло. Мъжкото и женското. По-късно към тая истина прибавих и още една – че живото тяло от плът и кръв е още по-красиво от изписаното. Затова се гневя на тия монаси и свещеници, дето с пяна на устата лаят, че това било греховно и от Дявола. Глупости! Всяка хубост е от Бога. Нали затова е Бог?! А Дяволът прави грозотиите. Нали затова е Дявол?!

В пещерата имаше и много надписи, изчегъртани със странни знаци, с черти и резки. Шуна казваше, че това бил езикът и това била азбуката на българите. Старата и истинската.

„Тази”, викаше момата, „на която се е писало само за победи и за слава, и за чест. А с новата, дето ви я дадоха двамата ромеи, друго не правите, освен да се жалите за кланета и пожарища. Ама и това заслужавате, като хвърляте своето и се влачите по чуждото!”

Двамата ромеи. Така наричаше светите братя Кирила и Методия. Дано й прости Господ. Понякога я хващаха бесовете, та ме водеше от надпис на надпис.

- Гледай! – думаше ми тя. – Тука пише как българите са дошли по тия земи преди хиляда години! Виж! Тука пише колко градове от камък и колко мостове са построили българите! На, чети! Тука пише какви данъци са ни плащали враговете, защото са се бояли от нашата сила!

Пък аз, вместо към надписите, повече гледах към лицето й. И все си мислех, че Шуна ще заплаче. Да й олекне. Но така и не видях сълза от нея. Никога. Виж, камъни да плачат – видях. Не ми ли вярвате? Ваша воля! Ще ви разкажа и за това. Но после. По-късно. Толкова спомени съм събрал, че вече няма място за всичките. Губят се, после пак идват, хвъркат насам-натам. И ако веднъж изпусна нишката – втори път не ще я намеря! Затова ще карам всичко по ред. Разправях ви за пещерата. Малката. Под връх Котеш, в Егълнишкия балкан. Тази, която не бива да търсите. Защото нищо от нея не е останало.

 

 

И като стигнали Шуна и Димо в Малката пещера, намерили в нея трийсетина момчурляци. И трийсетина мъже. Но то не били мъже, най ми били хайдути. Гледам и обикалям Радомирско, докато пиша моята книжица, и да ви кажа, не виждам вече мъже като тия, които бяха навремето. Пък вие, дето ще четете след години, не сте и чували за такива. Но се помъчете да си ги представите. Представете си мъж българин, висок, як, с широки рамене, с рошава гугла и дълги мустаци. С пушка, ятаган, барутница и всякакви други оръжия и потреби в кожения силях, дето тежи повече от гледано агне по Гергьовден. Представете си. Лесно е, нали? Защото такива юнаци вие познавате. Никога няма да спре Майка България да ражда силни и смели мъже. Ще ги има и днес, и утре и другиден. Разликата с ония, предишните, е в очите. Много пъти съм гледал хайдути в очите и все не съм могъл да повярвам, че това са хора обикновени като мене и вас. Тези бяха свободни. Нямаха господар. Те вярваха в себе си. Светът за тях беше открит. Не бяха роби. Като мене. И като вас. И като децата ви. Дивил съм се неведнъж, бидейки честит да познавам тия, чудил съм се какви ли ще да са били онези, старите, Аспаруховите и Крумовите българи. Но май е по-добре да не знаем. Че нима е потребно на роба да равнява прекършения си гръб с този на великаните?.. Мълчете. Свивайте се. Кланяйте се. Крийте се. Молете се. Така ще изкарате по сто години. И ще отхраните децата си. Това е най-важното. Нали?

И намерили Димо и Шуна в Малката пещера хайдут Ненко и хайдут Дончо Кюлафчийски от село Дрен. Намерили хайдут Иво от Долна Секирна. И хайдут Дамшо от Пчелинци. И хайдут Миленко от село Извор. Него най-добре го познавах. Плашеше ме. Не че беше лош човек, Боже опази! Но когато започнало да се турчи селото му, станало му нещо, озверил се, да не се изправяш на пътя му. Разправяха, че си правил опинци от кожата на убитите турци. Дали е вярно – не знам, но е истина, че често съм го гледал в краката и опинците му бяха някак по-различни от другите. И като съм започнал за него, нека да кажа и как свърши, че после може и да забравя. Минавал турски керван със стоки и злато през Арамлията в Конявската планина. Нападнали го хайдутите на Миленко войвода. Турците бастисали, а златото ограбили и си го поделили. Отнесъл Миленко своя дял при любовницата си Иванка от село Кленовик да му го пази. А тя пък – жена – слаб й ангелът, полакомила се за парите и го предала. Обградили поганците къщата и я запалили. Гръмнал войводата трима или четирима, но накрая и сам паднал под куршумите. Така умрял. Заради жена и заради злато. Но това се случило след много години. А в онази вечер, за която ви разказвам, си бил жив и здрав. И беснеел. И като видял Шуна и Димо да влизат в пещерата, избоботил:

- Този ли чакахме? Отбила ли го е вече майка му или е още сукалче?

А Димо нищо не казал и оставил полека настрана сестра си Денка, но му пламнали ушите. Пък Шуна отговорила вместо него:

- Мълчи! Като си толкова мъж, какво търсиш тука при дечурлигата? Що не си там, дето неверниците турчат и колят?

Миленко изсумтял и отвърнал погледа си.

- И друго да знаеш – изпъчила се пред него самодивата. – Тая нощ сукалчето ще ти е войвода! Ако ти изнася – добре, ако ли не – ей я де е гората, широка е!

Подскочил Миленко, сложил ръка на силяха и зинал, но от преголям гняв загубил и глас, и слово. Опулил се страшно срещу Шуна. Стреснал се и сам Димо. Качила се още кръв в главата му, целият почервенял. С тия румени бузи замязал на хубаво момиче. Проговорил накрая един от дренските войводи, хайдут Ненко:

- Не е време за шеги, събрали сме се работа да вършим. За мъст и за смърт. Как ще ни води някой, дето до вчера гащи не е носил?

А чародейката викнала срещу всичките:

- Слушайте ме добре и помнете коя съм! Да ви правеха мъже гащите, вдигнала бих цяло Радомирско гащи да шие! Но е друго. Друго е! Този там – Димо Сирак, дето се е учервил като мома, го познавам, още откакто го доведе старата Шуна, вещицата. Живял е при нас със сестра си. И с гащи е бил, и без гащи. Учеше го бабата на мъдрост за живот и на мъдрост за убиване, каквито вие не сте и сънували, че може да има, защото сте прости и безкнижни. И да ви кажа, понаучи го на много неща. Да води хора, да ги пази, да мре за тях. Но и два пъти по толкова остана ненаучено. Защото беше прогонен. И то...- позапънала се Шуна. - ...и то заради мене. Млад е още Димо. Буен. Не мисли, хвърля се като петле. Но по-добър от него няма да намерите.

Някой понечил да продума, ала тя не му позволила.

- Знам, че вашите радомирски кратуни от приказки не разбират. Вие искате с око да видите и  с ръка да пипнете. Е, гледайте тогава и решавайте добре кой да ви е войвода, сетне да се не каете!

При тия думи в ръката на Шуна от нищото се появил нож и тя го запратила с все сила към Димо. Толкова бързо полетял, че острието се превърнало в сребърна светлина. Пък Димо с едно такова бавно, разлято, ще речеш лениво движение, някак го хванал във въздуха и го върнал обратно. Прерязал ножът силяха на хайдут Миленко и се забил дълбоко в някакъв дирек зад него, защото бил заточен като зъб на змия.

А после всички замълчали. И малко ли мълчали, много ли, никой не знае. Накрая един от войводите, май бил Дамшо от Пчелинци, се провикнал:

- Да го вдигнем на щит, както е по обичай от старо време!

И всички отведнъж ревнали и захванали да тропат и да дрънкат с оръжия. И вдигнали Димо. Ех, не на щит - щитове не се намирали вече, но на рамене го вдигнали. На Миленковите, че се прочул Миленко хайдутин като най-силен между силните. То и не било голямо геройство точно Димо да понесе, защото растнал сиракът тънък и лек. И ту се червял, ту бледнеел, и се чудили хората как може толкоз бърже да си сменя боята. А тайната се криела в гърдите му, в сърцето му. Имаше Димо голямо сърце. Голям човек беше, Бог да го прости!

И както се носил Димо над главите на хората и белеел на светлината на факлите, разперил из един път ръце и отворил уста.

- Мили братя! – рекъл той. – Мили братя!

И после заразказвал за своето село Оролаци и за внука на царя Фружин. И за всичкото друго. И колкото повече разказвал, камъните на пещерата се топяли, чезнели, ширвало се пред очите на българите едно безкрайно поле, поле на победи и на мирен труд, на свобода. Пренесъл ги Димо в старото време, когато светът се тресял под копитата на бългрската конница, когато да си българин било най-голяма гордост, за която може да се мечтае.

И тия побъркани хора избухнали и започнали да крещят бясно и пронизително, че не е време да се седи, но да се грабне оръжие и да се тръгне срещу еничарите. И се юрнали момчетата и мъжете да излизат от пещерата, а Шуна застанала срещу тях да им говори за ум и разум, но даже и тя не могла да ги спре, толкова ги била хванала бесовицата. И като видяла мъжката глупост, заклела ги поне като нападат турците, да си сложат по една кърпа пред носа и устата. Инак, казала Шуна, никой да не се надява да оцелее. Димо обещал. Сетне Шуна повикала тънконогия си жребец, за когото се носили легенди из Радомирско. Яхнала го и изчезнала в тъмнината. А мъжете се затичали по следите на еничарите. Да отърват момчетата от Оролаци. И да отмъстят за Дядото. Ако могат.

 

Пиша, но дали е било такова, каквото го описвам – не знам. Така са ми казвали. Много пъти съм го чувал и от много хора. И все същото. Пък аз събрах всичко в едно. Да се помни времето, когато са грабили турци деца от Оролаци. И когато съм водил тия деца към Радомир. И когато съм говорил с онова красиво момче – Владислав, син на Воислав, дето после го обезобразиха. Ето, това е било. Това се е случило. Или пък друго? Кой да каже? Измряха тези, дето знаеха. От тук нататък ще бъде така, както съм го написал.

А пък което сам видях и изпитах, продължава ето как:

 

Съмна. Най-напреде вървеше Димо. На няколко крачки подире му Шуна, а след нея двама от нейните егълничани. Не бяха братя, но си приличаха като два речни камъка. Еднакви, огладени. Нито много млади, нито много стари. Мъже. От тия дето не говорят, а вършат работа.

Накрая се влачех аз. Можех да избягам, когато си поискам, но беше права момата – къде щях да ида? Дали при дебелия Сюлейман и Сатаната? Или пък при моите стари съселяни, наследниците на търновските боляри, които гледаха да ограбят баща ми, преди още да съм положил тялото му в студената земя? Имах ли си някого или бях сам? Сам! И така, като вървях към Оролаци след момчето и момичето, разбрах ненадейно, че тия двамата са ми най-близките на света. Те. Шуна и Димо. Двамата.

Шуна... Викам я често в сънищата си. И се надявам да я видя отново такава, каквато беше навремето. Горда, дръзка, млада. Ала тя не идва. Гледам с почуда старческите си ръце. Треперят. Търкам повехналите си бузи. Грозни са. Пожълтели, набръчкани и с тъмни петна. Скоро ще умра. Готов съм. Но не и преди при мене да дойде нейната сянка. Бог няма да ме прибере преди да съм я срещнал. Само едно имам да й казвам. Само едно. Че съм я обичал. И я обичам. Не като жена. На такова нещо не бих се осмелил. Имаше кой да я обича като жена. Аз никога не съм бил достоен за нея. Тя беше достойната. Тя беше силната. Пазителката на старото знание. Жрицата на овехтелите богове. Съвестта на българите. Как се обича съвест? Аз я обичах като знаме, като песен, като полет. Като надежда, като пламък, като мечта. Какви думи да изреждам, та да опиша тая пуста любов? Къде си, милата ми, къде си?! Дето и да си, знай, че тука има един старец, който няма да те забрави. Не може да те забрави. И ще издъхне с твоето име на устните си.

И Димо... Другарувах с него двайсет и пет години. А той си остана същият. Същото момче. Завиждам на такива хора. Раждат се със звезда на челото. И са непобедими и безсмъртни. Поне за мене. Всеки радомирец е чувал за Димов гроб. А аз го изкопах. И вдигнах каменния кръст над него. Но ако някой ми каже, че Димо е мъртъв, ще го прокълна с най-тежката клетва, нищо че съм монах. Момчетата не умират. Нямат право. Пък Димо до края си остана едно момче. С тая усмивка. С тая светлина, дето грееше от него. Сякаш ни казваше: „Елате и пийте живот от тялото ми, от душата ми!”. И ние пиехме. И вървяхме подире му. А той ни се радваше. Като дете. И тая детинска радост ни караше да се чувстваме по-различни. Способни на подвизи и славни дела. А иначе си бяхме обикновени страхливци, каквито сте и вие. Ех, Димо, Димо, защо ни остави?..

 

Спряха. Всички спряха, а аз, унесен в мислите си, се блъснах в гърба на един от егълничаните. Бяхме някъде около село Извор. Насреща ни идеше Хайдут Дамшо от Пчелинци с четата си. Петима – шестима души. Шуна и Димо се спогледнаха и го дочакаха да се приближи. Беше навъсен и намръщен войводата. И още от далече викна:

- Ако сте тръгнали към Оролаци, по-добре се връщайте. Тези там са се побъркали!

- Как? Защо?

- Оня лъжлив поп им мъти главите и чорбаджията, дето плаче за бесилка, ама де да видим кога ще му дойде редът!

- Нали беше болен чорбаджията?

- Оздравя! И от гроба би станал, ако насети, че нещо му бърка по кесията.

Водеше в селото Оролаци внукът на Фружин, но той не беше най-богатият там. Много раздаваше на сираци и вдовици. Най-богатият беше Тодор Стоян. И той беше чорбаджията. Нали знаете, всички български села са длъжни да хранят султанските чиновници, имамите, кадиите, войската и всякаквата друга паплач, която се довлече при тях. И ония, като влязат в селото, първата им работа е да питат: „Къде е чорбата? Кой е чорбаджията?”. А чорбаджия е този, който има най-голяма къща и най-много имот. И турците отиват при него. Не че ги храни той, цялото село ги храни, дано им приседне, но при него е най-хубаво и уредено.

Седмици, че и месец лежал Тодор Стоян болен и трескав, въртял се и бълнувал за караконджули и за кярове, та цялата мъка с кръвния данък минала без него. Ала тая сутрин, когато събрали войводите народа от Оролаци и му заговорили да се готви да бяга по планините, защото турците люто ще мъстят за избитите еничари, надигнал се Тодор жълт – черен от одъра и размахал косматите си ръчища срещу хайдутите.

- Изправи се – ядно разказваше Дамшо. – и зина: „Хора, не ги слушайте, хора, тия са вагабонти и чапкъни, нямат ни жена, ни деца, ни земя, ни овчици. Те ли ще ви хранят по горите и снеговете? Няма! Ще си вдигнат ямурлуците да ядат чевермета някъде, а вие ще мрете от глад за тоя, що клати дърветата! Какво ги е грижа тях за нивите ви? Нито са орали, нито са сяли. А овцете какво ще ги правите? Повече от шест хиляди глави добитък са това! Де ще ги пасете, де ще ги криете? Ще иде златна стока зян, за хали и гарвани!..”

А хората запитали:

- Че какво да сторим, чорбаджи? Да чакаме ли турците да ни избият?

- Тия, дето са вдигнали ръка срещу царските люде, те да му мислят! – мъдрувал Тодор Стоян и поглаждал големия си корем. – Вие какво сте криви? Дошли са за кръвен данък – дали сте! Вие сте мирна рая в стадото на падишаха! Страшен е той, но само за враговете на империята, а за простите орачи и копачи е милостив и състрадателен. Мене ако питате, тозчаз трябва да хванем и вържем тия хаймани и да ги проводим в Радомир, нека правят с тях, каквото е по закон. Да има мир и ред, да си гледаме децата и животните!

А Дамшо се приближил до чорбаджията и се изплюл в краката му.

- Ела да ме хванеш, песи сине, - рекъл му той. – да ти видя силата и смелостта!

Пък Миленко войвода направо извадил ятагана и с голям зор го задържали неговите хайдути, то това и оставало, да започнат да се избиват един други българите. Оролачани се чесали без да ги сърби и се чудили накъде да хванат – дали по чорбаджията, или по хайдутите. И тогава се изстъпил напред попът. Вторият. Този, който се покори и остана жив.

- Люде! – викнал той. - Люде! Не се лъжете и не влачете се по тия синове Велзевулови! Писано е в Свещените книги – всяка власт е от Бога! И турската власт – и тя е от Бога. И докато сте кротки и смирени – от нищо да не се боите. Преклонената главица сабя не я сече! Току се хванете за патерицата на вашия отец – светия владика в Цариград - та се разкайте за тия бунтове и размирици...

 

- Стига! – рече Димо. – Мълчете!

Зад него бях и не виждах лицето му. Но хайдутите го виждаха. И като го виждаха, вкупом отстъпиха крачка назад. А Димо се обърна към Шуна:

- Да вървим!

Момата само кимна и побърза, та го превари по пътя към Оролаци.  След нея тръгнаха и двамата егълничани. След тях пък тръгнах и аз. А хайдутите останаха.

Скоро доближихме селото. Боже, бяхме на същото място, където оролачани посрещнаха кадията и агата на еничарите. И мене. Като че ли преди месеци е било. А то беше вчера. Тогава имаше много хора. Сега ни чакаше само един - Степан Димитри. Беше намръщен също като хайдутите. Само че ония въртяха очи и ръмжаха като ранени зверове, а той приличаше на жив мъртвец. Един такъв застинал, с угаснал поглед. Чак се почудих как се държи изправен.

- Да ни гониш ли си дошъл или да ни връзваш? – жлъчно попита Димо.

- Хубава работа сте свършили, докато ни е нямало, Димитрие. - продума и Шуна. – Тодор го знам каква е стока, тебе не те знаех!

А Степан ги изгледа с бялото на очите си, то май вече само бяло беше останало в тях, и им отговори:

- Доста земи обиколих, ама по-прост от тоя български народ не познах. А вие двамата не ми подрипайте, че сте същите. И оня старец, дето го имахте за Дядо Боже – и той! Да бяхме дали децата мирно и тихо, вече всичко да е свършило - ама не! Омръзнало ви било да давате! Бунтове ще правите... Добре! Ама ги правете поне както се полага! Де ви е оръжието, де ви е войската, де са ви потребите?.. Такива работи се готвят с години, търсят се хора врели и кипели, а не като вас – урублешката, с разбойници и дечурлига. И сега, като се умазахте до ушите, колко ви е лесно да кажете „Бягайте!”. Така ли се бяга? А болните, а родилките?.. Старците какво ще ги правите? И те ли да търчат нагоре по чукарите?.. Ако можете да ги носите на гръб – вдигайте ги още сега! Ако не можете – нали сте ербап – избийте ги по-добре, та да не попадат живи в ръцете на поганците.

- Но, хайде, да речем – редеше немилостиво Степан Димитри. – избяга Оролаци и се спаси. Ами другите села? Какво да е в Прибой, в Извор, в Дебели лак, в Егълница? И те ли да бягат? Всичките? Къде? Прости сте, та прости! Народът пък – по-прост и от вас! Тръгнал по акъла на един скъперник, дето знае само да взима и дето, ако се дави и му викат „Дай ръка!”, пак няма да даде! И по едни развален поп без вяра за две пари. Мислят, че ще им се размине като теглят по един метан пред турците и като им кажат: „Аман! Ние не сме виновни, другите са!”. Клето българско стадо, без овчари останало, вълци са те повели на паша!..

И тука млъкна Степан Димитри и наведе глава.

- Добре говориш. – отвърна му Шуна. – С чувство. Лесно е, казваш, да се вика „Бягайте!”. А не е ли дваж по-лесно да намираш кусури и да ревеш: тоя е прост, оня е глупав, трети е луд? Ти, като си умен, речи по-добре какво да правим, а не какво да не правим.

- Каква е ползата? – глухо промълви Степан. – Стореното вече е сторено. И реченото вече е речено. Ще погине селото. И ние с него. Да живеем не можахме, да видим поне дали сме кадърни да мрем.

- Дяволът му е размътил главата. – каза Димо на Шуна. – Иска турците да изколят хората.

- И ще ги изколят! – викна онзи. – Като не ме послушахте, нека сега падне грехът върху вас!.. Но не всичките. – продължи Степан като в някакъв свой си унес. -  Най-добрите ще останат...Ще се спасят...

- А-а-а. – проточи Димо. – Сега разбрах! Най-добрите значи? И ти си в тоя кюп, нали? За къде са най-добрите без тебе!

А Степан Димитри закриви уста. На такова нещо не му се вика усмивка. Много е страшно за гледане. Озъби се.

- Нямам синове, знаете. Имам три дъщери. Първата е по-хубава от втората. Втората е по-хубава от третата. Третата е по-хубава от първата. Най-голямата и най-малката са глупави и мързеливи. Като се зададат турците, ще ги удуша и ще ги запаля, заедно с къщата. Не искам да се гаврят с телата им. Средната е вече на два дена път от тука. Изпратих я с едно момче. Разумно и кротко. Дадох им и пари. Не много. Колкото за чифт волове и да си платят данъка за една година. И други изпратих. На изток, на запад, на север. Най-добрите. Ние ще измрем, но помнете ми думата, тия ще пуснат корен. И селото ще пребъде в кръвта им.

Така рече Степан и пак млъкна. А след него не проговори никой. Накрая Димо хвана Шуна за ръката:

- Ела! Остави го, този не е човек! Да вървим да вдигаме хората, да ги спасяваме!

- Ще ги спасите, колкото спасихте момчетата от еничарите. Току гледайте с камъни да не ви пребият. Мили сте ми, че сте млади и красни.

- Плашиш ли ни? – замислено, с тихо любопитство попита Шуна.

А Степан отвърна, и досега ми е пред очите:

- Де се е чуло, чуло и видело, умрял живи да плаши!

Сетне го напуснаха силите, огънаха му се коленете и се свлече на сухата трева.

Влязохме в селото. И сега разбрах колко прав е бил хайдут Дамшо като викаше „Тия са се побъркали!”. Попът и чорбаджията воистина бяха подлудили народа. Ще ми се и вие да можехте да ги видите. Двамата седяха пред портата на Тодор Стоян, тежко, тежко прехвърляха броениците и пиеха вино, не от чаши, а направо от грънците. Пък още обедно време не беше. Въртяха се около тях изполичарите на чорбаджията. Да ги пазят, да не се затрие семката. Простият народ, колкото беше останал, си вършеше обичайната работа, като нищо да не е било – кой гонеше патките, кой хокаше крави и прасета. Нейде кукуригаше петел. Имаше и моми с кобилици и менци на рамо. Даже и песен бяха подхванали. Луди. Луди.

Още от далече се чуваше как Тодор надига:

- Не бойте се и се не плашете! Аз съм царски човек. Никой не смее да ми посегне!

А хората ни виждаха, че идваме, но бягаха от нас като от чумави. Зад гърба ни шушукаха през плетищата. А ние вървяхме. Така стигнахме, та застанахме в средата на мегдана. Срещу чорбаджията. Стояхме ние, а той седеше. Горделиво, по господарски. И се правеше, че ни няма. Тогава Шуна каза на един от егълничаните:

- Иди да удариш камбаната!

Той кимна и се упъти към църквата. Зачакахме да чуем звънливия и чист глас на бронза. Но не би. Не дочакахме. Нищо не се чуваше. Само грозните псувни на изполичарите. И тия бяха пияни и залитаха насам-натам. Селяните скрито заничаха от сокаците каква ще я свършим. Накрая нашият се зададе обратно.

- Камбаната я няма. – рече той. – Скрили са я.

Дотогава не бях сигурен, че може да говори.

Димо и Шуна се спогледнаха. Камбана да се крие - не се знаеше за такова чудо да е било преди. Момчето пристъпи към чорбаджията. Изполичарите се наежиха и се скупчиха пред него. Лъснаха ножове и секири. Егълничаните тръгнаха по Димо, но той ги спря с ръка. После погледна Тодор в очите и му каза като Мойсей от Библията:

- Фараоне, пусни ми народа!

А чорбаджията отначало рече да се прави, че нищо не вижда и не чува, но после си смени акъла и отвърна:

- Какво ми се емчиш бе, хлапетийо?! Да беше довел по-добре сестра си, хубавата... Ама нищо, за един път и ти ставаш!..

И тука се ухили Тодор мазно и мръснишки, а слугите му направо гръмнаха в грозен рев. Пък Димо ги остави да се смеят. Остави ги на простотията им  и се обърна към попа, дето седеше до чорбаджията:

- Попе, и на тебе ли ти хващам окото?

А чернокапият едва-едва му отговори, защото не можеше да си поеме дъх от кикот:

- Рекъл е Бог, чадо: Плодете се и се множете...

И пак се разтресе в тоя отвратителен смях. А по него и другите. Не им прощавай, Господи!...

Сетне Шуна пристъпи напред, та застана до Димо и продума на онези безумци със словата на Иисуса. Със словата на този, когото мразеше.

- Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето чистите отвън чашата и блюдото, когато вътре те са пълни с грабеж и неправда. Слепи фарисеино, очисти първом извътре чашата и блюдото, за да станат чисти и отвън. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето се оприличавате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота. Змии, рожби ехиднини, как ще избегнете осъждането?..

И като говореше Шуна така, онези един през друг си затваряха мръсните усти. Някои се кръстеха. И накрая, като млъкна тя, даже чорбаджията не се намери нито да се засмее, нито да каже нещо. Тогава Димо им обърна гръб на всичките и викна с цял глас:

- Селяни!.. Българи!.. Братя!.. Докато се влачите вие по акъла на тия прошляци, в Радомир се събират турци и цигани да ви колят! Точат вече ножовете! Толкова ли си мразите децата, та седите тука като квачки и чакате да ви избият? Бягайте, спасявайте се, нещастници, или бъдете проклети!

С тия думи повика Димо и зачака отговор. Но не дочака. Никой не дойде. И никой не побягна. Мъртвило. Хората се свиваха по сокаците. И надничаха отдалече. Натискаха си парцалите. Димо полека наведе глава. А Тодор чорбаджи вдигна гърненцето с вино и рече на попа:

- Наздраве!

 

Бедна беше Димовата къща. То и каква къща – проста колиба, кръгла и мъничка, от пръти изплетена, със слама покрита. Е, вярно, измазана беше и наскоро варосана, та белееше и тя на слънцето като лицето на сайбията си. И дворчето беше наредено и гиздосано. И толкоз. Това можех да видя. Вътре не разбрах как е подредено, защото там се бяха затворили Димо и Шуна. Умуваха що да се прави. Егълничаните стояха намръщени отвън. На стража. Помнеха какво беше казал Степан Димитри за камъните. По-рано си мислех, че само така си говори – че бива ли българи други българи с камъни да пребият? Вече не бях толкова сигурен. Май право думаше човекът. А той къде ли беше сега и какво правеше? Готвеше ли се да души щерките си? Събираше ли огън да пали къщата си? Безумен ли беше или щеше да излезе най-мъдрият от всинца ни? Кое е мъдрост? Кое е безумие в тая прокълната империя, в която честта е за подлеца, славата за убиеца, а властта за престъпника? Как да живееш, та да угодиш? И на кого? На себе си ли, на жена и деца ли, на селото ли, на народа ли?.. И на кой народ? На този ли, дето свестните счита за луди, дето се прелъсти и изврати, като изгуби предишната си смелост и справедливост? На този ли народ, дето се срамува от майчиния си език, гърчее се и гори старите си книги и истории, позинал от простотия?

Знам, не всички са такива, но каква е тая наша българска орисия отгоре все да излизат юдите, предателите, черните души?.. И защо, ако имаме деветдесет и девет добри мъже, начело винаги слагаме стотния – злия, мерзавеца, продажника?.. Мислете му вие, които идвате след нас. Много имате да теглите, но аз не ще съм жив да видя. Защото чорбаджиите ден из ден ще се множат и ще дебелеят на ваш гръб, а втори такъв като Димо няма да се роди.

 

И излязоха двамата, момчето и момичето, от къщата, то пък каква ли къща, от колибата, и се обърна към мене той, та ми рече тия думи:

- Слушай ме сега, човече, българин ли си, потурнак ли си, поп ли си, граматик ли си, като те гледам, и ти сам не знаеш. Мене ако питаш, още сега бих те заклал, но да се благодариш на девойката, тя ти спаси живота. Ние си тръгваме. Нямаме работа вече в това село. Ти обаче ще останеш. Да гледаш и да слушаш. Да узнаеш и да разбереш какъв ще е краят на Оролаци. И после да се качиш на ей оня връх, Котеш се казва. Там ще те чакат хора. Ще им разкажеш за глупостта на българите. И за това как свободният се е превърнал в роб. И как волът сам си навира главата под ножа на касапина. Това да е спомен и поука за всичкия народ. Или по-право - за тия, които още искат да помнят и да учат... А можеш и да се върнеш като слуга при турците, твоя воля. Пак е полза – тъкмо ще те разберем най-после кой си и какъв си. И така, и инак, няма кой да жали за тебе. Сбогом!

Тръгна си Димо от Оролаци, и като вървеше, не се обръщаше. С голи ръце си тръгна, беден, какво да отнесе със себе си? Но не, беден не беше, защото до дясното му рамо се вееше черната коса на Шуна. Чародейката. Българката. Имаше Димо най-голямото богатство. И щастие. Аз бях бедният. Сиротният. Мина тя покрай мене, без дори да ме погледне. Все едно ме нямаше. Едно нищо – това бях за нея. По-добре да ме беше убила. Потекоха ми сълзи, но аз усърдно ги бършех и с болка се взирах в гърбовете им, които неумолимо се отдалечаваха. Скоро изчезнаха, скриха се в пущинаците, че беше Димовата къща съвсем на края, току до гората. Отново останах сам. Сам.

Обиколих селото. Хората ме помнеха, че дойдох с турците и не ме закачаха. Бояха се от мене. И бягаха. А аз скитах немил-недраг. Разглеждах Оролаци. Село като село. Като всяко друго в Радомирско. Ако сте ходили в едно - било в Егълница, било в Извор, било в Лобош, било в кое било - бройте, че сте видели всичките. Същите са. Знаете ли вие за радомирските села? Ако не знаете – да ви кажа. Хубави са те, макар и бедни. Повечето къщи още се правят, както е било по времето на нашите царе – кръгли, с каменна основа, дървен скелет, който се събира в едно било, и сламен покрив. Само тия, дето са се позамогнали, сколасват да струпат по някоя къщица от новия тертип – с мазе и кьошк, с две стаи отстрани, а по средата кухня с огнище. То и да строиш големи къщи не бива. Защо са ти, само да дразниш турците. Дворовете се ограждат с дувар или плет от дъбови, върбови или тополови пръти. Отгоре на плета се слагат тръни, за да не прескача добитъкът. Хората са високи, тесногръди и плещести, повечето с лица широки и угледни. Мъжете обличат тесни бели беневреци от гъста вълна, менте, червен пояс, кафяв калпак, опинци. Кълчищната риза не се закопчава отпред и гърдите се излагат на слънце и ветрове. Жените носят дълга риза с широки ръкави. Върху нея – сая, която върху гърдите е прорязана във форма на подкова и разделена до долу. Върху саята се препасва престилка, която се нарича скутач или фута. На главата се вързва шамия. Най-любимата гозба на радомирските селяни е чорбата от фасул. С месо се готви рядко. През постните дни се яде кажи-речи само хляб и сол, зелева чорба, фасул и плодове, ако има. В блажен ден яденето си е същото, но запържено с мас или масло. Зимно време се прави вариво – свинско със зеле. Месят се баници и зелници. По-бедните семейства поминуват със скроб.

Хубави са радомирските села. Да им се ненагледаш. И Оролаци беше хубаво село. Само че не исках да умирам в него. Още бях млад. И ми беше мил пустият живот. Живееше ми се. Затова оставих Оролаци и тръгнах към Радомир. Към турците тръгнах.

 

- Господарю! – изхленчих плачливо и се свлякох в краката на коня на кадията.

А Сюлейман ми отвърна:

- Робе!

Наоколо имаше към триста души конници. Отделно еничарите. Отделно потурнаците и циганите. Общо колко да са били – бройте ги вие. Аз не мога. И всеки държеше нож. Всеки искаше кръв и смърт. Българска кръв и българска смърт. Пък нà, луд българин сам им се навираше в ръцете. Те така мислеха - че съм българин, аз вече не знаех какъв съм. Само знаех, че искам да живея. Паднах на колене, пролазих и се проснах по очи пред Сюлейман. Дебел беше, отдалече се виждаше. На него се надявах, защото не го познавах като зъл човек. Алчен - да, лош до немай къде, но не и зъл. Като Сатаната. И Сатаната беше дошъл, може ли клане да мине без него? И светна жестокото му лице, когато ме зърна – няма да ми се размине току така. Помагай, Боже!..

- Бяхме те вече отписали от голямата книга на живите. – изтежко рече Сюлейман. Големееше се, сега му беше паднало. – А ето – нашият Аллах, вечният, милостивият, решил да те запази. Толкова славни вòйни на падишаха погубиха бунтовниците, а ти си оцелял. По-велико чудо от това – здраве му кажи. Чак да не поврява човек...

Последните думи каза кадията някак заканително. Обвиняваше ме. Идваше време да плащам за това, че съм останал жив. Еничарите заръмжаха. Те пък жалеха за избитите си другари. Дали? Жали ли звярът за по-рано убития звяр? Вятър го жали! Бояха се еничарите да не погинат и те на земята българска, клета и проклета. Бояха се и търсеха да отмъщават. Чух тоя страшен звук на ятаганите, които излизат от ножниците си. Забих главата си още по-ниско в тревата и захванах да редя молитви. Надявах се на помощ от тоя Бог, когото поне два пъти вече бях предал. И от някъде се понесе ангелски глас. Сладък беше и напевен. Само дето говореше на турски:

- Истина е, че този гяурин припадна още преди да почне битката, та стана за кашмер и на кокошките. Такива са българите – роби. И от жени са по-страхливи. И страхът им ги пази. За умрял са го помислили. Така се е спасил.

Сполай ти, благодетелю, за тия хулни думи! Заради тях съм жив!

Свих се полека, та погледнах. Говореше младото еничарче, стройно и жилаво, с голям белег на челото. Стоеше отляво на агата, гордо, накичено с оръжия. А той се виждаше побелял и посивял като змия, настъпена по опашката. От дясната му страна пък познах радомирският кадия Мустафа Ловчанлията. Той ми се усмихна с ясните си очи. Отървах се. Нямаше да ме убият.

- Било каквото било. – каза меко Ловчанлията. – Не е сега времето да съдим момчето. Като се върнем в Радомир, ще видим, ще разпитаме, ще преценим. Ако е виновен в нещо, има справедливо наказание по закон. Да вървиме сега в онова размирно село, та да се установи отново добър мир и крепко спокойствие по земята ни. И да се възрадва сърцето на нашия милостив господар Мурад ІІІ, великия ни падишах, комуто нищо не е по-угодно от това всичката му империя да тъне в благодатен ред.

И като рече така, кадията бутна напред коня си. И другите конници се поведоха след него. Че кой ще тръгне срещу името на падишаха? Само агата на еничарите не помръдна.

- Стойте! – извика той.

Спряха.

- Нещо съм ожаднял. – рече агата. – Я да ми донесе малко вода в ибрика тоя гяурин!

Изправих се тромаво. Онзи чакаше. Да не ви дава Господ да срещате подобен. Не бива да се събират в едно неговата студена жестокост и желязна му воля. Защото ще се излюпи чудовище.

Поех тежкия черпак и се повлякох към потока, който шумеше в близкия дол. И като се подсетих, че всички ме гледат, затичах да стигна по-бързо, свил уши като заек пред гоначи. Донесох водата. И агата се пресегна, та пи. А после се смръщи и я изплю.

- Горчи! И водата им горчи на тия мръсни българи!

Сладка беше водата. Но горчеше заради сълзите ми, които капеха в нея. Плачех, но утеха не търсех. Че кой ще се смили над мене, ибрикчията?!..

 

Не искам повече да пиша. Защо не ме прибереш, Господи!? Не ме ли наказа достатъчно, че трябваше да преживея всичко това, а сега на стари години отново ме тормозиш да си припомням ужасите?.. Знаеш ли, Боже, когато пеят братята, че си милостив, аз мълча. Не си милостив ти, може да си всякакъв, но милостив не си. Ако беше, отдавна щеше да си ме изпратил в ада, където ми е мястото, пък ти още ме мъчиш на белия свят. Не ти ли се досвидя да намериш някой друг, който да разкаже за теглото на българите? Защо, Боже, защо?.. Ето, монасите вече са свършили вечернята и са изпозаспали по килиите си. Хъркат. Аз не спя. Взирам се в голата стена срещу мене. И треперя. Защото виждам в нея страшни неща от миналото. И пачето перо скрибуца по овехтелия пергамент. Служа ти, Господи, правя това, което искаш. Но не те обичам. За мене си господар, но не и баща. Ах, само да бях сигурен, че си наказал онези, които заслужиха Твоето наказание! Но не ти вярвам, Боже, отдавна вече не ти вярвам!..

 

Отново бях от страната на турците. Не знаех докога. Още същия ден можеха да ме убият. Но какво като ме убият? Дали Шуна щеше да затъжи за мене? Или пък Димо? Спри да мислиш, престори се на кукла, превърни се в безмозъчна твар, само така ще оцелееш. Това е животът на роба. Това е животът на българите.

Пак вървяхме към Оролаци и за трети път стигнах пред селото. Първия път ни посрещнаха Дядото, Димо, Денка и целият народ, облечени празнично, с хляб и сол, а камбаната биеше. Втория път ни посрещна Степан Димитри, сам, с бледото си мъртвешко лице. Третия път беше Тодор Стоян чорбаджи с попа до себе си. А зад тях се тълпяха селяните. Малцина бяха, поне половината ги нямаше. А тия, останалите, се купчеха и се притискаха един в друг яко овци пред вълци. Само дето не блееха. Затърсих да видя нейде сред хората Степан Димитри. И го познах зад мъжете, зад жените, зад всички. Преди ако ми приличаше на смъртник, сега вече не знам какво да кажа и как да го нарека. Няма такива думи. А то е така, защото онези, които ги измислят, не живеят под турска власт. И не познават нашите злочестини.

Не гледаше напред Степан, към турците и еничарите, а все се въртеше някъде встрани и току пребрисваше с ръкав очите си. Погледнах и аз нататък. Над една от личните къщи в селото се виеше дим. Гореше. А аз знаех какво има вътре. Телата на две млади момичета. Удушени. Скоро щяха да се овъглят. Никой нямаше да се гаври с тях. Причерня ми. Залитнах и неволно протегнах ръка да се хвана за нещо. И се хванах за еничарски ятаган. Тозчас си дръпнах ръката като попарен, стъпих здраво на крака и всичко ми се проясни. Много добре лекува ятаганът някои болежки. По-добре от всичко друго. Опитайте.

 

Представете си тая гледка: Поле. Зелено. Хубаво. Равно. От двата му края хора. Отдясно българи. Отляво турци. И цигани отляво. И арнаути. И потурнаци. И еничари. Зверове. И тръгнаха напред отляво трима души. Първо агата, кръволокът. След него кадиите – моят и радомирският. И отдясно тръгнаха. Двама. Чорбаджи Тодор с големия му корем и попът.    Вървяха. Водеха. Отляво и отдясно. А след тях като две вълни се спущаха хората. Отляво мръсниците, отдясно глупаците. По средата щяха да се сблъскат. А ако не знаете какво ще се случи тогава, вървете и вие надясно. При глупаците. Още ли не разбирате? Още ли не проумявате? И онези нещастници, българите от Оролаци, и те не разбираха и не проумяваха. Но нали уж младите поколения трябва да сте по-умни и по-политични от предишните? Ако не сте, нека ви кажа новото име на онова поле – зеленото, хубавото. Турско е новото име – Джелатица. Което по български ще рече Касапницата. Не, не се бойте и четете нататък. От какво да се страхувате – отдавна вече сте заклани. Още преди да се родите.

 

И се срещнаха. Двете вълни от хора. Тодор Стоян побърза, та се просна по лице пред конете на турците. Чак се зачудих колко ловко го направи – нито годините му попречиха, нито сланината. По-късно разбрах, че такива като него по рождение знаят как да се кланят. Изпоналяга след чорбаджията и целият народ. Но не, тук-таме остана по някой да стърчи. И Степан Димитри едва-едва го държаха краката му, но стърчеше. Дали въобще съзнаваше какво става около него?

- Не съм чакал такова нещо от тебе, чорбаджи! – огорчено заговори Мустафа Ловчанлията. – Все си бил послушен слуга на нашия падишах, да се възвеличи името му. Толкова милости и добрини си получил, какво грозно видя от нас, та си вдигнал оръжие срещу великият ни султан Мурад ІІІ, винаги победител?

А Тодор Стоян при тия укори заплака не, ами направо зарева с глас:

- Недей така, честити господарю, че бива ли да си помислиш такова нещо за мене? По цяло Радомирско се знае, ча аз съм най-верният роб на нашия светлейши падишах, да се умножи щастието му! Разни лоши хора, чапкъни и разбойници, са си разигравали коня в селото, докато съм лежал болен, ама щом се вдигнах от одъра, всичко се тури в ред и спокойствие...

- Тодоре, Тодоре, - продължи Ловчанлията. – знаеш ли ти колко от най-милите войници на султана са погинали заради вашите бунтове? Знаеш ли ти, че заради вас свещената му заповед е останала неизпълнена? Ха, сам речи какво да е наказанието за престъпленията ви!..

Чорбаджията се осмели да погледне отдолу нагоре кадията.

- Господарю! – занарежда той – Какво е виновен тоя мирен народ за безумията на неколцина разбойници? Че ние от тях най-много страдаме! Не измряха ли децата ни заради тях, а ние с такава радост ги изпратихме да служат на падишаха?! Със зъби и нокти бихме ги разкъсали, но сме покорна рая, не познаваме оръжия и боеве, не ни и трябва. От бащи и деди знаем само овчарлък и говедарлък, и да ровим в земята за плод и зърно. Нека доблестното войнство хване тези размирници, изчадия адови, и ние ще сме първи да просим най-строга справедливост за тях...

Тогава си помислих, а и сега след толкова години още не съм измислил – може ли справедливостта да бъде строга? Питал съм Шуна. А тя ми е отвръщала: „Може, ако е попска или поганска!”.

- Стига си бърборил, гяурино! – строго отсече младото еничарче. Не му беше работа да говори. Перчеше се. Но пък и защо не – нали заради него Димо не можа да избие всичките еничари?

- За тия села, които се бунтуват – продължи то, - има само едно наказание – огън и нож! Камък върху камък да не остане и глава на рамене, та другите да си мислят!

Сред просналите се по очи българи се понесе жален хленч, като от заклана вече свиня. Паднаха на колене и тези, които до сега бяха прави. Само Степан Димитри остана да стои. Пък на чорбаджията му секна красноречието, и като не знаеше що да продума, помоли се:

- Аман! Смили се, господарю!

А агата на еничарите все мълчеше. И като мълчеше тоя, заговори отново Мустафа Ловчанлията.

- Право е момчето. Такова е наказанието. Няма място за размирици и бунтове в империята. Но нашият Аллах е милостив и състрадателен. Готов е да прости и на най-окаяния грешник, стига да се поклони пред славата на истинския Бог. Слушай ме добре, Тодоре, слушайте, селяни, това ще направите и вие. Или ще умрете.

Излязоха напред двамина молли, а след тях и десетина цигани, които натрупаха пред българите голяма купчина чалми и фереджета. Къде ли са били досега? Не съм ги видял.

- Стани, Тодоре! – заповяда кадията.

А на мене ми прозвуча като „Стани, Лазаре!”. Само че обратното. Който има ум, ще ме разбере.

Чорбаджията обаче лежеше и се ослушваше. Драго ми беше да го гледам как се гърчи на земята като гол червей.

- Станете бре, хора! – повиши глас Мустафа.

Никой не помръдна. Все едно говореше на трупове.

- А бе, прости българи, защо сте толкоз глупави! – разлюти се кадията. – Ние искаме от кошарата в къщата да ви отведем, от ниското на високо да ви качим, вие се опъвате! Ха бре, ти там, Пейо Чобан, ти ли си?

- Аз съм, господарю! – с разтреперан глас отвърна един от селяните.

- Имаш ли ти да даваш 20 акчета на Халил от село Върба?

- Имам, господарю!

- Ами като имаш, какво още чакаш, та не търчиш насам да сложиш чалмата? Нали знаеш, че ако приемеш исляма, всичките дългове, които си направил като гяурин, ти се прощават?

- Знам, господарю. – рече Пейо Чобан и остана където си беше. Не се затърча.

- Ами ти бе, Петре Йован, - продължи кадията. – не те ли съди някой си от Дебели лак?

- Съди ме, господарю. – обади се друг от селяните.

- Ами не знаеш ли, че като новопокръстен мюсюлманин и син на Абдуллах, всяко обвинение и дирене срещу тебе ще падне?

- Знам, господарю!

И нищо. Чалмите самотно белееха, скупчени в зелената трева. А женските кърпи чернееха.

И тогава бутна напред коня си моят кадия Сюлейман, та рече:

- Имаме тука при нас един българин, дето пръв ще приеме исляма, да видите, че не боли.

 

Огледах се учудено де ли ще е този българин. И се озовах в клетка от безброй заковани в мене очи. Аз бях този. Аз бях българинът. И сега? Отзад ме подпираха ятаганите, отпреде съскаха чалмите. Можех да съм или светец, или турчин. Не ме съжалявайте, аз поне имах избор. Толкова хора нямат и това. Бързо избрах. Казах ви вече, исках да живея. Разблъсках тия около мене и застанах пред един от моллите. Очаквах да е грозен, с обезобразено лице и остри зъби. Не беше. Обикновен човек. Най-страшно е, когато злото покварява такива като него.

- Вдигни единия си пръст към небето – нареди ми той. – и кажи думите: „Ла илах иллалах Мохамед русул уллах!”.

„Бог е всемогъщ и Мохамед е негов пророк”. Кой бог? Един и същ ли е там на небето? Или са различни? И се бият със секири и колове, както се бием ние тука на земята? С какво Исус е по-добър от Мохамеда? С това ли, че единият заповядва да отрежа от себе си парче кожа, пък другият не? Заради тая кожица ли трябва да умирам? Няма пък! Няма да умра!

Не помня точно как са ме потурчили. Сигурно е станало бързо. Такива като мене набързо ги оправят. Не помня как потурчиха и Тодор чорбаджи. Виж, за попа си спомням. Беше се изпуснал и отпред на расото му тъмнееше голямо мокро петно. Какво като си спомням? Каква е ползата от това?.. А хората? Хората са стадо. Те вървят след овчарите си. Няма ли овчари – вървят и след вълците. Затова са стадо. Затова са хора.

Добре, че има и черни овци. Дето се делят от стадото и скитат сами по баирите да ги ядат хали и гарвани. В такива ни е надеждата. В такива като Степан Димитри. Пристъпяше той напред и разритваше пред себе си тези, които лазеха по земята пред турците. И му беше твърда стъпката, ще речеш, не е животно тръгнало на заколение, а горд и христолюбив мъж от хранените люде на българския цар. Как са им викали на такива? Боили? Кавхани? Трябва да погледна в старите книги. Но все едно. Има ли значение как са им викали?..

И колкото по-напред пристъпяше Степан Димитри, повече ми приличаше на камък, на планина, на желязо, на юмрук. Пък аз чезнех, смалявах се, разяждаше ме позорът на собстената ми съвест, та накрая се скрих зад Сюлейман. Дебел беше той, лесно се криеше човек зад него. И като се прислоних зад тлъстата му сянка, размислих се: Още ли съм християнин? Или вече бях станал турчин? Кога точно човек се превръща от българин в турчин? Когато му сложат чалма на главата? Когато заплюе кръста? Или когато каже, че Мохамед е пророк на Господа? Та Господ има толкова много пророци! Даже и той не ги помни всичките!

- Кажи, Степане, „Аллах е един”! – разнесе се мекият глас на Мустафа Ловчанлията.

- Добра среща, турчине! – отговори му онзи. – Добра среща и на вас, поганци!

Че защо да не отговори така? Какво повече има да губи човек, който е удушил собствените си деца?

Агата на еничарите скръцна със зъби. Носът му опря в този на Димитри:

- Мога да те убия, но не искам.

- Аз пък искам, но не мога. – отвърна Степан.

- Виждам, че си редовен човек. – поде агата. – Разумен. Работлив. На империята й трябват такива. За да стигне господарят върха, опира се на основа от роби. Здрава основа, силна. От вас, българите, стават добри роби. Кажи „Аллах е един”! Не умирай. Живей!

А нашият поклати глава.

- Дядото на моя дядо – извиси глас той. – е бил внук на тези, които са бранили свободата на България. Бранили са я с Иван, в Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци, Александър. И със сина му Михаил. И с другия – Шишман. И със Срацимир. И с цар Ясен. И с Мара, бела българка, сестрата на Шишман. Дето я дали за жена на проклетия Мурад. И станала обрученица ради рода болгарскаго. Бранили я с родопчаните. С кутмичевци. С тракийците. С мизийците. Със софиянци. С ловчанлии. С търновци. С видинци. Със селяни. С боляри. С прости. И с учени. На запад. На изток. На юг. По вода. И по суша. В планината. И в равното.

Слушай ме, слушай, турчине, тия думи да ти река, добре да ги помниш:

Моят народ, турчине, много слава има на гърба си, пречи му тя да се кланя и да се турчи. Върви там, по-нататък, търси разни власи, сърби, албанци, тия лесно се навеждат. Но не пипай българите! Българите са богоизбран народ. В българската земя има сто могили и сто кръста. Могили на царе и на светци кръстове. А вие си мислите, че сте ни покорили! Нищо не сте покорили! Кога сте дошли: има-няма пет човешки живота. И още десет пъти по толкова, пак няма да затриете спомена за рода ни и за победите на нашите бащи!

Поганци нещастни, не се захващайте с българите, не можете да ги унищожите, това не са вашите диви арапи и манафи!

Слушай, турчине, слушайте всички вие, злодеи и мъчители, содомити и блудници, голяма грешка имате, като сте дошли тука! Защото България не се продава!

Отнейде блъсна силен вятър, та развя брадата и прошарената коса на Степан Димитри. Дрехите заплющяха на гърба му. Вдигна той поривисто ръце, а разперените му пръсти трептяха и току-речи достигаха небето.

- България не се продава!

И като го гледах иззад дебелия Сюлейман, заприлича ми на вехтия пророк Илия, когато е посрещал чудото на огнената колесница.

-България не се продава!

Вятърът виеше полудял, а Степан се бореше с поривите му и го надвикваше:

- България не се продава!..

Пък аз вече се гърчех като обладан от срамна болест и всеки миг чаках отгоре да слезе колесницата и ангели с нея във велика и неизречена божия слава. Но не стана така. Вятърът утихна. И никаква колесница не се появи. Нито пък ангели. Но чудо имаше. За доказателство призовавам свидетели – един легион мъртъвци.

До Степан Димитри ненадейно се размърда друг от селяните. И това беше Пейо Чобан. Трудно му беше, с мъка се изправи, но се изправи. И като погледна право към турците, продума:

- България не се продава!

А след него другият – Петре Йован. И трети, и четвърти, и пети. И се надигна цяла една разлюляна гора от почернели дънери и криви клонаци, родна гора, наша, която въпиеше в един глас:

- България не се продава!

- България не се продава! – крещяха мъжете.

- България не се продава! – кълняха и пустосваха майките.

А старците пееха:

- България не се продава! България не се продава!

Свършиха ми си думите. От тук нататък - представяйте си сами.

Народ!

Народ!

Ех!..

И в тоя безумен час младото еничарче се изправи пред Степан Димитри с изваден ятаган.

- Ваш’та мама!.. – викна Димитрия и го заплю, а после кръвта му пръсна високо-високо във въздуха и някак се стопи, изчезна, а посеченото тяло кротко и меко се отпусна в зелената трева.

Тогава агата на еничарите се наведе напред. Само едно изцеди от себе си:

- Колете!

 

Сега чакате да ви разкажа за клането. За отрязаните глави, за изкормените дечица, за грозните въздишки на момите и невестите. Няма да го направя. Не искам. Не можете да ме накарате. Нямате тая власт над мене. Ще ви разкажа само за една капка кръв. Тая капка кръв жестоко ме промуши в окото и се съвокупли с една сълза. И двете бавно-бавно потекоха по бузата ми. Наричайте го както щете – кървава сълза или сълза от кръв. Все е вярно. И това нещо попадна в устата ми. Усетих вкуса му. Усетих горчилката на сълзата и сладостта на кръвта. А после бутнах чалмата от главата си и побягнах.

 

Бягах. Отново бягах. Като си помисля сега, изглежда през целия мой живот все съм бягал. От хората, от съдбата, от злините. И най-вече – от себе си. Най-лошо е да бягаш от себе си. От собствената си съвест, от желанията си, от своето сърце. Най-лошо е, защото не можеш да им избягаш. Настигат те. Заграждат те яко глутница кучета, лаят и ти се зъбят. А ти не знаеш какво да направиш. И отново хукваш напред. Бягаш, бягаш, бягаш. Къде отиваш, човече? Ще спреш ли някога?

Бягах. И пред мене като тъмна грамада възлизаше планината. Помните ли какво написах за нашия балкан – че и дивите прасета си преплитат краката в неговите пущинаци? И аз ги преплитах. И падах, и ставах, и търчах нагоре по върлото, а храсталаците ме шибаха немилостиво и ме бодяха с острите си шипове. А после се сурвах по някави ровини и се търкалях надолу, блъсках се с глава и лакти по камъните. От устата ми се точеха мъчни лиги, гълтах ги обратно и след това кашлях и храчех страшно, като че ли исках да изхвърля грешната си душа.

Разкъсаха ми се дрехите, останаха само парцали по мене. Потъналото в пот тяло странно проблясваше под светлината, родена от нощното небе. Луна, тъма и този глупав танц на светулките, които безгрижно се носеха насам-натам и припалваха своите огънчета. И мирис на лято. И щурци. И вода. Езерце. Слушал съм, че в Рила планина също имало такова и му викали Окото. И радомирското приличаше на око. Само че, ако онова било лед студено и в най-големите горещини, от нашето отдалеч лъхаше на топлина и на живот. И тихо блещукаше в юлската нощ. Езерце.

Жаден бях. Пиеше ми се. Дори е малко да се каже така. Но не можах да направя и крачка повече. Паднах. Какъв мир! Каква красота си създал, Господи! Толкова ли ти е било трудно да разнесеш това чудно спокойствие навсякъде, на всички и да няма войни и убийства, завист и несправедливост? Уморил ли си се, Боже, или ти харесва да гледаш човешкото страдание? И скришом си направил подобни кътове, само за да ни кажеш: „Мога да ви дам щастие, но не искам!”? Ако е така, то прости ми, Господи, но ти си по-луд и от турците!

Езерце. Хубаво беше, самодивско. И още по-хубаво стана, защото на брега му безшумно пристъпи момиче-омайниче. И тя влезе навътре, а дългата й бяла риза мигом се намокри, нежно обвивайки я като втора кожа. И с магия сякаш, водата разкри всяка гънка и извивка на тялото й, дори и най-скрито пазените. Тогава се появи момче. Стройно и високо. Не само ризата, всичко по него беше бяло. И босите крака, и тесните беневреци, и лицето, и косата му белееше под лунната светлина.

Момичето помами момчето във водата с усмивка на жена, но то, милото, не посмя да отиде при нея. Остана при брезичката, тънко порастнала, устремила се нагоре, към небето, към звездите. И протегна ръка, та се опря на ствола й, за да търси помощ и подкрепа от невинното дръвче и от великата му майка - земята. А момичето, като видя това, отдаде се на водната стихия и се гмурна в дълбокото, а съблечената й риза остана да се носи отгоре и отдалече приличаше на лебед, който тъгува за своята сродна душа. Изплува момичето и отметна назад дългата си черна коса. Гърдите й повикаха неговите. Толкова нежни и беззащитни изглеждаха те, копнееха да бъдат докоснати и опознати. Устните й безшумно прошепнаха „Ела!”.

Момчето остави брезичката. Остана тя самотна на брега и замислено полюшваше кичестите си клонки. До нея полегнаха дрехите му. Ризата не свали, но тя беше по-къса, мъжка и затова ясната луна до насита можеше да се опива от огромната сила, която се таеше в гъвкавите му крака и бедра еленови. И като стъпи във водата, плисна ненедейна вълна, та го заля и пред светулките отведнъж се зографиса цялото му тяло. Красиво беше момчето. Нямаше по него ни сянка, ни бръчка. Само младост и една румена надежда за добро бъдеще и за любов.

И ето – доближиха се най-после момчето и момичето. И бяха голи – нейното тяло и неговата душа. Защото луната виждаше как струи желанието му, и възт

 

 

оргът, и радостта, и момчешката боязън. Ръката му несмело потърси убежище върху рамото й. Тя потръпна под плахия допир, а лицето й разцъфтя, толкова живо и толкова морно, като на жена, усетила какво означава да имаш всичко. Погали мекия му врат и твърдите му плещи, и дланта й пое по гърба му надолу, надолу, до безкрай. И стана това, което искаше тя. Гърдите им се докоснаха. И като се докоснаха, сляха се и започнаха да дишат заедно. С едно сърце, с една тръпка, с един дъх. Момичето се притисна неудържимо към момчето и устните й затърсиха неговите.

Тогава аз се изправих и закрещях:

- Спрете!

 

Защо го направих? Лесно ви е да питате. А какво да отговарям аз? Мога да ви кажа, че съм се боял за Радомирско, чул бях, че не бива Шуна да усеща любов и мъж, инак щяла изгуби силата си... А защо да не ви река, че не съм се стърпял като я гледам как я докосва друг?.. То си е само мое, по какво ще разберете дали сте прочели лъжа или истина? Истината... Кое е това, което наричаме истина? Една ли е само? Или за всеки човек има много истини? Пък той избира тази, която му е най-удобна?.. Моята истина е, че не знам. Не знам защо го направих. Може пък вие да разберете...

И се обърна Димо, погледна, та ме прободе с тия негови сини очи, а после запристъпя към мене. Тежко, тежко, като мечок, вдигнат от зимния си сън. И по риза беше, но тя – мокра – всичко му се виждаше. Младо момче, хубаво, чак да не повярваш, че иска да те убива. Всичко му беше хубаво. И лицето, яко от мрамор сечено. И гърдите, дето не бяха момчешки, а широки и разгърнати, като на врял и кипял войник. И коремът – стегнат и плосък, и другите му телесни части, нямаше нищо по него, което да не е изписано, изрисувано. И това ангелоподобно създание сега идеше насам. За смъртта ми идеше. За душата ми.

Обзе ме неописуем страх и диво се заоглеждах да видя де е Шуна. Тя щеше да го спре. Щеше да ми помогне. Но нея я нямаше. Изчезнала беше някъде. Останахме само Димо и аз.

- Отдавна си го търсеше – продума дрезгаво той. – но все съм те жалил, защото не знаех, че си толкова нагъл. Моли се да умреш бързо, иначе ще повръщаш и майчиното мляко, дето си сукал, копеле мръсно!..

Не можех да го оставя да ме убие. Трябваше нещо да направя. И като нямаше какво друго – излъгах:

- Спри се, Димо, не се гневи, защото не знаеш какво е чудо станало...

- Каквото ще да е станало! – изгъргори момчето. – Не ти е тука мястото. Дошъл си да си намериш гроба!

Дано ми повярва – иначе...

И ревнах срещу него:

- Турците хванаха сестра ти!

А Димо се сепна за миг, после рипна да ме души:

- Мамицата ти разголена, ти даже не знаеш къде е сестра ми!

И не знаех, от къде да зная?.. Но се борех за живот. Ще речете, че съм жалък и недостоен. Ще ми се да ви видя на моето място, пък тогава да ви питам кое е достойно и кое – не. Ще ми се да усетите какво е желязна хватка да се е сключила около шията ви, да изгаряте за глътчица въздух. И да ви е останала сила само колкото за още една лъжа:

- Сестра ти беше в пещерата!

И като чу това, Димо отведнъж се вцепени. Спря да стиска, пусна ме и аз се строполих на земята, зинал с премазаното си гърло като пипкава кокошка по жегите.

- Какво знаеш за сестра ми, нещастнико? – строго ме попита той. Но усетих и страх в гласа му.

Нямаше накъде да отстъпвам. Само тоя негов страх можеше да ме спаси.

- Сестра ти се криеше в пещерата. – промълвих немощно. – И турците я хванаха.

- Не е вярно! – прошепна момчето. – Не ти вярвам!

- Казах ти да не оставяме Денка в Малката пещера! – рече сурово Шуна.

Беше се появила отново – облечена, намръщена, суха. Това ли е същата девойка, която преди малко озаряваше водата на езерцето?

- Тя не можеше да ходи. – слабовато отвърна Димо и както преди наведе русата си главица. Все така правеше, когато го кореше Шуна.

Тя измърмори нещо под нос, дръпна ме за парцалите и ме подгони обратно към Котеш и Оролаци с тия думи:

- Тръгвай! Да видим каква е тая работа!

А Димо грабна дрехите си и хукна след нас.

 

Дойде време да се мре. Входът на пещерата зееше срещу мене с тъмната си паст. Нищо не се виждаше. Нямаше турци. Нямаше я и Денка. Сега вече всичко ще си застане на мястото. Ще разберат, че съм ги лъгал. И ще ме убият. Без жал. Пък аз ги обичах. И двамата. И Димо, и Шуна. Толкова бяха... Толкова... Познавате ли хора като тях? Които живеят, а не живуркат. Които имат смелостта да коват сами съдбата си. И то с радост. С безпределна вяра в себе си. Такива бяха момчето и момичето. Имаха всичко. А аз нямах нищо. Затова ги харесвах. И затова те не ме харесваха. Затова ги лъжех. И затова те не ми вярваха. Прости ми, Димо, преди да ме убиеш. Защо да не ми простиш? Какво би ти струвало?..

И като си мислех така и горчиво оплаквах сам себе си, Шуна разбута един гъст храст и изпод него се изтърколиха телата на двамата егълничани. С прерязани гърла и широко отворени очи. А очите им бяха сини, също като на Димо и Денка. Това сигурно значеше нещо, но така и не разбрах какво, нито тогава, нито по-късно. Димо приклекна до единия егълничанин и тъкмо тогава зад нас се чу глас:

- Добре сте дошли, скъпи гости!

Обърнахме се.

Видях Сатаната насреща ни, с два пищова в ръцете си. А до него – младото еничарче, опряло нож в гърлото на Денка.

Шуна глухо изръмжа и скръсти ръце. А Димо преглътна мъчително и отговори:

- Добре сме ви заварили, бате!

Жилите по бялата му шия се издуха като въжета. И се познаваше как тече по тях кръвта му. И сърцето му бие, бие, бие.

- Позна ме, значи? – рече еничарчето.

- Как няма да те позная, Богдане, нали тоя белег на челото аз ти го направих като те бутнах в реката.

- Вече не съм Богдан. Асан ми е името.

Димо спусна клепачите на своя човек и се изправи срещу брат си. И двамата бяха високи и стройни, пълни с момчешка сила. Родени от една майка и от един баща.

- Порастнал си, Богдане.

- И ти си порастнал, Димо.

- Плаках за тебе, Богдане.

- И аз плаках за тебе, Димо.

- И сестра ни плака за тебе, Богдане.

- И аз плаках за нея, Димо.

- Тя още плаче за тебе, Богдане.

- Повече няма да плаче, Димо. Ще я отведа.

- Никъде няма да я водиш, Богдане. Гледай и ти да не останеш.

- Плашиш ли ме, Димо?

- Плаша те, Богдане.

- Мога да ти взема главата, когато поискам, Димо. И май ще го направя.

- Не можеш, Богдане. Не е било досега предател да надвие на честен човек. И никой не е сполучил, Богдане, като се е отрекъл от своята земя и език.

- Много пъти е било, Димо, и пак ще бъде. Чудя ти се на акъла. Като дете си глупав. Ние владеем тая земя, Димо. Правим с нея каквото си искаме.

- Нищо не владеете, Богдане. Българската земя не може да се владее. Само може да се обича. Ти какво обичаш, Богдане? Знаеш ли що значи тая дума?

- Обичам султана, Димо. И оджака на еничарите. Те са моя живот.

- Подлудили са те, Богдане. Преди не беше такъв. Жалко. Да беше те убил татко по-добре.

- Сега се е случило ти да ме убиеш, Димо. Искаш ли?

- Искам, Богдане. Но не бива. Не съм убиец. Българите не са убийци, Богдане. Ние чуждото не щем. Обаче и своето си не даваме.

- Това са глупости, Димо. Защо не си признаеш, че те е страх от мене? Виждам как трепериш. Ще взема сестра ни, Димо. Ще я взема, а ти се моли да ти подаря живота.

- Няма да я вземеш, Богдане.

- Ще я взема.

- Няма да я вземеш!

Денка се превиваше под ножа на брата си, премаляла, пожълтяла. Не беше силна тя. Девойчица като капчица, за огнище и за люлки, не за борба и за кървища. А Сатаната държеше двата си пищова право срещу гърдите на Шуна. В тях беше вторачил и мръсните си очи. А гърдите й напираха изпод разкопчаната риза, изобилни и гладки, и светец биха изкушили. И вместо да се прикрие, тя като че ли искаше повече да се покаже пред поганеца. Тогава не разбирах, но сега вече знам – в това е женската сила. Да привлече мъжа, да го замае, да го накара да забрави какъв е и къде е. Нека гледа. Какво като гледа? Нали скоро ще бъде само един труп?

А аз стоях отстрани. Към мене никой не се обръщаше. Знаеха ме колко струвам. Знаеха, че не ставам за нищо. Страхливец. Рая. Ненапразно ни наричат турците стадо – рая. По-лесно е да живееш в стадото. По-лесно е да си овца. Защото от нея нищо не зависи. И за нищо не е виновна. Ако я стрижат – стрижат и другите. Ако я бият – бият и другите. Каквото за всички – това и за нея. Боли я понякога. Но не мисли. Не се тревожи. Ех, мили мои читатели и слушатели, ще ми се да знам колцина от вас са такива същите овце. Признайте си, ако не пред мене, поне пред себе си. И се радвайте, защото няма нищо по-тежко от това да си единак, да вървиш срещу течението. Радвай се, човече, ако си от стадото! Само да знаеш как ти завиждам! Защото на мене не ми позволиха да остана рая. Димо не ми позволи.

 

Направи Димо крачка към брат си. И още една. И още една. А онзи, как ли да го наричам, Асан-Богдан, приближи ножа до гърлото на Денка и му рече:

- Спри се, Димо, ако не искаш да видиш кръвта на сестра си!

А Димо поклати глава:

- Малък си, Богдане, не са те озверили още. Не можеш да я убиеш. Оня келеш до тебе, не сестра, майка да му беше, резнал й би гушата без да мисли. Но ти не си такъв. Запазил си някаква човещина. Не смееш да посегнеш на Денка. Опитай с мене! Много пъти брат брата е клал и пак ще коли.

На това място се обади Сатаната:

- Държа два пищова. – рече той. – Един за тебе, един за любовницата ти. И край. Свърши се вашата.

Тогава Димо ме погледна. За пръв път ме погледна истински. И очите му казваха: „Благодаря ти, че ми помагаш да спася сестра си! От тук нататък си мой приятел. Докрай. Докато дишаме. Докато ни има!”

А моите очи отвърнаха: „Добре!”

Така започна нашето приятелство. Заради една лъжа. Димо мислеше, че съм го търсил заради Денка. Но това не беше вярно. Не търсех никого. Бягах. И като ме хвана той, излъгах го. Пък лъжата се оказа истина. Така беше. Заради тая лъжа вече имах приятел. Но ще кажа на всинца ви - проклета да е истината! Проклета и заклета! Не искам истини, искам приятели! Хубаво е да имаш приятел!

 

- Държиш два пищова, турчине. – каза Димо. – А ние сме трима.

- Брей! – захили се Сатаната. – Гювендията съвсем ти е изпила мозъка бе, момче, щом от тоя будала тука помощ чакаш. Че аз съм ял зайци, дето са по-смели от него. Не го ли виждаш – напикал се е вече. Защото знае какво го чака щом ви изколим. Отдавна съм му обещал и няма да му се размине. Де да видим, може пък да му хареса!

Не се бях напикал! Да, страх ме е, но не съм се напикавал! Няма право да лъже така, няма да търпя да петни името ми пред моите приятели! Сбърка, турчине, много сбърка!

Безброй бесни хора бях видял тия дни, побеснях най-после и аз. Хвърлих се с голи ръце върху Сатаната. Тромаво, некадърно. Но го изненадах. Не очакваше. И го стресна нещото, което се появи върху лицето ми. Желание да убивам. Както и да е, гърмна той с двата пищова едновременно. Тласна ме горещата вълна, та ме повали на земята. Усетих кръв, но не и болка. Не можех да се изправя, но да викам – можех. И един страшен рев се откъсна от гърдите ми:

- А-а-а-а-а-а!...

В това време Шуна се претърколи напред и се опита да го препъне, но Сатаната отскочи леко и заразмахва ятагана си. А Шуна летеше около него, въртеше се и удряше толкова бързо, че турчинът не знаеше откъде да се пази и накъде да напада. Димо скочи към брат си яко хищна котка. Или по-свирепо животно от същото коляно. А онзи бутна Денка настрана и на свой ред скочи да го посрещне. И се сблъскаха двете млади тела, вкопчиха се едно в друго и се затъркаляха по зелената трева. Ту нашият излизаше отгоре, ту чуждият. Стискаха Богдановия нож с четири ръце и всеки гледаше да го доближи до гърлото на врага си. Брат мой, враг мой! Горко ти, български народе, защото се избиват твоите синове! Заради турците.

Уж леко, Шуна докосна носа на Сатаната, а той грозно изпращя и хлътна навътре в главата му. Беше споменал поганецът нещо за зайци. Е, сега той изписка като заек, ритна два-три пъти и замря. Единият от братята повали другия. Не виждах добре кой кого. Димо беше. Заклещи Димо брат си и натисна ножа надолу. Не към сърцето, не към гърлото, а към челото му го натисна. И начерта Димо кръст върху Богдановото чело, па му рече крайна дума:

- Преди ти направих, бате, белег на челото, сега ти правя втори. Къде и да идеш, какво и да правиш, на всекиму да разправяш защо си кръстен и от кого. И да разправяш как ти е подарил живота един гяурин, един българин. И да разправяш, че върнеш ли се пак по родните си места, тоя кръст върху гроба ти ще го дълбая!

Кръвта ми течеше. Повече не помня.

 

Събудих се, защото някой ласкаво разтриваше лицето ми със студена вода. Отворих очи. Шуна. Тя ми галеше бузите. Пламнах.

- У-у-у, я как се учерви, като че ли нивга мома не те е пипала! – весело рече Димо и ми протегна ръка. – Ставай!

И не беше. Не беше ме мома пипала, но пък и не отиваше точно на Димо да ми намира кусур за това. Че е същата стока и той по червенина и по девственост. Но не му го казах. Вместо това хванах крепката му десница, стиснах я, та се изправих. И тогава погледнах гърдите си. Цял бях. Само отдясно имах една превръзка. Не ме болеше много. Търпеше се.

- Как те е пропуснал оня турчин, не знам. – заговори Шуна. – С двата пищова гръмна право срещу тебе. Пък единият е отишъл нахалос, а другият ти е одраскал кожата. Каква магия си му направил – твоя си работа, но на тоя ден курбан трябва да даваш, защото и дете на негово място щеше да те затрие. И то със завързани очи. Да помниш и да се хвалиш, че вече живееш втори живот!

Не знаеше колко е права. Втори живот живеех. Но не заради Сатаната. А заради нея. Заради Шуна. Защото сега тя ме броеше за човек. За свой ме броеше, за българин. Дори ме беше докоснала. И тая нейна милувка се вряза дълбоко в душата ми като драгоценно съкровище, което никой не може да ми отнеме. Сигурно се смеете вие, които сте имали много жени и много любови. Не се смейте. Защото, колкото и да сте имали, не се равняват те с топлия дъх на Шуна. Не се равняват с нежния допир на гладката й кожа. Страдайте и завиждайте, защото не сте я познавали. А аз я познавах. Не можете и да си представите такова щастие. Да познаваш Шуна. Да те е докосвала. Дори и днес, когато пиша тия редове, сърцето ми започва да трепти и си спомня, че някога е туптяло в здраво и пъргаво тяло. Прости, Боже, греха на стареца, ако е грях да обичаш някого истински, завинаги.

Шуна...

Усмихнах й се. А тя рече:

- Да вървим!

Пък аз попитах:

- Къде?

- В Оролаци.

Все едно ме натисна с буца лед.

- Не искам! – промълвих уплашено. – Не мога! Какво ще търсим там? Главите ли ще събираме? Пожарите ли ще гасим? Или гробове ще ровим? Гроб се копае за двама, за трима. За триста не се копае.

- Така е. – съгласи се Шуна. – Ще останат тия триста да тлеят поругани, непогребани. Нека се понесе по цяло Радомирско тяхната смрад. Нека писне мало и голямо. Нека запеят певците, нека запишат поповете какво е турска човещина и турски закон! Но ние трябва да идем в Оролаци. Може някой да е останал жив. И един да е, малко ли е? Нали е наш? Кой друг да му помогне, ако не ние?

И така ни поведе момата към селото. Следвахме я двамата с Димо. За него не знам, мене ме беше страх. Но вървях. А Денка я нямаше. Къде са я скрили не попитах. Така е по-добре.

 

За четвърти път се приближих до Оролаци. И тоя път никой не ни посрещна. Пустош. Шуна се беше заблудила. Останал жив нямаше. Всички бяха минали под ножа. Лежаха българите, грозно посечени в хубавата трева, кротки, заспали, и единствената живинка около тях бяха гарваните, които кълвяха белите им меса. Имаше и много кучета. Ръфаха. Зъбеха се. Виеха. От тогава мразя гарвани. Мразя и кучета. Срам, срам, срам за тоя Господ, който позволява да се случи това. Малки къдрави главички, притиснати с камъни... Детски ръце се протягат, като че ли молят за помощ; млади девойки, погинали с плач и с ридания; майки, заклани при усилие да заслонят под телата си своите невръстни рожби; мъже, накълцани на парчета – всички лежаха там и гниеха заедно. Навред ужаси, ужаси, ужаси. Безкрайни български ужаси! Вие, султани, паши и еничари, вие сте виновни за нашите нещастия! Проклети да сте! Бял ден да не видите!

Шуна и Димо бродеха наоколо и се препъваха като на сън. Отсреща им се зъбеха човешки черепи, чиито коси се влачеха из пепелището. Оглозгани кости, спекла се кръв. А те търсеха оцелели! Не търсете живи при мъртвите, защото няма да ги намерите, беше казал Исус. Или не беше? Няма значение. Какво знае той? Него само са го разпънали. Не са го клали. Не са го горили. Не са го разчеквали. Не са го бесили. Не са му крали децата. Не са насилвали жена му. Не са го набивали на кол. Не са го драли. Не са му секли ръцете и краката. Не са му вадили очите... Исусе, Исусе, стой си на кръста, няма да издържиш на българските мъки.

Май бълнувах. Притъмна ми пред очите, залюля се светът и щях да падна, но от две страни ме подхванаха приятелски ръце. Поведоха ме напред и нагоре, там където свежата и хладна планина щеше да изсуши сълзите. Моите. И Димовите. Шуна не плачеше. Никога.

 

- Какво ще правим сега? – попита Димо.

- Аз оставам тук. – отвърна Шуна. – Оролаци го затриха, но има други. Много са българските села из Радомирско. И всички се нуждаят от моята сила. А вие ще заминете.

Вятърът фучеше и вееше ямурлуците ни като бели крила на птици. Бяхме в Конявската планина, в онзи й дял, който преди се наричаше Кориловски, а вече е Димовгробски. И стояхме баш на върха му, не помня как му беше тогава името. Днес ще ви кажат, че това е връх Димов гроб. И стояхме там, и гледахме селата, дето лежаха в краката ни. А тия бяха Жабляно и Калище, Егълница и Дебели лак.

- Къде да идем и какво да правим? – попита пак Димо.

- В Атон ще идете. В Света гора и в българския манастир „Свети Георги Зограф”. – отговори момата. По алените й устни потръпна усмивка.

- Защо? – за трети път попита Димо.

- Казвал ми е Дядото, че в манастира е видял едно момче. И това момче имало на рамото си същия родов белег като неговия – червена следа, дето прилича на буквата „Аз” от глаголицата. Тоя белег бил отпечатан на всички мъже от Шишмановия род. И ме закле внукът на Фружин да намеря това момче. Пък аз заклиням вас. Идете. Намерете го. Разберете дали е от царския род.

- И какво ако е?

- Тогава ще му сложите венец на главата и ще възкресите България.

- Чуваш ли се какво говориш?! Нали сама си казвала, че са загубени отдавна короната и скиптърът на нашите царе? От триста години никой не знае къде са.

- Дайте ми цар – рече момата. – и аз ще ви дам корона!

Сетне заслиза надолу към Шундола, към Егълница и ни остави двамата с Димо.

Странно. Само преди дни ми се караше тя: „Без българи не може да има България!”. А сега: „Дайте ми цар!”. Нещо се беше променило. Какво се случи, Шуно? Какво те накара да повярваш? Намери ли българи най-после? В Оролаци ли ги намери? Колко сме различни, моя любов, мое сърце: за мене оролачани бяха мъртви, а за тебе – едва-що родили се.

Погледнах на юг и на запад, където трябваше да е Света гора. Видях много върхове, сини и бистри, изправили се един след друг като безмълвни стражи, които още пазят спомена за хубавата ни държава. Видях равнини и долини - гальовни и закътани, чудесен дом за тия смели и справедливи хора - българите. А в последната далечина – хей там, съвсем, съвсем накрая, незримо някак, блестеше Надеждата.

 

 

 

Част Втора

 

СВЕТА ГОРА

 

 

Бог, който е в Троицата, сътвори небето и земята, и морето, и всичко, което е в тях, и което е дошло от небитието, защото нямаше свят и нямаше нищо в него, а Бог го превърна в битие и стана светът. И тогаз Той взе пръст от земята и създаде човека, когото награди със своя образ и стори така, че да разговаря с него, да владее всички животинки и да е началник над цялото видимо божие творение. И го остави в рая, но дяволът му завидя и прелъсти първия човек заедно с жена му Ева. Затова човекът бе изгонен от рая и от божественото място на този свят, и Бог стори така, че след него да отпадне целият човешки род...

Кой си ти, Дяволе? Къде си? Как да те намеря? С рога ли си? Копита имаш ли? С какво име те викат твоите вещери и бродници? Сатана ли си? Или си Луцифер? Чувал съм някои братя от манастира да те наричат Азазел и да се кръстят като побъркани. Виждал съм ги да бесят черни котки. Тия същите са ми казвали, че в Земенския манастир идвали от далечни западни земи някакви странни хора да служат безбожни литургии на падналите ангели. Дяволе, Дяволе, защо ми плашиш монасите? Покажи им се, поне да знаят от какво и как да се пазят. Ако не го направиш, аз ще те издам. Защото добре те познавам. Де да беше такъв – с козина и опашка, какъвто те изписват. Но не си. И името ти е друго. Преди беше Баязид Светкавицата. После Муса Кеседжията. После Мехмед Завоевателя. После Селим Свирепия. После Сюлейман Законодателя. После Мурад Третия. И после четвърти. И десети. И стотен. Но все същия. Кръвник. Злодей. Касапин. Лукава змио, колко българи вече прелъсти да забравят майчин език и бащино огнище, и още колко искаш да отмъкнеш, мръснико? Няма ли край? Няма ли насита?

Ами ти, Боже? И ти ли си турчин, Господи? Ако не си, защо не воюваш с тия пусти агаряни, с тия черни арапи, с тия жълти манафци? Или ще кажеш, Боже, че монасите са твоята войска с расо за броня и молитва за оръжие? Лъжа е това, Боже. А истината е, че бронята на твоите монаси са имотите, а като оръжие държат парите. Или не знаеш, че в годината 1569-та от Христа, султанът, дано се затрие родът му, заграби всички православни църкви и манастири в империята, без тези в Цариград и още два града. И позволи на християните да ги откупят. Що пари се потрошиха тогава! Не продаде ли Зографският манастир всичките си овце, биволи и коне, не заложи ли при евреи сребърните си съдове и метоха на река Струма, само и само да се отърве? Хиляди и хиляди аспри! Не можехме ли да ги дадем за стомана и за барут, а не за турска милост? По каквито и манастири да съм ходил, навсякъде се хвалят с иконите си. Тази била неръкотворна. Онази правила чудеса. Какви са тия чудеса? Какви са тия икони, дето трябва да се бранят не с вяра и молитви, а със сиромашки пари и еврейски жълтици? Нали уж вярата планини премества? Къде са ти светците – войни, Господи? Къде са свети Георги, свети Димитър, свети Теодор Стратилат? Защо те си не пазят иконите, а трябва простите, измъчени орачи и копачи българи да ги откупуват от поганците с кървавата си пот?

А помниш ли, Боже, летото 6977-мо от Сътворението на света, или 1469-то от Христа, индикт втори, когато ковчегът на свети Ивана Рилския беше пренесен от преславния град Търнов и от Загорската земя в неговия манастир, който се намира в Рилската пустиня? Помниш ли как християните честваха похода на светите му мощи, както някога дедите им са чествали победите на Самуил и на Асен? Помниш ли как българските велможи го удариха на ядене и пиене като на царска трапеза? Обаче, когато решиха свещениците в Средец да изпроводят ковчега със свещи и кандила, някой от народа рече: „Боим се от завистта на агаряните; може нещо неочаквано да ни напакостят.” И всички се съгласиха. Толкоз. Светец ли е, мощи ли са, ние се боим от завистта на агаряните. Дайте да се скрием, да се наведем, да си платим, дано ни отмине.

Не мога да забравя думата на Степан Димитри: „Клето българско стадо, без овчар останало, вълци те водят на паша!” И е истина! Не плаща ли чернокапият гръцки владика в Цариград, дяволското изчадие, не плаща ли на султана и пешкеш, и харадж, и всякакви други данъци и подкупи с повод и без повод? И от кого взима тия пари, ако не от българите, които нечестивият падишах е предал да страдат под неговата власт? И не е ли нашият кюстендилски владика Михаил сърбин, от сръбски княжески род? Грижи ли се той за народа си или предпочита да живее добре и в разкош? Кажете, вие по-добре знаете, аз ще мълча. Такива са ни владиците. Такива са ни овчарите.

Не.

Не съм прав.

Уморен съм и съм гладен. Студено ми е. Затова говоря така. Стар съм и съм сприхав. Не искам да съм стар. Но какво да сторя? Страх ме е. Не защото ще умра. А че нищо не съм оставил след себе си. Нямам деца. Нямам семейство. Никога не съм любил жена. Седя в тясната си килия и мисля – дали писането поне малко прилича на това да се любиш? Може и да прилича. Нали се разголваш. Нали се отдаваш. И се надяваш твоето усилие да даде плод.

Не е право, че всички монаси и църковници са страхливи и нечестни. Има и истински християни. Вземете един Дионисий Рали, за когото тепърва много ще чуете. Какво като е грък? Нали той започна великата война за нова България? Вземете свети Пимен Зографски, дето си вадеше очите да рисува по стените на селските църкви. Вземете свети Георги Софийски – това младо и хубаво момче на двайсет години, което не пожела да се отрече от род и език и прие мъченическа смърт от побеснелите турци. И още колко като тях? Стотици ли са? Хиляди? Или още повече? Цяла една армия от мечтатели, дето зъзнат и страдат по тъмнините. И всеки от тях със своята нищожна сила се труди, за да не изчезне България, да не се затрие, а да пребъде. Без да очакват отплата. Умиращи с отворени очи, без да са вдъхнали дори и една свободна глътка въздух. Очакване. Каква хубава дума! Има и още по-хубава – чаяние. Всеславное чаяние болгарское. Виждам в сънищата си странен монах с рошава коса и гневен поглед, дето все ме пита: „О неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин?” Кой ли е той? Сигурно не се е родил още. Но да знаете – от него ще започне някой ден всичко. От монаха. От книжовника. Защото е речено: „В началото бе словото, и словото беше у Бога, и Бог бе слово.” Виждам и друг човек – още по-странен. С гайтани и ширити по дрехите, с гола сабя, с бяло чело и тънки мустаци. Заобиколен от ликуващи селяни, той вика гороломно: „Братя българи! Христос възкръсна и в нашата земя!...” Луд ли съм? Или прозирам бъдещето? Вие ми отговорете! Вие сте бъдещето. Не аз. Аз съм миналото. Непотребното, запустяло минало. Онова време, в което живя Димо Сирак. За него ще ви разкажа.

Ще ви разкажа.

Колко лесно звучи. А не е. Толкова много видяхме и чухме двамата заедно. И препатихме. Кой съм аз, че да избирам – това ще остане, а това ще бъде забравено? Но няма друг. Достойните измряха. Останаха само такива като мене. И по-лоши. Затова ще четете моята истина, а не Димовата. И ако съм пропуснал нещо важно – нека падне върху мене и този грях. Толкова много съм ги натрупал, че един повече или по-малко – това е шега работа.

Тръгнахме от селото Егълница към преславната и велика Света Гора. А пътят беше дълъг. Заради разбойници по горите, заради спахии и еничари. Който досега не е разбрал какво е турска оправия, никога няма да разбере. Все едно на глух тъпан да биеш.

А ние тъкмо в тия дни срещнахме един човек. Случайно ли беше? Не вярвам. Не и за него. Влязохме в някакво си самоковско село. И затърсихме сиромашките къщи, защото знаехме, че в тях няма да останем ни гладни, ни жадни, а на чорбаджиите, да опустеят дано, им се свиди всяка глътка вода и всеки залък хляб. Там ни намери стара бабичка и ни повика с тия думи:

- Дèца бре, гледам празни са ви торбите и са ви вехти опинците. От далече идете. Да не сте знахари, знахари или билери?

Димо спря и се поклони пред коравата й десница.

- Добра среща, бабо! Знахари не сме, но разбираме кое-що от рани и от лекове. Дано е с нас Бог да ти помогнем. Треска ли те тресе или те лоша болка мъчи?

А онази се засмя с беззъбата си уста.

- Не се е намерила досега болест за баба ви Петрана. И умирачката се плаши от мене, че съм грозна и прегърбена. Прибрах при мене едно другоселче, пък то – душа в зъби стиснало – ни назад, ни напред. Лежи и не мърда. Варих му билки, с кори го налагах, поп му чете – нищо. Освести се за малко, продума нещо и пак забели очите.

- Пък да знаете – зашушна тя. – не му е чиста семката. Говори ги едни – ни на български, ни на турски. Едно му се разбира, друго не му се разбира. Рече попадията, женски акъл, че това е тенец или плътник. Ама аз, нали съм стара, и от Рогатия вече не ме е страх. Искам да го излекувам, пък после – каквото е писано.

Спогледнахме се.

- Че да го видим, бабо, твоя таласъм!

Когато вземат ново момче в манастир, слагат го да слугува на някой грохнал и немощен монах. Хем да се научи на божиите закони, хем да свикне с послушание и тежък труд. Затова съм виждал по манастирите всякакви рани и болести, чистил съм и съм бърсал човешки нечистотии, но да си кажа право, при този не ми се ходеше. Не ни беше това работа. За друго ни изпрати Шуна. Но Димо ме поведе след себе си. И като стигнахме пред колибата, остави ни отвън, а сам влезе вътре. И стоя там ни малко, ни много. А щом излезе, дръпна ме настрани и ми рече:

- Рязан е. Турчин е.

- Да вървим! – отвърнах. - Да се махаме!

- Чакай. – спря ме той. – Сама ли ще се мъчи с него баба Петрана?

Въздъхнах. Млад беше, хубав беше, по-умен и по-смел от мене, ала понякога вършеше глупости. Ама големи глупости! Така живя моят приятел. Най-добрият от всички. И останахме. Захвана се старата да ни готви чорбица, манджица, а ние седнахме до болника.

Ако трябва да го описвам, започнал бих с ръцете и с веждата му, опънала се от ухо до ухо. Черна, лъскава, рунтава. А ръцете дълги и предълги, с широки, силни и мазолести длани, с криви пръсти и белези от оръжие по тях. Не личеше да е много по-голям на години от нас – колкото да направи две-три деца. Цялата му глава беше стригана или бръсната, освен едно кичурче, дето стърчеше отгоре. Под носа му растяха усукани провиснали мустаци. Другоселец. Другоземец. Друговерец. Лежеше като умрял. Блед, жълт и страшен. По лицето и темето му тъмнееха скоро поникнали косъмчета. Казват, че и в гроба много време карали коса и брада.

- Не е рана или отрова. – рече Димо. – Отвътре го яде нещо.

- Как ще му помагаме? – попитах аз.

- Едно съм научил от Шуна - че всеки болен е като поробен народ. Като нашия. Не само турци го ядат. А с тях и гърците. Че и чорбаджии, и църковници. Чет нямат. Да бяха едни турци, казва Шуна, лесно би се избавил народът. Но тия другите по-лошо са го натиснали. Така е и с болния – освободиш ли му гърдите и сърцето – не е вече същото. Дай му да диша, да усети слънце и вятър, отърви го от мърсотията. Нека му олекне, пък после сам ще си намери цяра.

- И този тук – продължи Димо. – вижда се, че досега под покрив не е замръквал. На кон се е родил и на кон е живял. А са го затворили в душна колиба. И здрав да беше, пак щеше да се поболее. Хайде да го изкъпем, да го избръснем и да го носим навън. Ако мисли да мре, поне да е под небе синьо, а не върху сламата!

Несмело се доближих до чужденеца и понечих да го докосна. А той отведнъж отвори очи и се вторачи в мене.

- Кой си? – попита ме глухо. На български, не на турски

- Никой. – отвърнах забъркано. – Човек.

- Какъв си? – попита отново онзи.

- Българин съм по род.

Клетникът се извърна встрани и се закашля дълбоко и мъчително.

- Не можеш да се родиш българин. – промълви накрая, като едва си поемаше дъх. – Тая дума значи мъдър, добър човек... Не името те прави българин, а това как живееш...

Нещо отново го стисна за гърлото. Напъна се да говори още, но не успя. Припадна.

Бабата сгря вода. Пък аз го избръснах. После го изкъпах. Космат беше целият като диво животно. И всичко направих сам, Димо не ми помагаше. Той дойде накрая, на ръце го вдигна, навън го понесе. Като малко дете. А онзи тежеше доста. Ще речеш, поне колкото двама Димовци. Баба Петрана даде нова черга. Опъна я и се разстлаха насреща ни Рила и Пирина. И червено, и зелено, и жълто, всякакви шарки и багри, дето би могъл да видиш по нашите планини. И всичко грее пред очите ти, грее, грее. Цялата хубост, събрана в парче плат. Тъкано в робство. С какви жени си благословил тая земя, Господи! Щом правят такива чудеса, запрегнати в хомота на турците, какво ли биха сътворили на свобода?!

Както и да е. Постлахме чергата под вековно дърво. Легна върху нея другоземецът с един само кичур коса на главата. И се залежа. Лекувахме го, колкото можехме и знаехме, но не ни стигаха лековете за неговата болест. Кашляше. Нямаше сили да говори. А и когато говореше, не беше лесно да го разбереш. И той нас не разбираше. Някак познаваше езика ни наполовина. Знаеше какво е „стопанин”, а какво е „господар” - не. И още други такива. Знаеше „хубав”, „лош”, „обич”, „омраза”, но не му разправяйте за „красив”, „зъл”, „любов”, „ненавист”, тези нищо не значат за него. Дотогава не бях се замислял колко е богат езикът ни. Всяко нещо можеш да наречеш поне по два начина. Кажи „бия”, но кажи и „пердаша”. Кажи „бягам” или пък ако щеш „тичам”, твоя воля. Обаче нашият човек само едното ще разбере. Защо? Каква е историята му? Откъде идеше? Не можеше да обясни. Кашляше. Стиснал душа в зъби. Ни напред, ни назад. Но всяка втора негова дума беше „България”, „българи”, „българско”. И ги шептеше с една неописуема жалост, дето струеше изобилно от черните му очи. А от устата му хвърчаха капки кръв. Този ако не е българин, никой друг не е. Нищо, че е рязан.

Така минаха два дни.

На третия рекох:

- Димо, да вървим!

А той отвърна:

- Няма да го оставя.

- Ще го оставиш! Така трябва. Ако Шуна беше с нас, отдавна вече да сме хванали пътя.

- Не го ли виждаш какъв е? Мъж. От нашите. Де да имаше още няколко като него! Не искам да умира.

- Ами Света гора? Я си представи, че наследникът на царете ни е там. И го изпратят като таксидиот да проси милостиня по далечни краища. Тогава какво ще правим? Къде да го търсим? Ами ако го убият? Ще можеш ли да си простиш?

Сиракът сви юмруци и се намръщи страшно. Но замълча.

- Димо, да вървим!

А той все мълчеше. И аз не рекох нищо повече. Какво друго да кажа?

Димо стоеше до мене, опрял гръб на бабиния Петранин плет. Отнесъл се беше нанякъде в ясното небе, а ветрецът леко си играеше с перчема му, русия. И на мене ми беше мъчно, но все виждах Шуна пред себе си, все чувах нейните слова: „Ако е за Българско, няма мое и твое, няма искам,  не искам.”

Дано и вие да го знаете и да пазите тоя завет като свещен закон на дедите ви. Ако ли не – останете си роби и бъдете проклети.

Като нас.

- Утре! – отсече накрая Сиракът и се обърна, та се запъти с широки крачки към селото. И много време го нямаше. А като се върна, отпрати ме от постелята на болния да почивам в колибата. Легнах. Но не заспах.

Свечери се. Бабата докрета до мене и ме помилва с костеливата си ръка.

- Стани, чедо. Нали знаеш пътеката, дето води по стръмното в гората? Иди там, Димо те чака.

- Защо? – рипнах аз. – Какво е станало?

- Иди, иди. – побутна ме тя. – То това са мъжки работи.

 

Тръгнах. Слънцето вече го нямаше. По тъмното небе се влачеха грамадни дебели облаци, в които потъваха и звезди, и луна, и всякаква светлина Божия. Падна нощ. Дойде времето на зли сили и на лоши хора. На турците. Вече не крачех, а търчах нагоре и сълзи капеха от очите ми пряко моята воля. Пак бях сам. Сам! Дали ми се подигравате? Недейте! Не толкова бързо. Първо се залутайте дълбоко, дълбоко в непозната гора и планина. Изгубете се в безбрежния мрак. И да е страшно и пусто. Само така ще разберете какво ми е било.

Зачуха се някакви звуци. Тъпан думкаше. И не един. Много тъпани. Появи се странно зарево между дърветата. Червено и кърваво. Огън. И не един. Много огньове. От храсталаците се протегна силна ръка и ме дръпна назад. Изпищях.

- Какво си се разревал, какво си се разсополил? – сърдито ме попита Димовият глас. – Броях те за мъж. Ако не си – връщай се докато е време. Тука не е за дечурлига!

- Побърка ли се, Димо? – рекох на пресекулки. – Къде ме повлече по тия пущинаци?

- Ще лекуваме нашия човек. И да помага Бог!

- За какъв Бог ми говориш, нещастнико! – виках вече аз. – Нощем няма Бог! Това е време на самодиви и на бесове.

- Нека да са самодиви. – отвърна той. А не го виждах в тъмното и ми се струваше, че самият лес ми говори. – Нека да са бесове. Нека да са русалии и калушари. Искам го здрав!

Калушари! Само бях чувал за тях...

- Вземи тая тояга и си свали дрехите. – рече ми Димо. – Всичките. Чакам те при огъня!

Съблякох се гол. Лятото отиваше към края, но още си беше жега и задух, даже и нощем, та не усетих хлад. Напротив. Колкото се приближавах към пламъците, толкова повече се потях яко жетварин на нива. Ръката, дето държеше сопата, лепнеше. Беше ли ме срам? Знам ли? Дотогава не съм се показвал както ме е майка родила. Но пък, като си помислиш, какво му е срамното на това? Срамно е да излъжеш, да откраднеш, да убиеш, да предадеш... По-късно разбрах защо са ме накарали да се съблека. Защото само голи можем да сме равни. Няма господари, няма роби. Няма богати, няма бедни. Все сме едно.

Ливадата беше широка и равна, подпряна отвсякъде със стена от високи дървета. Наредени в кръг, пет огнища горяха буйно, пукаха и хвърляха искри. Извън кръга се суетяха някакви сенки, които носеха цепеници. Още по-назад в мрака бухаха тъпаните – дум, дум, та, та, дум, дум... Вътре в средата стояха десетина мъже, всичките голи. А на тревата до тях лежеше човек, покрит презглава с черга. Помъчих се да различа някого, но беше трудно – огънят блестеше отвсякъде, заслепяваше ме и виждах само черни хора без лица, без имена, без минало и без бъдеще. Само Димо познах. По тънкия кръст и светлата коса, дето аленееше от пламъците. Един от мъжете се отдели настрана и вдигна високо тоягата си. Всеки се опря с лявата си ръка на рамото на този до него. И аз се опрях на Димовото.

- Прави като другите! – едва успях да чуя гласа му преди да ме погълне вихрушката на тъпаните. Забиха. Гръмнаха. Ама яко! Разтресоха се телата в тежко мъжко хоро. Никога не бях играл такова. Заплетох се, умотах си краката, но за чудо лесно се нагодих. Ха напред, ха назад, крачка, полюшване, удри със стъпалото! Давай, че няма кой да те чака. Това е хорото. То е обща работа. Един да сбърка, цялото се разваля. Затова не бъркай. Скачай, клякай, не се жали. Бърза хорото. Бързаш и ти с него. Давай! Пот тече изобилно по челото, по тялото. Усещаш с гърба си жаравата. Мирише на животни, на скотове. Бързо, бързо, още по-бързо! Отведнъж всеки се пуска и започва да играе сам, изпъчен пред тоягата си. Играеш и ти. Уморил си се. Мислиш, че не можеш повече, че ей сега ще паднеш и ще умреш. Тъкмо тогава тъпанът млъква. Тоя – най-старият, дето е стоял настрани, излиза отпред. Носи паница. Отмята чергата. Под нея лежи още един гол мъж – космат и жилав. Старият му дава да пие и го разтрива с водата от паницата. Дали е вода? После го хвърляме с чергата във въздуха. И викаме. Какво викаме? Думите са изгубили значение. Времето се е размило.

И всичко започва отначало. Опираш се на Димовото рамо. Тъпанът буха. Огънят хвърля искри. Пот. Стъпвай здраво, момче, не е току-така да излекуваш някого. Мъка е. Ватафинът пак идва с паницата. Откъде знаеш, че го наричат ватафин? Викаме. Викаме като зверове, а гората ехти.

За трети път замяташ хорото. Беснееш. Не сопа тежи в ръката ти, а пряпорец, бойно знаме от онези вехтите, истинските. Кръв избива от носа, тече по гърдите. Жега. Живот. И още кръв. Тогава писва гайдата. Едно такова тънко, остро... Да те прониже, да те побърка. Вече не е хоро. Няма ръце, няма крака. Купчина полудели хора. Отвътре всичко гори, сърцето ще се пукне. Няма те. Това не си ти. Голата душа изхвърча от голото тяло. Свобода. Свобода. Ватафинът разбива паницата на парчета. Болният скача от постелята и хуква да бяга. И другите се пръсват кой на къде види. Какво става? Къде съм? Пропадам, пропадам, пропадам!..

Тишина.

Това беше. Каквото помня – написах го. За друго не ме питайте.

 

- Все съм чувал хъркане, ама като твоето нивга не е бивало! – засмя се някой.

Извих се, та погледнах нагоре. И примижах, защото слънцето ми светеше право в очите. Видях двама души да стоят до мене и колкото единият тънък и висок, толкова другият набит и нисък. Беше първият Димо, него добре го познавах. А вторият... чудех се как ли да го наричам. Носеше кожена дреха и кожени гащи. И кожена шапка, дето прилича на чалма, но е по-различна. С остър връх, една такава мека и пухкава. Рипнах.

- Името ми е Докс. - рече той. – Аз съм от черните българи.

Не беше точно така. Не каза „черните”, не тая дума употреби. Но ако седна да редя слово по слово както ми говореше, мъчно ще ме разберете. И аз сам мъчно го разбирах. Такива ги плетеше, че едната му приказка беше обикновена, като моята и вашата, втора – по турски, трета – съвсем незнайна, а четвърта – вехта и забравена, дето се е думала в старо време, отколе и е останала само по попските и царските книги. Затова ще пиша както си знам, та да е ясно и за прост, и за учен.

- Аз съм от черните българи. – рече Докс. – Малко сме, но ни има. Живеем и до днес в земите на Кубрат-баща, които се мият от три големи реки - Ател, Танаис и Куфис. Там е била някога Великата България. И там Кубрат-баща родил петима синове. Заръчал им да не се делят, но да останат заедно завинаги, та да не бъдат поробени от други народи. Но синовете му не го послушали и се отделили всеки сам за себе си. Затова навред по света можеш да намериш българи. И ще ги познаеш по това, че все са в несъгласие един с друг. Само най-големият брат – баткото Баян или Батбаян - останал със своите хора при гроба на Кубрат-баща. Само той не изменил на неговата воля. Затова и черните българи са най-първи по старшинство и най за почит, защото нам по право се пада да водим всички племена на българите.

Сетих се за нещо, та ме жегна в сърцето.

- Като си толкова важен и достоен – попитах го. – я ми кажи защо са те рязали яко бесно куче агарянско? И ти ли се кланяш в джамия като турците, и ти ли гониш и колиш християни?

- Истина е, вярваме в Аллах. – погледна ме Докс. – Така ни учат нашите мъдреци. Но най-напред ни учат да сме българи. Да не крадем, да не лъжем, да сме справедливи. Че братът по кръв е по-важен от брата по вяра. Голямо нещо е да си българин. Не всеки може. През целия си живот трябва да блестиш със смелост и доблест. Още от дванайсетгодишен, когато ти обръснат главата. Трябва да си мъж, ама мъж истински, да се биеш като мъж, да работиш като мъж, да мислиш като мъж, да мреш като мъж. Такива са българите. Малко останахме, но ни има. И обратното – има ни, но сме малко. Затова напуснах родната земя и дойдох на Дунава, та да се съберем всички отново в един юмрук и да станем страшни за целия свят, каквито сме били някога. Но що видях при вас, братя мои? В какво сте се превърнали? Страхливци. Подлеци. Търпите. Предавате. Мърсувате. Просите. Пълзите. Как не ви е грях да се наричате българи?

- Не е толкова просто. – отвърна Димо. – От двеста години нямаме държава. Измъчи се народът, отчая се.

- А ти недей. – тъжно рече Докс. – Държавата се прави от хора. Има ли българи – има България, няма ли българи – няма България. Иди на север или на изток, питай и разпитвай какво е българин. Това е титла, чест. А вие?! Каква е вашата чест? Стадо. Рая! Да можех, бих ви избил всичките! Но не мога. Как да убия брат си?

При тия думи Докс пак се закашля – заради мъка ли, заради болка ли...

- Прав си. – казах аз. – И не си прав. За тебе смелост е да се биеш и да мреш. А не е ли смелост да живееш? Да те има, да раждаш, да пазиш спомен и огнище? Кой е по-полезен – загиналият в битка или този, който е научил синовете си на български? Чел съм за много народи – железни мъже и победители. Няма ги вече. Изчезнаха. А българите стоят. Роби сме, казваш... Нека сме роби! Но да се чуват нашите приказки, легендите. Нека се предава българското от род на род. Меч се чупи, език не се чупи.

- И да знаеш – продължих, а очите ми се наливаха със сълзи. – от нищо не ни е страх, защото си имаме Димо и още много като него. Завиждайте и търсете по вашите краища Димовците, но няма да намерите!..

Тук вече направо заплаках от другарска обич и от срам, защото не е редно да се говори така. Пък и май лъжех Докс. И себе си. Де ги тия другите като Димо? Обърнах се и побягнах, та се скрих в колибата при баба Петрана. А тя ме погали и после тихо запя: „Българи глава вдигнали, българи, комитите...” Хубаво пееше. Много песни чух. А после някой потропа по вратника. Кой да потропа – Димо беше.

- Излез. – повика ме той. – Трябва да тръгваме, не е близо Света гора.

Подадох се навън. Сиракът ме чакаше, преметнал през рамо празната торба. А до него стоеше Докс. Той ми протегна десницата си:

- Дано не съм те обидил с нещо. Ти ми спаси живота, бих умрял за тебе!

Стиснах я.

- С нищо не си сгрешил.- отвърнах. – Само каза своята истина. А аз моята. Верите са ни различни, но душите са ни същите. За Отечество работим, байо. Да си поправим кривиците и все да вървим заедно, както е било.

Разпери Докс грамадните си ръчища и ни разроши косите. Завидях му на Димо, че беше неговата коса мека и хубава и веднага си застана пак на мястото, а моята щръкна навсякъде като негазена слама.

- След няколко дни се качвам на коня. – рече Докс. – Ще ви настигна още преди Солун.

- Недей. – отвърна Сиракът. – Не си закрепнал, може пак да се разболееш. А и в Атон – само манастири и монаси, една джамия не са направили, няма къде да се помоли човек...

Докс се засмя и завъртя заканително глава.

-  Подигравай се ти с батко си, но ако там има цар, не го оставям на две детища. Току-виж сте го оженили за някоя циганка!..

Тъкмо в тоя час докрета баба Петрана, подаде ни тежка бохча.

- Вземи, сине, да има какво да ядете по пътищата. Да ви помага Бог да го намерите тоя пусти цар, че не се търпи вече!..

На мене толкова ми трябваше. Не исках, но едри сълзи отново се затъркаляха по още мокрите ми бузи. Стига си ревал, глупако! Ала и Димо се въртеше настрани, скритом си бършеше очите. И едва можа да продума:

- Сполай ти за доброто, майко! Майка да си ми, че моята е умряла! Нека ти остане храната, зима иде. Нас глад не ни плаши.

Пое Димо Сирак по прашния друм. С него и аз. А бабата ни гонеше колкото може с бохчата. Чувах я как нарежда, че няма да ни пусне така.

Избягахме.

 

Отново бяхме сами. И аз се радвах, че повече няма да се бъркаме в чужди неволи, а право ще идем на Атон. Блажени вярващите!.. Колко да сме вървели с мир – не е било ден, а ден до пладне.

Влязохме в една голяма гора. Гора! Със столетни буки и дъбове, дето трима души не могат да ги опашат. С мека земя, покрита от изгнила шума, из която рипат сърни и зайци. И един въздух – да дишаш, та да се забравиш. Из тая гора се виеше пътеката. И ние по нея се виехме, че била пряка и скришна. А слънцето една-едва блещукаше някъде отгоре и благодатна сянка ни пазеше от огъня му. Хладно беше и хубаво. И спокойно. Ако си затвориш очите, ще речеш, че няма турци и нивга не е имало.

Имаше.

И още ги има.

Застана Димо и задуши по кучешки.

- Не ми харесва. – рече той. – Не е на добре.

- Какво толкова. – отвърнах. – Пушек. Дървари денуват. Или ловци са наклали огън да пекат месо.

А Димо поклати глава и отведнъж скокна в шубраците. Сурнах се по него, ама де мога да се меря с краката му. Тичаше яко млад елен и само сегиз-тогиз ми се мярваха я бялата риза, я русата коса напред нейде между дърветата. Напъвах се поне да го държа под око. Не дай, Боже, да се изгубим в тоя орман без начало и без предел! Горо ле, горо зелена, къде си ни, горо, довела, защо си ни, горо, проклела?!..

И ето – накрая Сиракът спря. Колибата догаряше. Тлееше по-право, а гъстите валма дим се стелеха навред наоколо, вместо да летят към небето. Току до въглените лежеше мъж. Главата му търкулена по-нататък. Имаше и трупче на момче, полузарито в шумата. Малко видях от него, но то ми стигаше. Въпиеше с ням, безбожен ужас – детски ръчици, разкъсани дрехи и голи меса, и мъка, и поругание.

На един дебел дънер беше приседнала мома. Само по дългата си риза. Отпред на ризата – кръв. Едра, яка мома. Българка.

И отиде Димо, та седна при момата. Ами аз?

Исках да се махна. До гуша ми беше дошло от чужди скърби. Моите ми стигаха. Все ли съм длъжен да помагам? Ето – ще изчезна сред листата и клоните и ще забравя прекършената шия на момчето. Ще се гмурна в някой студен вир и ще се спусна чак до дъното, та да избягам от спомена за малките сгърчени пръстчета, забили се с последно усилие в рохкавата пръст.

Де да можех! Де да можех!

Седнах на Димо от другата страна. И наведох глава, защото онази, отсечената, беше с отворени очи и право насреща гледаше.

- Какво се случи? – попита Сиракът.

А момичето доста помълча, горкото. Накрая продума:

- Беше каквото беше. Не си Господ да го върнеш назад.

Заради мене нищо нямаше да каже. Ала на Димо кой ли би устоял?

- Жив да не е тоя Господ! – горчиво отвърна той. – Но иде Видовден и дошъл е вече. Колцина са и накъде тръгнаха? Кога?

А тя прошепна:

- Двама бяха.

Закри лице с кървавата си риза.

И занарежда напевно:

- Двамина върли душмани, две бесни кучета. Не ми били бесни кучета, най ми били бесни османци. Османци и поганци. Довлекли се и се домъкнали от султански чардаци, от високи миндери бели белици да сбират, бели белици и жълти жълтици. За пуста им турска царщина, за пуста им вера кучешка.

Седнали да ядат и пият, а мили ми татко слуга им стои и им селям чини. Турци му думат, продумат:

„Де бре, голтак гяурино, я да ни дадеш таз мома, таз твойта дъщеря, право на Стамбул да я водим, бела ханъма да стане.”

„Ой ви вази турци-анадолци, анадолци турци еничари, че как се дава таз мома, таз мойта дъщеря? Тя е една на майка, една на майка и на баща.”

„Гяурино, голтак гяурино, че ние такваз търсиме, дето е една на майка, една на майка и на баща. Давай я, давай, предавай и това още младо момченце, момченце, мало детенце, в робия да го изпратим, пари да напечелиме, нови ножове да купим, гяурски глави да кълцаме...”

- Стига! – скочи Димо на крака.

Сепна се момата, сепнах се с нея и аз. Лоши пламъци пак бяха забулили ясните очи Димови. Трепереше.

- Омръзна ми от жалби и клетви! – люто заръмжа той. – И от песни ми омръзна! Искам да се гърчат онези и да плюят кръв. Мъст искам! Ти ми кажи накъде тръгнаха и преди колко време, па после – както те акъл учи!

А тя го загледа зачудено, като че чак сега го виждаше. Посочи с ръка.

- Натам тръгнаха. И преди колко време да е било – колкото да изгори колибата, прави сам сметка.

- Тръгвай! – дръпна ме след себе си Сиракът и забърза по дирите на турците, като сипеше грозни закани и мърсотии. Чак не вярвах, че такива неща излизат от устата му.

Аз свалих торбата с моето и неговото дорамче и я подадох на момата.

- Слушай – рекох й. – тука има някакви дрехи, вземи да се облечеш. Поприготви ги за погребение, както е редно и ни чакай. Ще се върнем!

Сетне хукнах след Димо. Добре, че не се затича, та го настигнах. Но бързаше, бързаше из гората и бълваше змии и гущери, псуваше страшно Мохамеда и всички покрай него. Скоро ризата залепна за гърба му, не толкова заради жегата, а от бяс. Дръпна я с едно движение и ядно я запрати в трънаците да не му пречи. Не можех да я оставя там – беден, нямаше си друга. Полека я откачих, прибрах я и пак припнах да го гоня. Нито смеех да му говоря, нито да го успокоявам. Димо, Димо, не знаех какъв си бил!..

Лесно ги намерихме онези. Нали бяха господари, не си разваляха рахатлъка да търчат из пущинаците. Бавно, полека, що е време – все е пред нас... Това „полека” им изяде главите. Докато разберат какво става, Димо шибна първия през гърлото и го остави да мре. След едно мигване на окото вече беше съборил и втория, и безумно го мушкаше с ножа си в корема. Безброй пъти, докато онова нещо се превърна в гмеж от плът, черва и лой, че беше дебел поганецът. А Димо все мушкаше и мушкаше, крещеше някакви несвързани работи за поругани жени и деца, за запалени села и къщи. И Шуна викаше, и сестра си, и майка си, и разни други хора. За себе си нищо не чух. Накрая Сиракът изпусна ножа, претърколи се настрани и зарида. И плака той дълго, отчаяно и диво. Чак до привечер. Малко по малко се умори и само можеше да скимти и да хълца. Тогава се приближих несмело и му подадох ръка.

- Стани!

А той се обърна към мене. С подпухналия си лик и хубавия стар Димов поглед. Подкрепих го, изправи се. Голите му гърди бяха оплискани с кръв целите.

 

А когато се върнахме при изгорялата колиба, видяхме ето що: Убитите ги нямаше – нито бащата, нито синът. Вместо тях под шарената сянка кротко бяха полегнали два нови гроба – по-голям и по-малък. А момата стоеше между гробовете и ни чакаше. Мома ли? И мома нямаше вече. Облякла бащините си дрехи. Чудно, чисти бяха. Само тук-таме имаше по някоя ръждивочервена капка.

Приближи се тя и ми върна торбата.

- Да тръгваме! – рече.

Сигурно си беше намотала нещо върху гърдите, защото много не си личаха, а ги имаше големи и плодовити. Сега приличаше на едър голобрад юноша.

- Ако вървиш все нататък, ще стигнеш скоро едно село. Па се разходи из сиромашките къщи и питай за баба Петрана. При нея можеш да останеш, че си е самичка на света. Или пък, ако щеш, продължи чак до Радомирско. Търси Шуна, дето всеки я знае като вещица и баячка. Тя ще ти намери дом и мъж, та да усетиш какво е радост от деца и от свое огнище.

- Радост ми е кога съм била маленка. – продума тая мома в мъжки дрехи. – Кога съм била с мама и тате. Кога ме мама решеше, кога ме тате галеше. А огнище ми е изгорялата душа. Нищо не ми трябва. Идвам с вас!

- Че къде, мислиш, отиваме ние? – попитах.

- Къде и да е. Стига ми само, че не се кланяте на турци.

- Слушай, девойко, - намеси се Димо и я приближи. – право ти дума моят побратим. Нашето не е за тебе. Не знаем де ще замръкнем, де ще осъмнем. За момиче ли е живот това? Иди при Шуна. Там ти е мястото.

А тя му отговори така:

- Млад си. И хубав. Мило ми е да ти гледам бялото лице и ми е драго да слушам гласа ти, сладкия. Бих ти пристанала, ако имах нещо женско останало. Нямам. Всичко ми отнеха. Не ме гони. Ще помагам. Ще убивам и ще паля. Без милост. Без жал. Де видя турчин – коля го, коля го и друг търся. Де видя чалма - свалям я, свалям я и за още питам.

- Уф-ф-ф! – проточи Сиракът, па ни обърна гръб и на двамата. Остави ме сам с нея.

- Ние отиваме на Света гора. – рекох аз. – Там никой няма да пусне жена, даже с тия дрехи. Има хора, стражи, дето гледат и знаят.

- До Атон има много време и път. – отсече момата – Каквото даде Господ.

- Как те викат? – попитах я.

- Викали са ме и повикали два пресни гроба, две мили мъки. Досега съм била Бояна, бащина и братина. Отсега - Алтън Сирма, на Сирма войвода покръстена!

 

Така намерихме алтън Сирма. Е, не им прости на турците! Колкото можа – кла ги! И за още питаше...

 

И пак се проточи пътят пред нас. А ние вече бяхме трима. Излезе, че не е лошо да имаш за другар жена ли, момиче ли, по тия дълги друмища. Да ме простят мъжете, ако някъде още има мъже, ала жените пò издържат. На глад, на студ, на жега. Мъжа му дай да бъхти някого с тояга по кратуната, пък сетне да се напие и да легне да спи. Толкова му е силата. А жената – кротко, бавно, крачка по крачка чак до края на света ще върви без да каже „ох” и „ах”. Само да знае, че отива при детето си, или при тоя, дето ще й направи дете. Или пък ако гони отмъщение. Тогава е страшно. Пази се, човече, от жени като нашата Алтън Сирма. Чудех се откъде извира у нея такава жажда за кръв. Какви неща съм я виждал да прави, дано никому, Христе милостиви, не се случи да види. Както могат да са топли и меки жените, всяка крие у себе си студенина и омраза за десет мъже. Мене цял живот ми се падаше все такива да срещам – горди, сърдити, накичени с пушки и ножове. И ако ме попитате дали ме е поглеждала някога Сирма като момиче – момче, аз ще ви кажа – не знам. Плашил съм се даже и да си го помисля. Виж, Димо й умиляваше сърцето понякога. Рядко, но е било. Той и светица би разтопил.

 

Много неща помня от тоя наш път за Света гора. Докъде и колко да разправям? Наумил съм да ви кажа по-нашироко за чудния град Самоков, че май няма друг като него из Българско. Ще се почуди някой след време що сме търсили ние чак в Самоков на път за Атонските манастири. На тоя някой ще му отвърна да се радва, че не е живял под турска власт. Иначе нямаше да пита.

А е Самоков на брега на река Искър, която се минава по един дървен мост с дванадесет пролеза. От махалите единайсет са турски, а другите християнски и цигански. Нависоко е градът и му е люта зимата. Затова лозята са малко, но има доволно върби и тополи. Прочути са самоковци с изработване на клетки и железни фенери, железени брави, поставки за софри, които хората даже и на война могат да си носят, ключове и катинари, железни капани за вълци, мелнички, топки, люлки, тасове, вили и гвоздеи за дъски. В нахията и наоколо има сто работилници за желязо. И десет души не могат да теглят грамадните духала. Това го правят водни колела, които теглят духалата и дават зор на огъня. Когато изваждат желязото, зачервено като стари еминии, майсторите го поставят върху наковални и го удрят с чукове, дето повече приличат на биволски глави, движени пак с помощта на изкусно направени водни колела. Тази работа може да се проумее само с виждане, а не така – с четене. Около осем хиляди коли желязо отива всяка година оттук през Солунското пристанище из цялата Османска империя, да опустее дано!

Ходехме ние тримата из целия Самоков, гледахме насам и натам като невидели такива чудеса, а кога стигнахме накрая на чаршията, показа се пред нас някакъв белокос и белобрад просяк. Слаб, мръсен и сляп. Направо в прахта седнал. В ръцете си галеше гъдулка. Какво ли му трябваше на Димо да спира до него? Но спря се той и го помоли:

         - Изпей ни нещо!

         - Недей така, Димо, - забързано избъбрих аз. – нямаме пари да му дадем.

         Старецът бавно повдигна главата си.

         - Аз не пея за пари, а за къшей хляб.

         Такъв беден и прост човек, а какъв глас имаше! Дълбок и меден, като черковна камбана.

- И хляб нямаме! – жестоко му отвърнах. Или не беше истина?

         Пък онзи рече:

         - Виждам ви, че сте добри и честни хора българи.

         Това му беше думата – „виждам”. Боже!

         - За вас и други като вас пял бих денем и нощем без да се жаля. Дано пък някому се обърне сърцето. И да знаете – в моя глас не мене слушате, а своята майчица рождена – окаяната българска земя.

         После дръпна струните и заплака:

         - Българие! Ядна Българие! Турци анадолци те мъчат, пият ти жедно кръвта като морски пиявици. Турчин казва на твойт син българин: „Ти си гяурин, премени си вярата или легни под мойт нож.” Турчин гази честта на твоята тънка, висока, черноока, белолика българка. Турчин влегва в къщата на мирния българин, изважда от ножницата си дългия страшен нож, закачва го на земля, а мила ми, млада ми Стойна стои му на нозе и черпи го с руйно вино. О, да би змия лютица го изела! Майка жална, майка люля си своя клета рожба и жежки дребни като бисер рони сълзи над нея! Младо момче българче тръгва на път да спечели някоя парица за стара си майка, слеп си баща и клета си сестрица, а на други ден на сухо дърво черен гарван грачи: „Клета бабичко, убиха сина ти”... И не стигало ти само това, но ево ти и други кървопийци, сури мечки мършоедки, зли гърци, клети фанариоти! Они те прокълнуват да не говориш по български, горят ти староставни книги, предават те во турски ръце и ти, ти негрешен българине, тлееш, тлееш като вощена свещ и кости оставяш в темница. Какви врели сълзи проливала и още пролива България, какви люти и ядни болки претърпела и още търпи сиромашка България...

         Така пееше слепецът. И сигурно още много е пял. И сигурно е спрял по някое време и зачуден е напипал до себе си три чужди дрехи оставени. Сигурно. А ние продължихме нататък само с по една стара риза. С по една нова рана. С по една нова мъка.

 

         В някакво си село се случи да влезем по време на църковна литургия. Отдавна не съм бил на такива служби, а преди това – все по най-великите манастири, при най-честните монаси и затова ми стана чудно и пречудно да гледам що се прави.

Пред тясната църквица имаше дълги маси. Вътре стояха само старите – мъже и жени. Останалите – отвънка. Литургията четеше попът в олтара, а дяконът му помагаше. След четенето изнесоха хляб, покрит с платно, а народът се поклони почти до земята и се прекръсти. Свещеникът изсипа в дървен потир пълна паничка горещо вино и пусна вътре две големи късчета хляб, като правеше кръст. Хората отиваха един след друг при него. Всеки му целуваше ръка, гълташе пълната лъжица с вино, избърсваше си устата и пак целуваше ръка. Така и децата. Пък попът – все едно е на пазар, а не на причастие – говореше и даже се смееше.

След службата започна гуляй. Донесоха хлябове, вино и плодове, а свещеникът ги благослови. Хлябът нарязаха в пръстени паници, сипваха отгоре вино и го изяждаха – някои в църквата, а други около нея и ядоха, и пиха заедно... И така е на много места, и такива са много наши попове. Такива са – небрежни и лоши свещеници, неуки и прости, но всички ги търсят, целуват им ръце, назовават ги духовни отци и ги почитат, като им дават необходимото – храна и пари, и други милостини. Нашите българи искат да имат някого пред себе си – все едно какъв е. И не държат много-много на православието, а си имат своя народна вяра. Вярват в самодиви, змейове и оживели мъртъвци. И в чудодейната сила на водите вярват. Когато полагат основите на нова сграда колят петел или овца, чиято кръв заравят под първия камък. Мислят си, че има щастлива магия или заклинания, които привличат добрата съдба към прага на къщата. Даже и суровият и старшен Бог-Отец Пантократор и Вседържител са го превърнали в добродушен старец Дядо Боже, когото не можеш да излъжеш, но можеш да убедиш в своята правота, та да прости греха ти.

Друга е наредата в Рилския манастир, а за Атонските – да не говорим. Но няма как всички да са светци. Трябва някой и да работи. А вечер, като се прибере, да плесне булката отзад. Лозето не ще молитва, а иска мотика. Знайте, че е била България и преди да има светци. Но без мотики нивга не е бивала.

 

Още по-нататък по пътя срещнахме неколцина чужденци, мощни и свободни християни от западните страни. А с тях вървяха два пъти повече турци – гавази и еничари. Хем да ги пазят, хем да следят къде ходят и какво правят. Спряха се до нас. Какви ли им се виждахме ние троицата – голобрад юнак, дето в лик и тяло повече прилича на момиче, втори - рус и синеок, като излязъл от северна приказка и трети – окъсан, прашен, намусен, но пък говори свободно турски и гръцки, че даже и е чувал по някоя немска дума. А беше обедно време, та ни поканиха да хапнем каквото Бог дал. Разпасаха се под една дебела сянка и за пръв път от много време ядохме по човешки. По-право аз ядох. Димо едва-едва пипна храната, че било срамотно на наша земя по чужди трапези да сядаме. Сирма пък, като видя турци до себе си, съвсем забрави за месото и сиренето. Бяха за нея поганците по-благи и от най-добрата мръвка. Парче по парче би ги рязала и пекла. Но не биваше. Не още.

След обеда се изтегнахме на рахатлък да ни мине яденето. Повечето задрямаха. Така можах да се отделя малко настрани с един от чужденците да си поговорим на гръцки. Беше той висок и сух, с тънки мустаци и лукави очи като на невестулка. Рече, че е човек на австрийския император. Пратен бил да провери готови ли са българите да се вдигнат на бунт, ако техните войски стъпят насам.

- Трудна работа. – поклатих глава аз. – Не се правят току-така бунтове. Не бива. С разум трябва, със сметка. Всеки наш мрази турците и иска да се освободи, ала цял живот нож не е хващал. Или пищов. И от войнишки дела нищо не отбираме. Ще ни пръснат като пилци. Тука е нужно да се изпрати много оръжие с опитни люде, дето да ни учат – година ли, две ли, три ли, докато си спомним какви сме били при нашите стари царе. Иначе ще ни изколят. А вие ще избягате по вашите си земи. Какво ги е грижа австрийците за някакви прости българи?

На тия думи чужденецът отвърна:

- Цяла България кипи. Само сляп и глух не би го усетил. Селяните бягат по горите, не щат да плащат данъци. Спират да се подчиняват, заканват се на кадията: „На съд не идваме, ще хванем планината, и тебе с камъни ще убием”. Навсякъде са излезли хайдути. Чет нямат. А султанът пише безполезни фермани!

Извади той свитък от пазвата си и ми зачете разни неща:

 

„В казата Ново Бърдо, а понастоящем – в санджаците Кюстендил, Вълчитрън, Призрен, Аладжа Хисар, в кадийските околии Юскюб, София, Йени Пазар... се събират и се явяват разбойници и харамии... нападат селата, избиват хора, ограбват имущества, нахвърлят се из пътищата, избиват керваните... Такива метежи и злини стават из санджаците... И понеже не ги наказват, разбойниците и харамиите са се умножили... Ти да не проявиш склонност да освободиш някого от разбойниците, появили се досега и извършващи метежи, да ги задържиш всички, да ги заловиш и накажеш...”

 

„От известно време 78 души харамии от селата Пуста река и Дивияк, спадащи към нахията Манастир нападат къщи, кръстосват пътища, избиват хора и не прекратяват злодеянията си. В който и санджак да се намират, постарайте се да ги намерите и да ги накажете надлежно, като ги обесите...”

 

„Хвала на Аллах, царят благодетел наш, пролетта благословена настъпи и заедно с нея дойде времето, когато от всички страни и посоки ще навлязат хайдути... и ще плъзнат по пътищата...”

 

- Така пише неверникът, – поде отново онзи. – но кой го слуша и кой изпълнява?.. Чу се, че в Манастир влезли 500 хайдути и отмъкнали стока за 70000 пари и никой нищо не можал да им стори. Не знаят турците кого най-напред да гонят, къде по-първо да идат. А ти ми говориш – оръжие, учене... Не учители й трябват на вашата България, а огън. Даже не огън, а само една искра. И ще пламне цялата.

Помълчах и помислих.

- Какво е да пламне България не знам. Ала село да гори съм виждал. И да горят на българи трупове. От това хубост не чакай. Ако е за огън, то турците ден по ден ни палят. Ние сме петимени за свобода и човешки правдини, а не за пожарища. Искаме да се бием и да мрем като мъже, а не като добитък. Дайте ни оръжие, инак по-добре не идвайте.

- Каквото и да направим – рече австриецът. – все е от полза за вас. Има ли по-лошо от турците?

Погледнах го.

- Има! По-лошо е да се затрие народът. Кога да е, ще се оттекат турците като мръсна вода. Но какво ще стане, ако тогава вече няма българи? Или вие това искате – да дойдете на наше място? Пазете се – мнозина са опитвали, но са си строшили главата. И турците ще я строшат. И вас ви чака същото.

Станах и отидох при другите. Те тъкмо се стягаха за път.

- Какво толкова си говорихте с тоя чужденец? – попита ме Алтън Сирма.

- За Светия Дух си говорихме. – горчиво й отвърнах.

- Че какво пък за него?

- В старо време свети люде са писали, че на земята има трима царе, както е Светата Троица в небесата. Първото царство е гръцко. Второто – алеманско или немско. Третото е българско. В гръцкото царство е Отец, в алеманското – Син, а в българското – Свети Дух. И гърците царството си на Бога ще предадат, а българите – вярата и християните. А алеманите ще погубят всички народи... Това му казах и това му говорих.

- А той?

- Той... не ми повярва.

- Не го мисли. – потупа ме Сирма по рамото. – Ние да сме живи и ние да си вярваме.

Прекръстих се.

- Дано!

Като се разделяхме искаха хората да ни дадат някой комат хляб, но пуста Димова гордост, отказа. Аз бих го взел. Гордостта и достойнството са хубави работи, но никой не е по-голям от хляба. Така мислех тогава. А Димо мислеше другояче. Не знам кой е бил прав. Знам само, че Димовото име още се помни и ще остане за векове, а мен ще ме забравят в същия ден, когато умра.

 

Вървяхме и вървяхме. Дни и седмици. Криехме се, нощувахме по храстите като зверове. Валеше ни дъжд, мореше ни пек. Защо? Търсехме цар. Какъв цар, Боже!? Нали са избити царете ни още преди векове? Пък и да не са, какъв ли ще е този техен наследник – отнесен и примирен монах светогорец, отрекъл се от всичко земно. Пък и да не е – кой ще тръгне след него, този ли клет и поруган народ, дето си е събрал цялата сила да ражда и кърми деца, та да не изчезне съвсем? Как ще стане това чудо? Пък и да стане – срещу кого тръгваме ние – срещу една империя, дето земята й няма край, а войската й – брой. Луди българи. Луд бях и аз, че ги следвах. Но нямах друг избор. На такива хора не можеш да откажеш. Не се жалиш, не се пестиш. Някои пият вино и ракия да им дойде смелостта, да се събудят, да усетят сила и храброст. На мене ми стигаше само да погледна моите приятели. Ще ми се да познавахте Шуна и Димо. Тогава щяхте да ме разберете. А сега, когато вече ги няма...

Не...

Не, няма да се оплаквам.

Скоро ще ида при тях.

 

Вървяхме. Все нататък. Все напред. Гладувахме. Речено е, че лете на път без дрешка не може, а без торбичка може, защото все ще намериш с какво да се наядеш. Не е така. Поне не и в Турско. Точно тоя глад ни докара една случка, дето не знам добра ли е, лоша ли е, но съм я запомнил ясно, като вчера да е била.

Спуснахме се по вировете на реката, дано хванем някоя риба за понуда, и тогава се появи пред очите ни тя. Висока и лична мома се къпеше в топлата ласкава вода. Не с риза, а гола, както майка я е родила. И Шуна бях виждал такава, но колко различно изглеждаха двете! Шуна приличаше на самодива, безплътна и хладна като месечината. Тази грееше със слънчева светлина. И когато вдигаше ръце, а блестящите капки се стичаха надолу по тялото й, усмихваше се весело, радостно, широко, човешки. Тая нейна младост, тая нейна красота, толкова земна беше, че неволно ти става драго и хубаво, иска ти се да я докоснеш, да я помилваш, да й се подчиниш. Не й беше дълга косата, както се пее в песните – до пояс или до нозе. До рамото й стигаше, а цветът й беше особен, необикновен. Нито узрял лешник, нито тъмно злато, нито резбован таван, нито есенна гора. Нещо помежду тях всичките. Такова едно неуловимо. Хайде кажете вие каква е краската на огъня. Червен ли е? Не е. Нито е жълт. Мени се, прелива от багра в багра. Не можеш да го хванеш. Така и нейната коса.

В лицето, прости ми, Боже, отначало много не се загледах. То цялото беше една усмивка. Чак после, когато се заговорихме, пропаднах в очите й, но тях не се наемам да описвам. Ако сбъркам – защо съм си губил времето. Ако ли пък сполуча да ги нарисувам върху листа каквито бяха – само ще ми завиждате. Защото втори такива няма да се намерят. Гърдите й не бяха големи, но миловидни и пъргави, трептящи, пламтящи. А капчиците светлееха по тях като скъпоценни камъни. Така се нареди, че цял живот не докоснах женски гърди. Дали късмет не ми достигна, или смелост – не знам. Но все съм видял и научил нещо: Ако е за крава – търсете я да е млечна, с голямо виме. Ако е за жена – нека има такива гърди – стегнати, дръзки, непокорни.

Като отивахме към вира, Алтън Сирма беше до мене, а Димо остана някъде по-назад. И щом съгледахме момата, сепна се Сирма, застина и тя. Колко да сме стояли такива облещени – колкото да удари сърце десетина пъти. Сетне Сирма измърмори нещо и бързо се шмугна встрани в шубраците. И там настъпи суха съчка, дето пропука в тихата гора. И красивото момиче, княгинята от водата се обърна, та ме видя. Ще речете, че се е уплашила, че се е скрила. Нищо такова! Изрева нещо за майка ми, излезе на брега, както си беше гола, вдигна едно дърво и се спусна да ме гони. Пък аз побягнах. Какво да правя? Зер, няма да се бия с нея! Слушал съм за люти моми българки, но такова чак чудо...

Ама какви крака имаше! Бели, дълги, стройни, но не и тънки като клечки. Бяха гладки и силни, с хубави извивки. О, как ми се искаше да спра, да й се порадвам, но търчах пред нея в див ужас. И така, докато не се блъснах в Димо.

- Сега пък какво става? – мигом извади ножа си той. Помисли, че я турци са ме погнали, я зверове. После погледна над рамото ми. Ръката му бавно се отпусна, пръстите се разтвориха и ножът меко тупна на земята. Втори път не зная да е изпускал оръжие.

В това време момата приближи. Аз се позаслоних зад Димовия гръб.

- Какво си се развикала, какво си се разтърчала! – строго й рече той. – Вместо да се засрамиш, както подобава на девойка, ти си се юрнала гола по непознати мъже! Нямаш ли майка, нямаш ли баща или братя да те научат как се пази моминска чест? И да хвърлиш тая пръчка, да не те напляскам с нея! Благодари се, че не сме турци или цигани, иначе вече щеше да проклиняш, че си се раждала! Нà, вземи да се покриеш и друг път мисли как се къпеш и къде.

И протегна й Сиракът своята си риза. Говореше за приличие и срам, ама не знам доколко и това беше прилично, защото сега и той остана до кръста гол. И някак не му идеше по мярка да я поучава, защото нито на баща приличаше, нито на брат. Че й беше връстник или даже с година-две по-малък! И като ги гледах двамата отстрани, така, без дрехи, хубави, млади, здрави – струваше ми се, че един за друг са създадени. Какви либета можеха да станат, какви чудесни деца биха имали, Боже мили! И тука пак ме загриза моята си тайна тъга, защото аз никога не усетих такова нещо с коя и да е жена. Не ми е било дадено. И за това си виновен Ти, Господарю мой, Исусе Христе! С какво толкова те обидих, та си ме осъдил цял живот да съм сам?!.. Сам!

А момата отначало се заинати, прочетох по лицето й как се готви да каже „Не!”. Но после очите й, тия, дето пропадаш в тях, бързо обходиха Димо целия и омекнаха, разцъфтяха. Пръчката не хвърли, но пое ризата му и се позакри, но пък колко може да скрие голо момиче с мъжка риза. Все си личи едно-друго. А ноздрите й неволно потрепнаха и вдъхнаха неговата момчешка миризма от простото парче плат.

- А-а-а – рече заядливо тя. – значи двама са мръсниците, дето дебнат по дупките! Че защо да ме е срам? Мене ме е срам от мъже, не от детища! Виж го този твоя другар, препуща пред мене като заек пред гончета. Че това мъж ли е?

Изчервих се.

- Не говори така! – разсърди се Димо. – Какво знаеш, той ми спаси живота. Де повече да имаше като него! Пусти женски акъл, дай му само да бърбори за било и не било.

- Че кой си ти да ми държиш сметка? – гордо вдигна глава момата.

- Ти за мене не мисли, а за себе си. Къде си расла, в гърне ли са те гледали, та не знаеш що става по тая земя с тия поганци, дето са плъзнали навсякъде? Глуха ли си, та не си чула досега за озлочестените девойки, закланите деца, заробените невести? Да си събираш ума, момиченце, че в тая утроба, дето си я разголила, трябва да се посее българско семе, а не турско.

- Сама си пазя утробата, за това помощ не ща. Не и от някой такъв като тебе. Нека ти покара първо един косъм по лицето, па сетне учи жените за семе и чест.

Люта мома ви казвам, да не ви дава Бог такава!..

Димо понечи да отговори, но вместо това махна безнадеждно с ръка и седна в шумата. А момата, дяволицата, срита го яко по пищялите, па после взе, че се настани близо до него. Иди я разбери, ако можеш... Аз се облегнах на едно дърво с гръб към тях. Слушах ги, но не ги виждах. И така беше по-добре. Инак много болеше. Събере ли се толкова хубост на едно място – боли.

- Ех ти, елице-сестрице! – дочух Димовия глас. Мълвеше и шептеше. – Не те бива да се преструваш. Поне пред мене недей. Защо държиш това сърчице в желязна коруба? Каква ти рана отвориха? Лъга ли те, предаде ли те, подигра ли се някое момче? Милата ми! Не ти си виновна! У тебе всичко е чисто и истинско. С нищо не си сгрешила. Никому зло не си сторила. Само на себе си зло струваш като хапеш и драскаш яко дива котка. Прости си! Обичай. Всеки има право да обича. И ако пропусне тая любов, то е заради страх. Защо се страхуваш, девойко? Че да обичаш е хубаво, не лошо...

- Ех ти, братче-побратимче. - пошушна тя. – Де да знаех такива момчета, дето да ми пазят думата и да я не продават за паница леща. Едно поне да знаех! Едно поне... Та да имам кого да обичам и да имам в кого да се кълна. Пък то – свине и песове. Защо да хвърляш бисери на свинете? Ще ги тъпчат в калта... и ще те разкъсат.

- Ех ти, елице-сестрице, тъжна ми, свидна звездице, дал Бог всякакви – честни и нечестни, верни и неверни. Ама не може заради Илия да намразиш свети Илия. В кочина ли гледаш, все свине ще виждаш. Имам вече една мома, дето се прави на мъж. Да те водя ли да я питаш дали й е добре? На мома е добре с момък. Двама ли са – друго е. Ще сложи той глава в скута ти, ще го погалиш, ще го помилваш, сърце му в огън ще гори. А твоето – за неговото...

- Братче ле, сиво соколче, де го тоз момък, дето е познал женската душа? Дето ни е дал нужното. А то е половин добра дума и просено зрънце вяра. Да ни вярват и да са ни верни. Това е. Много ли е? Не е! Защото ние ви любим, ние ви тешим, ние ви раждаме и закопаваме ви пак ние. Всичко и навсякъде все ние правим, все е за наша сметка. И защо? Заради мъже! Да опустеете дано! И ти не ми се прави на света вода ненапита, че си вълк в агнешка кожа. Колко ли моми си излъгал, колко са по тебе въздишали!.. Не ме гледай с тия сини очи, не се смей с тия бели зъби, не те искам, не ми харесваш!..

Някои неща са само за два чифта уши. Тихо се отдалечих. Караше ме Рогатият да остана, но чак такъв подлец не съм. Отидох, та потърсих Сирма. Намерих я в трънлив гъсталак, свита на кълбо и горко ридае. Раменете й се тресяха от плач.

- Видя ли я каква е! – рече ми тя през сълзи. – Пък аз на нищо не приличам с тия мои месища! Таласъм и караконджул!..

- Бива ли така да говориш? Хубава си като нея, и повече...

- Я да мълчиш, да не ти шибна един!

Такава едра жена, а колко мъничка изглеждаше. Стопила се беше от рев. Исках да я прегърна. Но не посмях. Дано разбирате защо.

А трябваше.

 

На другата нощ, току вече преди Солун, седяхме с Димо двамата до огъня и го попитах:

- Целуна ли я?

Той се зачуди какво да ми отговори. Накрая се поусмихна:

- Да, целунах я. Ако кажеш на Шуна, ще ти строша кокалите!..

Усмихнах се и аз. Но тогава помислих, мисля си и сега: уж си умен, приятелю мой, а така да се заблудиш. Тя те е целунала, не ти нея.

 

Вие, дето не сте били в Солун, а само сте чели в старите книги за него, ще да си представяте бели зидове и високи кули, чудната църква на свети Димитър, безчетните други църкви и двайсетте манастира, акропола, пристанищата и градските порти – Златната, Архангеловата, Литея, Каламария... А пък вас, простите и неграмотни, сигурно ви влече солунската чаршия със своите стоки – вълнени пояси от Жербе, сапун от Смирна, кърпи от Кайро, анатолийски платна, сол от Крим, памучен и копринен плат от Бурса и Цариград и какво ли не още, като се почне от ориз, кафе и маслини, та се свърши с прочутото солунско сукно.

Не такъв видях аз този град. Улиците му са разнебитени и изглеждат като разорани ниви. Дупки, пълни с кал, големи купища смет, събирани може би повече от век. Мухи. Жаби крякат. Къщите са от глина и пръст, скърпени много просто и нищожно според обичая на мохамеданите. А пък християните и евреите нарочно ги правят с ниски врати, за да не могат турците да вкарват вътре конете си като в обор. Вечер всичко се изхвърля пред портата. Жидките помии си текат по улиците и отиват в морето, на някои места през гиризи, а повечето – така, отгоре. Идете на брега и ще усетите такава воня, щото отначало трябва да си затулите носа. Кучетата обсаждат тия купчини и придърпват всичко съедомо. Чалмиите вярват, че вършат милосърдно дело ако купят хляб за бездомни, болни и сакати кучета и затова онези са плъзнали навсякъде. Даже и по гробищата, които никак не са оградени и се сквернят от всякакви стръвнини и псета.

Когато проклетият Мурад Вторият вземал Солун, пострадали и много църкви. Отначало в джамии били обърнати две, а от останалите били вдигнати няколко хиляди мраморни плочи за баня в Одрин. Скоро след това от християните отнели и почти всички други църкви – базиликата Неръкотворна, Св. Параскева или Ески-джума, както я знаят, Св. Апостоли, Казанджилар-джамиси, Сууксу-джамиси и още, и още... За целия Солун се запазили само четири, но не преди много време, когато турците в града се намножили, да опустеят дано, още три от тях станали джамии – Св. Димитър, Св. Георги и Св. София. Оцелели една църква и един манастир.

За всичките тия грехове солунчани добре са платили – в лето господне 1547-мо от Христа чумата изтребила мнозина. Но неверниците пак не поумнели. Чудят се как да тормозят народа. Карат хората да работят ангария на калето, дето се строи до Вардар капия, спират водата за градините. На венецианските кораби взимат платната и кормилата да не би да натоварят зърно или други храни. Разрешават им да търгуват само с восък и кожи – гьон, сахтиян, мешин. Местните софти се събират на глутници, палят, грабят, убиват, писнало е мало и голямо от тях.

И така е не само в Солун, а във всеки нещастен град, попаднал под властта на турците. Така е и в Охрид, и в София, и в Одрин, даже и в Цариград. Или не знаете, че Сюлейман Великолепният караше зимата в Одрин и се връщаше в столицата чак напролет, когато вече не можеше да търпи квакането на жабите, завъдили се направо в локви по улиците? Бягаше султанът от жаби. И децата му се смееха. Какво от това?

 

Не ни се много искаше, ама влязохме в Солун. Потърсих разни приятели на баща ми, търговци и чорбаджии, с които заедно ходил нагоре-надолу по империята. И много пъти беше им помагал, а на някои даже живота беше спасил. Сега пък се надявах те на нас да помогнат. Но не би. Като мръсно коте ме гледаха. Повлекли се по пари и по печалби, забравили от къде са тръгнали. Този се казвал Стефанаки, а не Стефан, на другия баща му бил грък, а не българин... Нищожни човечета... Запъртъци!

И като вървяхме из чаршията, зададе се голям шум и глъч. Кокошки се разхвърчаха навред и закрякаха, чираците и калфите се юрнаха да затварят дюкяните и да ги залостват с дебели железа и талпи. Чуехме от горния край грозни викове и закани, и на какъв език да са, ако не на турски: „Удрете бре, пребийте го с камъни това гяурското куче!”.

Отчаяно задърпах Димо назад, започнах пак да му бая на главата, че това не ни е работа и имаме друго да вършим, за което сме изпратени. Залудо! Отърси се Сиракът от мене като от досадна муха и застана здраво разкрачен, там, на солунската чаршия. Навел глава, гледаше изпод вежди, както някога в Оролаци, и чакаше да дойде тая зла сила, дето реве, хули и псува всичко наше, свято и християнско. И тя идеше! Все по-близо бяха поганците, все по-ясно звучеше многолюдният тътен на стъпките им. А чаршията глъхнеше яко стадо овци пред глутницата вълци. Бягаше всичко живо. Само този глупак се беше изтъпанил насред пътя. Така ли щеше да свърши? Че и аз покрай него? За нищо и никакво? Няма пък! Няма да го позволя! Хвърлих се върху Димо, но даже не можах и да го докосна, защото насреща ми просъска Алтън Сирма. Тази пък какво иска? Нейните като ги избиха, та всички ли трябва да умрат? Магарица безакълна!

Протегнах хищно пръсти към шията й, а тя към моята. Вкопчихме се един в друг, паднахме и се затъркаляхме в прахта, ръмжахме и плюехме. Пък Димо така и не ни забеляза. А ние се биехме заради него! Стоеше и чакаше. Само да имах тая сила да го оставя, да избягам, да го предам! Но не можех! И вие не бихте могли. То е все едно сами себе си да оставите, най-хубавото и истинско да предадете. Дето дори не сте посмели да признаете, че го имате. А то живее у всеки от вас.

Накрая ги видях. Една тълпа от трийсетина души. Имаше сред тях цяла тайфа софти, те най-силно викаха и псуваха. Имаше неколцина богати турци, приличаха на побъркани с червените си лица и изхвръкналите си от зор и бяс очи. Имаше планинци арнаути – зли и жестоки хора. Имаше обикновени дрипльовци с мърляви чалми и продрани дрехи. Имаше и от нашите, новопотурчените, тях не можеш да ги сбъркаш – все се правят пò на правоверни от Мохамеда. И всички тия сатани гонеха и ритаха пред себе си един-едничък човек. Сам и беззащитен. Чуден човек беше този. Добре облечен, гологлав, дребен, слабичък, мургав и пъргав като животинка. И не личеше да е уплашен. Ще речеш, че той им е господар на онези и им плаща да го бият и търкалят. Всеки път щом го удареха, все се подсмихваше под тънкия си мустак, такова едно подигравчийски и презрително, като да им каже: „Толкова ли ви е силата, глупаци?!”. И после облизваше кръвта от разбитата си уста. Но кръвта беше много и не можеше да се спре с едно облизване. На какво се смееш, човече? Не ги ли виждаш, че вече събират камъни да те утрепят! Ако си решил да ставаш светец и мъченик, поне се моли за опрощение на греховете, вместо да се хилиш като зелка!

А върколаците крещяха: „Удряйте, бийте го, защото тоя всякак ни поруга!”. И тогава видяха Димо. Застанал насреща им с белите си беневреци, с вехтата си бяла риза и русата си коса. Видяха още мене и Сирма, вкопчени един в друг няколко стъпки по-нататък. Спряха се и млъкнаха, опулени в нас. После един от тях заразмахва ръце и диво замуча яко крава кога се тели. Кълнеше и заплашваше. Така само на турски може да се реве. На друг език някак по-човешки излиза. И емна се цялата сюрия поганци, затропаха с нозе, зъбеха се и наново започнаха да млатят клетника. А по-куражлиите се затърчаха насам, та вместо един, четрима гяури да пребият с камъните. Димо бавно протегна ръка да извади ножа си. Сирма припряно се заизправя да застане редом до него и лошо ме натисна по слабините. Изохках и се свих на кълбо, но от това болката не минаваше. Трябваше да се вдигна, поне да не мра като червей, сгърчен на плочниците. Тъкмо тогава се зачу чаткане на конски копита и над мене прелетя корем на жребец с всичките му мъжки подробности. Търкулих се полека настрани и можах да се закрепя на ръце и колене. По кучешки, срам, не срам. Ама много ме болеше на най-нежното място! А сивият кон пристъпяше наперено пред чалмиите, виеше се и гънеше като сив сокол. Пък ездачът му – горд и свободен, с два ката оръжие на кръста, родил се на кон, на седло живял. С кожени гащи, кожена дреха и особена островърха кожена шапка. Отвори уста и ревна срещу онези. Хем ги навикваше като татарин, по татарски обичай. От тях турците най-много се боят, защото ги имат за по-големи зверове от себе си.

- Аллах, Аллах! – извиси глас конникът. – Тъкмо такива сербез бабаити търсех! Хващайте ножовете, синове на Пророка! От изгрев слънце се бие султанската войска с безчет неверници из горите и пущинаците. Много правоверни погинаха, та ме прати билюкбашията да му намеря  мъже като вас, дето не ги е страх от кръв и смърт. Търчете след мене, братя, и скоро ще се намерите в рая светци и мъченици!

При тия думи жребецът се изправи на задните си крака и диво зацвили. Гъстата му опашка метеше калдаръма, а от очите му изхвърчаше огън.

Онези, бабаитите, захванаха да се чесат по главите. Първи побягнаха нашите, потурчените. Нещо не им се ходеше толкова скоро в рая. Подире им се юрнаха софтите – тия бяха смели само когато си имат работа с безпомощни и беззащитни жертви. Другите даже не ги видях кога изчезнаха. Останали бяха само двама-трима арнаути. Тогава този с кожената шапка пришпори коня си право срещу тях. Удари наляво и надясно, и арнаутите паднаха мъртви. Нито гъкнаха, нито кръв пуснаха. После скочи от седлото.

- Че елате да ми помогнете! – рече Докс. – Всичко сам ли ще върша? Трябва да ги набутаме в някой бумбак тия мърши.

А битият се изправи и избърса с ръка носа си. По дланта му остана широка червена диря.

- Скрийте ги! – рече ни той, все едно че ни заповядваше. – Ние с татарина ще идем до моето място да вземем едно-друго.

- Не съм татарин! – изръмжа Докс.

- Сега ли му е времето да ни разправяш за родата си? Рипай на коня и да препускаме, докато не са дошли още като тия, дето им пукна главите!

А Докс отначало изглеждаше, че ще го шамароса, но после нещо размисли, яхна наново сивия си жребец и му подаде ръка. Онзи се метна зад гърба му, обърна се към нас и извика:

- На изток от Солун има едно село на баир. Идете там и питайте за Теодорос моряка. В неговата къща ни чакайте.

Сетне смушка Доксовия кон в хълбоците. Копитата отново затропаха по камъните и мигом всичко потъна в облаци от прах. Спогледнахме се с алтън Сирма.

- Да не сте на седянка! – скара ни се Димо. – Няма време, по-бързо мърдайте. Вдигайте да ги крием някъде!

И ние ги вдигнахме. Да ги крием. Мършите.

 

- Кой си ти? – попита Димо. Седяхме около огнището на Моряка. От другата одая се чуеше детски глъч.

- Аз съм Коста. Куюмджия. По вашему – златар.

- Грък ли си?

- Баща ми беше грък. А майка ми – влахиня. От бабите ми едната е албанка, а другата никой не я знае каква точно е била. Ти ми кажи грък ли  съм. И баш това ли трябваше първо да питаш? Толкова ли чак е важно? Има ли значение кой с кого е спал, та да се пръкна? Аз съм си аз. И няма друг като мене втори.

- Важно е! – избоботи алтън Сирма. – На всяко нещо трябва да се знае соят. Вие, гърците, сте лукави и подли. Добро от вас не сме видели. На грък гръб не давам!

Онзи я измери с поглед.

- Пък аз не съм видял добро от жени, дето се обличат в мъжки дрехи. Все нещо са неспокойни.

- От къде знаеш български? – побързах да се обадя, да не стане кавга. Коста ми харесваше. Приличаше ми на един старец, когото познавах навремето. Дяволит, присмехулен и късметлия. Весело е с такива хора.

- Търговец съм. Трябва да знам всички езици. Даже и български. Не че са се засилили българите да купуват златни пръстени. А и да дойде някой, говори ми на гръцки, макар и неграмотно, защото го е срам от родния му език.

Замълчах. Какво да кажа? Истина беше.

- Защо те гонеха турците? - попита пак Димо.

- Видяха ме богат и сполучил, и поискаха да ме направят като тях.

- Че защо не се съгласи? Така още по-богат щеше да станеш.

- Много обичам свинско. И не ща да се просвам на килимчето като последен глупак по пет пъти на ден. Трябвало да се моля всяка сутрин, точно когато се развидели толкова, че да мога да различа бял косъм от черен... Простотии! На Бога е угодно как и за какво се молиш, а не кога и къде.

- Значи отказа да сложиш чалмата?

- Рекох им да ми изпратят жените и щерките си да им дам по един черен косъм за молитвите. Хем такъв, дето слънце не го е виждало и роса не го е росила.

Захилихме се двамата с Димо. Сирма остана намръщена. Може и да не го разбра какво каза.

- Ако дойдеш по нашия край, ще ти изпека цяла свиня! – обеща Сиракът. – Да ядеш, да баялдисаш. Но не те ли беше страх? Тия щяха да те пребият с камъни.

Коста сви рамене.

- Какъв е тоя живот все да се боиш от нещо? По-добре сам си сложи въжето на шията. Само сто години са ми дадени, бива ли да ги хабя за страх и треперене? Яж, пий, носи нови дрехи, гони булките. И на добрите –  добро, а на лошите – лошо.

Ех, Коста, не можа ти да доживееш сто години, не можа!..

- Щели да ме пребият, казваш? – продължи онзи. – Много пъти са се опитвали да ми напакостят, но злото все бяга от мене. То е като болест – едного гони до гроб, другиму нищо не може да стори. Но вие няма как да разберете що ви приказвам. Виж, вашият татарин го разбира.

- Не е татарин. - натърти Димо. – Българин е.

- Не, не е българин. – спокойно рече Коста. – Защото е силен и смел, а българите са слаби и страхливи.

- Какво, ще ме биеш ли? – изгледа той Сирма, която беше скочила на крака. – От трийсет поганеца с тояги и камъни не се уплаших, та от тебе ли да се боя? Най сте ми смешни вие, дето се обиждате от истината.

Момата се почуди що да стори, пък сетне се врътна и излезе от одаята.

- Май няма да ми даде да й напия водата, а? – намигна ни Коста. – По-добре! Сигурно жлъчка би ми сипала.

- Не биваше да й говориш така. – меко отвърна Димо. – Не знаеш какво е преживяла.

- А вие знаете ли какво съм преживял аз? Знаете ли какво е станало с баща ми, с майка ми, с братята ми? Брей, че сте глупави това българите! Мислите си, че само вас ви мъчат, че само вие страдате, че вие сте най-зле. Има такива хора, дето им е кеф като ги бият. И вас ви е кеф, защото все се изкарвате най-големите жертви. Е, не сте! И другите ги бесят, и другите ги палят, и другите губят жени и синове. Но вие най-силно пищите. Отдавна е писал един умен човек: „Българите изгубиха предишната си справедливост.”. Но заедно с нея сте загубили някъде и гордостта си. Или не е ваша тая дума: „Детето, докато не заплаче, майка му не се сеща за него.”?

- Какво знаеш ти за българите? – все така меко попита Димо. Чак да се чуди човек колко мирен беше. – Кога си живял на българска земя? Кога си пял български песни? Кога си ял български хляб? Кога си орал българска нива? Как можа толкова добре да ни познаеш и разбереш от вашия миризлив Солун?

- Мене не ми трябва да пипна печката, за да да я усетя, че е гореща.

- Нищо не си разбрал. Има правда в думите ти, но за повечето бъркаш много. Като се върнем от Света гора, ще те водя при една жена, тя да ти говори за българите. Какво е било и как ще бъде.

- Че какво ще дирите вие на Света гора? – развеселено запита Коста.

- Ти бре, - обърна се към мене. – да не си сгрешил с някоя малка момичка?

- Цар ще дирим! – отвърнах бързешком и тутакси се разкаях. Погледнах гузно към Димо. Той сви рамене:

- Като си почнал, карай поне докрай. Инак ще ти извади душата, докато не му кажеш всичко за тоя цар. То пък какво ли толкова има за казване...

- Може с нещо да ни попречи. – рекох виновно.

А Димо се засмя с белите си зъби. Досега не бях ги видял колко са остри:

- Нека опита!

Обърнах се към Коста, но сега той си удържа устата затворена. Премълча. И така цяла нощ. Аз говорих, а Коста слушаше. Пък Димо ту мене стрелваше с очи, ту него и замислено дъвчеше една изгризана вече клонка. А Докс бродеше нейде навън в мрака да ни пази. На стража. Никой не се сети да иде да го смени.

 

Корабчето се полюшваше леко по сините вълни. Държах се здраво за накакви дървени перила и гледах напред, дано се появи брегът по-скоро. За пръв път пътувах по море и не ми понасяше. Като препил бях, стомахът ми току се свиваше и ме гонеше да повръщам. Пък аз се спъвах в дългите поли на дрехата си. Коста ми го беше дал този, даже не знам как да го наричам, кафтан ли е, какво ли е. Домъкна по едно такова чудо за Димо и за мене и ни накара да ги облечем. Че на всичкото отгоре поръбено с кожа та да се потиш в жегите! Не ми беше притрябвал парцалът му, ама като видях, че Димо го навлича, нямаше къде да мърдам. Е, вярно, нов беше и скъп, и друг вид даваше, но аз си харесвах повече старата кърпена риза. И не стига това, ами нахлупиха ми и грамаден рунтав калпак. Имах чувството, че на главата ми е седнала мечка.

Още ми е чудно как Коста толкова бързо успя да поеме в ръцете си тая работа със Света гора. И защо. Какво ли му трябваше да се занимава? Щом му разправих цялата история, той смърщи вежди, захвана да мърда с устни напред-назад, пък сетне направо ни рече, че сами нищо няма да направим. Той единствен можел да уреди работата по негов си начин. Първо хич и да не се опитваме да водим на Атон жени и татари, такива там никой нямало да пусне. Второ, как сме си го представяли да ходим от човек на човек в „Свети Георги Зограф”. И да ни пуснат в манастира, то ще е като поклонници, а не да си шетаме по наша угода като на селски събор. И трето, най-после, с кой акъл сме си мислили да гледаме какво има начертано по раменете на монасите и послушниците, не сме ли знаели, че светогорци се преобличат по веднъж в годината и то на тъмно, та да не се изкушават от собственото си тяло. Чудно му било как въобще Дядото е видял родовия белег на онова момче. Сигурно са имали двамата някави тайни грехове заедно, инак не можел да си го обясни. При тия думи трябваше да се вкопча в Димовия гръб, та да отърва Коста от боя, дето Сиракът се канеше да му хвърли, загдето онзи петни паметта на внука на Фружин. И отнесе Коста само псувните, както преди това и от Докс ги отнесе, дето пак го беше нарекъл татарин. Псуваха го, блъскаха го, ама накрая се поведоха по неговия ум и го оставиха да прави каквото иска. Нищо дето аз мърморех, че съм бил толкова и толкова години по Атанските манастири и съм знаел всичко за тях. Развъртя се Коста, цяла седмица търча насам-натам, ту беше при нас, ту изчезваше, и накрая домъкна кафтаните, облече ни в тях, натовари ни в корабчето. Той самият носеше едни тежки дисаги, под които със зор преплиташе крак, ама не даваше другиму да ги пипне дори. Сирма и Докс останаха да ни чакат в селото. Не им беше по сърце, но нямаше що да сторят.

Преди да се качим, Димо хвана Коста за ръкава и го попита:

- Слушай, ти си богат и си грък. Защо ни помагаш?

- Дали съм грък – не знам, но знам, че съм роден в Солун. Още навремето е казал василевсът на свети Константин Философ и брат му Методий: „Вие сте солуняни, а всички солуняни говорят чисто славянски.” Сигурно имам и аз в рода си някоя славянка, сиреч българка. Пък и живота ми спасихте... На добрите – добро, а на лошите – лошо!

- Освен това – подсмихна се Коста присмехулно. – все съм искал да плясна някой си цар по тила. Сега ми е паднало!

И той скочи на палубата. Едва не се преби под дисагите.

 

Нощ е. Ама от тия - светлите, когато месечината е толкова ярка, че чак си личат сенките на дърветата. Егълница спи в своето землище, дето заприличало някому на котел. По средата е равнището. Там минава реката, а покрай нея зеленеят хубавите егълнишки градини. Дано скоро ги оберат, че сланата няма да чака. Махалите на селото са накацали отстрани по баирите, а още по-назад възлизат планини, полегати и заоблени като женско тяло. Нашият манастир „Свето Възнесение” е построен точно върху ръба на тоя котел и от височината на камбанарията, дори и нощем, мога да различа махалите – ето ги Михалчовци, по-нататък Лисичковите, Гъсковите... Спят. От някои комини се издигат тънки къдели от дим. Не е още толкова студено, сигурно има болни хора или родилки в тия къщи. Чат-пат пролае куче. Има и прозорчета, по които мъждеят кандила. Това ще да са майки, които не могат да прежалят изгубените си дечица. Право насреща ми е хълмът Шундола. С камъни още от римско време. Вече има и български развалини. Само развалини. Нищо друго. Там живееше моята Шуна и всички други преди нея. Сега не живее никой. Пустош. По-надясно, скрит между дъбравите, самотно стражува кръстът, под който е затрупано тялото на Димо. И го ядат червеите. Не се вижда Димов гроб от нашата камбанария. Ще ми се да се виждаше. Слизам надолу по стълбите. Тихо е, та боли от тишина. И моите монаси спят, ведно с игумена – това не са Светогорските манастири, дето литургиите траят по осем часа. Блъскам вратата на църквата. Тя не скърца, сложили са й масло. Ще ми се да скърцаше. Да се чуе нещо. Каквото и да е. Страшно е да си сам в тая празна църква. Сам с греховете си. Просвам се на ледените плочи и търся погледа му. Поръчах да го изрисуват, както е на чудотворната икона в Зограф. Не на Аравийската, там е много страшен. На другата – Фануилската. На нея само е строг. Намръщен, със сключени дебели черни вежди. Ех, свети Георги, и вие, всички други светци и патриарси, защо ви рисуват все такива – намръщени, намусени. Как пък не се намери един да е засмян и весел. Обикновеният човек, и зле да му е, усмихва се понякога. Вие не. А уж сте близо до Бога. Толкова ли е зъл тоя Бог, та ви е забранил да се смеете? Не мога да се моля на иконите ви. Много сте грозни на тях – с дълги източени носове, големи глави, тънки и костеливи пръстчета, вдигнати за благословия. Все едно скелети ме благославят. Така било, казват, защото на иконата живее душата на светеца, а не тялото му. Дано да не е истина. Ако такива са светите души, какво ли остава за грешните? Добре, че никой не направи Димо светец. Нямаше да понеса да го видя зографисан като тебе, свети Георги. Той беше хубав, светъл и весел. Кой знае, може и ти да си бил такъв. Сърди се на тези, които са те рисували.

 

В някое си време, когато апостолите били живи хора, а не икони, дошла Пресвета Богородица на Атон и още щом стъпила на тая земя, от всички езически идоли се чул стон: „Мъже, потомци на Аполон, отидете в залива на Климент, за да посрещнете Майката на великия Бог – Мария”. И местните жители с голяма почит посрещнали Богородица, Йоан Богослов и другите с тях. И Пресветата Дева, като видяла Света Гора, произнесла следните слова: „Сине Мой и Бог Мой, благослови това място, излей милост на него и го пази невредимо до края на този век.” И после прибавила: „Божията благодат да пребъде на това място и над пребиваващите тук с вяра и благоговение, и спазващи заповедите на Моя Син и Бог. Необходимите за живота им на земята блага те ще получават в изобилие с малко труд, ще им се приготви живот небесен и няма да оскъднее милостта на Моя Син .”

С малко ли, с много ли труд са ги придобивали благата не знам, ама първия манастир – Великата лавра – бил основан нещо около десет века по-късно на Атон, по времето на император Никифор Втори Фока. И той като първия Никифор бил голям враг на българите, само дето нему не сме клъцнали ние главата. Ромеите сами си го убили. А след Великата лавра били въздигнати още деветнайсет други, та всичко станали двайсет православни свети обители и още безброй катизми, келии, каливи, скитове и исихастирии.

И така, ако плувате по западния бряг на Атон, ще бъдете честити вие, братя, да видите десет манастира, недалече един от други, чиито имена записвам тук, и те са: Зограф, Костамонит, Дохияр, Ксенофонт, Свети Пантелеймон, Ксиропотам, Симон Петра, Григорият, Дионисият, Свети Павел. От морето ако броите, Свети Павел е първият, а Зограф – последен. И обратното – от сушата, по Солунския път, нашият манастир е най-напред. Нашият „Свети Георги”. Българският...

В царуването на Лъв Мъдрий живеели трима братя – Мойсей, Арон и Йоан Селима, родом от Първа Юстинияна, от града Лихнида, наричан сега от всички Охрид. И те се поселили в светата Атонска гора, на южната й страна, и тук съградили три кули. Събирали се само веднъж в седмицата, а мнозина идвали чак от царските чертози и оставали да живеят при тях. Тогава направили съвет и намерили място за света обител в една гориста долина. Като изсекли храсталака, намерили блестящ зелен мраморен къс и построили обща обител в годината 6427-ма от Сътворението на света. Посветили я на великомъченик Георги, който според преданието, сам се нарисувал на една икона и от тогава тази обител се нарекла Зограф, както се споменава и до днес.

А това станало по следния начин: Съградили братята съборен храм, на който искали да дадат име. Едни казвали да бъде на свети Николай, Мирликийския Чудотворец, други – на свети Климент Охридски. И като се въздържали вкупом от несъгласие, решили, че е по-добре да се обърнат с молитва към Бога и Той сам да определи на чие име да се посвети църквата. И така, в дълбока нощ необикновена светлина се разляла от новопостроения храм, а когато дошло утрото, братята влезли в храма и видели чудо – на приготвената дъска, положена на Светия престол, имало самоизписан образ на свети Георги, от който през тази нощ излизало небесното сияние и осветлвало смирената пустиня. За тази икона се разказва следното: В Палестина, близо до град Лида, се намирал манастир, наречен Фануилов, и там имало неръкотворна, чудотворна икона на светеца от времето на благочестивия цар Константин. Един ден този образ станал невидим пред очите на братята и монасите. И хората скърбели и плачели за изчезването му. Но през нощта великомъченикът се явил на игумена по име Евстратий и му казал: „Защо изнемогваш от скръб и тъга по мене, човече? Аз си намерих храм и обител в Светата Атонска планина, където е жребият на нашата Пресвета Владичица Богородица. Ако ти искаш да спасиш от идващия гняв себе си и тези, които са с тебе, вземи братята си и отиди в земята и обителта, които ти посочих, и там ще ме намериш. Защото Господ предаде цяла Палестина и Сирия за потъпкване от сарацините заради преумножаването на греховете и неправдите, извършени от християните.”.

След това явяване монасите от Фануиловия манастир, заедно със своя игумен, без да се бавят потеглили и пристигнали в Света Гора, в Светата Зографска обител и там намерили изоставилия ги образ на свети великомъченик Георги. Те не пожелали да се завърнат в отечеството си, но останали завинаги в новоизбраната от техния покровител света обител. Така възникнало първото Зографско монашеско братство. То било съставено от предани на Бога царски потомци и от честни монаси, дошли от изток, призовани и доведени от самия светец. Първи игумен бил поставен преподобният Евстратий, който получил откровението на Великомъченика. И до днес светата обител издига крепките си стени сред житейското море за слава Божия и за утеха и радост на многоизстрадалия български род.

 

Така се помни и така се разказва. А как точно е било – никой не знае. Дано ми простят светите монаси богохулството. Ама какво да мисля, когато на едно място чета, че Зограф е сътворен в годината 6427, сиреч 919-та от Христа, пък на друго място е речено, че първият манастир на Атон - Великата лавра – просиял при Никифор Фока, дето е царувал петдесет години по-късно? Има ли значение кое е истина и кое – не? Важен е манастирът, нашият, българският. А той още стои. Оцелява. Идете на Атон. Вижте го! Хванете пътя от Солун или пътувайте по море като нас. И слезте на Зографското пристанище, наричано Арсана. Може пък там да усетите някакъв полъх от Димовото време, отминалото.

Бяхме млади. И дръзки. И глупави. Всичко бих дал да се върнат тия дни!

На Арсаната имаше доста хора – иноци, послушници, ратаи, поклонници и разни други. Веднага щом слязохме, угледаха се в нас с лоши очи. Не само жени и женски животни не се допускат на Света гора, а и твърде млади момчета, все с тая цел – да не се изкушават монасите. Навремето баща ми даде сума пари да ме вземат в манастира на 12-13 години.

Казват, че някога си Плакидия, дъщерята на император Теодосий, пожелала да види Света гора и особено Ватопедския манастир. В умилително благоговение тя се приближила до храма и снемайки от себе си царското величие, така се смирила, че не искала да влезе в църквата през главната врата, а минала през страничната, северната. Изведнъж я поразил гласът на Пресвета Богородица, излизащ от нейната икона, изписана в стенната ниша:

- Защо си тук? Тук са монаси, а ти си жена; защо даваш повод на врага да воюва с тях чрез престъпни помисли? Нито крачка напред! Отдалечи се, ако искаш добро за себе си!

Поразена от страх, царската дъщеря се оттеглила, а светите атонски отци законоположили, че от този момент нататък нито една жена няма да проникне в тайните на атонското подвижничество.

Пък аз все мисля, че светият човек тъкмо затова е свят, защото има сила да се бори с изкушенията. А на този, дето му се иска да се съблазни, и рогат дърт пръч би му хванал окото.

И така, угледаха се в нас, и в Димо най-много, че беше доволно младолик и хубав на лице като момиче. Нищо обаче не ни направиха, сигурно заради Коста. Пристъпяше той гордо и наперено като някакъв господар, а ние ходехме подир него. Чудно ми беше, защото съм виждал как князе и велможи се влачат на колене и лежат ничком в атонската прах, пък на нашия грък – ще речеш, че това му е бащинията...

Скоро той доближи някакъв човек на пристанището и тихо го заговори. Онзи се дръпна отведнъж, стреснат и уплашен, като че беше видял Господа или цар най-малкото. Коста сложи нещо в ръката му и пак му зашепна на ухо. Наведох се към тях, ала думичка не можах да чуя. А клетият човечец се завъртя и побягна нанякъде. Толкова години съм живял на Атон, не е било тука такова нещо – да търчи някой като заек по трънките. Нито е редно, нито е прилично.

- Какви ги вършиш, разбойнико? – измърмори Димо зад гърба на Коста.

 - Вървете с мене и не се бойте. – безгрижно отговори той и тръгна напред към манастира като понаместваше дисагите на рамото си.

  Спогледнахме се. Що ли ни готви тоя луд златар?

 

         Изправи се „Свети Георги Зограф” насреща ни. Не за пръв път идвах на това място, но какъв съм видял манастира преди – забравил съм. Сега ми заприлича на крепост, а не на света обител. Висок, каменен, мрачен, тих. И като помислиш – не е ли крепост? Не се ли пазят в него хоругвите и печатите на българските царе? Не са ли там нашите книги и истории? Не е ли скътано в сърцето му това зрънце на българщината, последното, до което опират сеячите, когато всичкото друго семе вече е изядено или опожарено? Радвайте се, че го има манастира, вашата най-силна твърдина, непревземаема и несломима. Пазете го да не изчезне и не допущайте да погине, защото никой друг не може да унищожи Зограф, освен тези, които го създадоха. Българите. Вие.

         Похлопа Коста на дебелата и тежка врата. Отвътре се отвори прозорче, а в него - косматото лице на пазача. Той присви очи и ни огледа набързо.

- Я ти – рече на Димо. – вдигни си нагоре главата!

Сиракът стисна зъби и се ядоса, но нямаше защо да се гневи – още преди време му бях разправил какво да чака на Атон. И погледна Димо към небето, а адамовата му ябълка ясно затрептя на бялата му шия.

- Момче си! – грубо избоботи пазачът. – Повече приличаш на момиче такъв хубав и млад. Ще те пусна, но можех и отвън да те оставя. Тука само ангелите са красиви. Другото е молитва и пост. Грях да ми е, не знам дали си ангел, или човек, но за добро си дошъл, инак не би се учервил като петльов гребен. Влизайте!

Разтвориха се манастирските двери и ние пристъпихме напред. Току до църквата стоеше игуменът с неколцина монаси. Някъде назад ми се мярна и онзи човек, с когото Коста говори на пристанището. Златарят свали калпака си, коленичи и смирено целуна ръка на отеца. Коленичихме и ние с Димо. Ох, олекна ми като махнах това нещо от главата си. Блажен ветрец полъхна, та охлади плувналото ми в пот теме.

- Мир вам, деца мои. – рече игуменът с дълбокия си глас. – Да се поклоните на свети Георги ли сте дошли?

Беше нов, аз знаех предишния предстоятел на Зограф - блед и отнесен, откъснал се от всичко земно. Чувал съм, че момата, за която се сгодил, пристанала доброволно на някакъв турчин и от тогава намразил света и гледал само Бога. Приживе умрял. Този сегашният беше различен. Висок старец с голяма и бухнала бяла брада. Такъв един строг. Освен брадата, само очи и кости имаше у него. Черни очи, пламтящи, дето не смееш да им срещнеш погледа.

- Свети отче, - поде още по-смирено Коста. – изпратени сме от нашия господар да поднесем скромните му дарове на всеславната света обител, наречена Зограф, и да измолим твоята бащинска благословия за всички православни християни в честитото му царство.

- Денем и нощем се молим ние за добруването на цялото православие. За благоденствие и мирно житие. Кой ви е господарят и де му е царството?

- Свети отче, нашият господар е Иван ІV Василевич, велик княз на Москва и първи цар на Русия, наследник на римския трон, пряк потомък на старите български царе, завоевател на Казан, Астрахан и Сибир, стълб и защитник на църквата...

И Коста продължаваше да говори все така, но вече не го слушах. И сега още се чудя откъде тогава му хрумна да се представи за пратеник на руския цар. Ни повече, ни по-малко. Как му стигна смелостта!? Нали към Русия е отправен взорът ни с надежда и упование да дойде някой ден и да ни избави от агарянското робство. И пак на Русия се молят атонските монаси за църковни потреби, православни книги и пари. На кого, ако не на нея? Една тя е останала. Ех, има и други христолюбиви князе и велможи като Стефан Велики от Молдова, който направил безчет добрини на Зограф – обновил и издигнал из основи съборната църква, дарил имоти и богатства, изпратил на манастира чудотворна икона на свети Георги. Да, ама колкото и славен, и прочут да е Стефан Молдовски, не би могъл да надвие на цялата империя. И другите достойни като него властелини – и те не могат. Само Русия. Само тя. На нея се надяваме, защото е речено, че Москва е третият Рим. Два Рима паднаха, третият стои, а четвърти няма да има.

И ето - Коста, безумецът, лъжеше най-безсрамно, че е пратеник на руския цар! На него не знам дали повярваха, но на златото всеки вярва. Даже и светогорци. Пресегна се Коста, та изсипа от дисагите цял куп жълти жълтици. И те се затъркаляха с весел звън по каменните плочи на двора. Игуменът ги гледаше все едно, че са слама за добитъка, но в очите на един-друг от монасите проблеснаха лоши помисли. Проклета да е алчността у хората за пари и имане! Но гръкът не спря до тук – пролази на колене до игумена и с наведена глава му подаде златен кръст. А кръстът се въртеше на верижката си, та можах да видя, че от едната му страна е Христовото разпятие, а от другата – двуглав коронован орел. Отецът целуна разпятието и подаде кръста на един от своите. Той бързешком го прибра в широките ръкави на расото си.

- Колкото и да сме се отдали на пост и молитва – рече игуменът. – и ние знаем цената на златото. То ни служи да откупим спокойствието на светата обител от яростта на безбожните турци и за защита, и за живот на братството. Затова сме благодарни на вашия господар, великия руския цар. И нека Господ му дари в замяна спасение на душата и добруване на целия руски православен народ. От тук нататък ще го споменаваме в молитвите си като ктитор и закрилник на Зограф, каквито са били преди него василевсите ромейски Лъв Шести Мъдри и Андроник Палеолог, самодържавните български царе Йоан и Александър, благоверните войводи Стефан, Александър, Василий и други още, на брой всичко единайсет. От днес вече дванайсет.

А Коста продума пак, като цял се тресеше от угодничество и лъжлива добродетел:

- Моят господар и повелител ми поръча следното: Хвала на светите монаси, дето денем и нощем служат Богу и постоянстват в молитвите си за полза на християните и във вреда на безбожниците. Затова, рече ми царят, искам ти, пратенико мой и робе мой, на всекиго от Христовите войни в светата обител – от игумена до последния послушник – да поднесеш в ръцете златен кръст с Христовото разпятие. Това да им е за спомен от грешния цар Иван.

- Затова те моля, свети отче, - продължи гръкът. – да ми разрешиш да дарувам монасите и послушниците във всеславния ти манастир с кръста на моя повелител и господар.

Игуменът смръщи вежди недоволно и опасна светкавица проблесна в очите му. Но не можеше да говори зле на пратеника на руския цар. И без това се крепеше православието на една тънка клонка, която се нарича Русия. Какво ще стане, ако и тя бъде отчупена?

- Трябвало е да помисли повече царят. – едва успяваше да запази благата си реч. – Нашите монаси и послушници са се отрекли от всичко земно. На тях не им трябват златни кръстове. Вярата стига за всичко. Не е редно и прилично някой да нарушава свещения им покой със светска суета. Пък бил той и царски пратеник.

- Свети отче! – плачливо отговори Коста. – Всеки е чувал и знае за подвзите и усърдието в молитвите на Атонските жители и пустинници. И аз знам, и аз съм чувал. Ала как да прекрача през волята на моя господар? Не търпи той да му се чупи думата. Не го наричат случайно Иван Грозни – Страшния. И ако не изпълня всичко по ред, без друго ще се простя с главата си. Смили се, владико, над мене, грешния! Имам жена и деца малки. Ще останат немили-недраги сирачета.

Сега му стана на игуменът още по-трудно.

- Идете да починете от пътя. – рече накрая той. – А аз ще помисля за тая работа.

И се обърна, та се скри в манастирските сенки.

 

- Как можа да изприказваш толкова лъжи и глупости? – рече с укор Димо. – Не ти ли пресъхна гърлото?

- Ха! – отвърна Коста. – Ако е за това, няма по-големи лъжци и лицемери от църковниците. Или не е казано в Библията: „По-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в рая”? А какво правят тия? Я вижте златните и сребърни обкови по иконите. Да не мислите, че на светците са нужни? Не са! Но на поповете трябват. Вижте им одеждите и патрахилите! Целите плувнали в злато и бисери! И те ми били смирени роби Божии! Вятър! Мигар не знаете, че когато турците вземали Константинопол и убили последния василевс, патриархът се облякал в неговите дрехи и сложил на главата си корона, досущ като цар, само дето меча сменил с една кърпа, която виси от кръста му. Още не била изтекла кръвта на Константин Единадесетия, а неговият духовен баща вече се  тъкмил в златотъкани хитони и пурпурни ботуши. Това ли им е правото? Това ли им е истината? Това ли им е църквата? Най ми е кеф, когато лъжа попове и ги гледам как примигват пред парите като гладно куче пред топла пита.

- Коста, – попитах аз. – откъде намери жълтиците? Не си чак такъв богаташ, че да ги сееш като на нива.

- Отмъкнах ги от вуйчо ми. – отвърна той, без да му мигне окото. – Има си стари грехове пред мене. А кръстовете не ги мислете. Само изглеждат златни. Иначе са от самоковско тенеке.

- Тия кръстове! – недоволно се обади Димо. – Тях пък откъде ги измисли?

- Заради кръстовете сме тука! – удари Коста с юмрук по масата. – Гледайте ги! Няма къде да иде игуменът, ще ни позволи да ги раздадем. И тогава гледайте! Всички ще целунат разпятието, един обаче ще целуне двуглавия орел! Няма мъж с царска кръв, дето да е предпочел Бога пред властта. Даже и вашият Роман, внукът на Симеон, дето го скопили евнусите на василевса, и той същият. Скопен, ама се държи за короната и не я дава другиму. Затова ви казвам – гледайте! Гледайте с четири очи. Един ще целуне орела!

- Пък после – добави златарят с някаква особена тъга в гласа си. – събличайте го, щом искате да му търсите родовите белези. Но то ще ви е от полза само ако обичате да гледате голи мъже. Защото няма по-ясен родов белег от царската похот за власт.

- А и като помислиш – промълви Коста, вече съвсем тихичко – нали затова е цар. Отвътре го кара да се върти около властта като мушица около огъня. И да изгори. Само не разбирам защо и вие искате да горите с него.

- Българите – твърдо каза Димо. – имат обичай да слагат начело хора от царски род. Така е било и така ще бъде!

- Ех, момче! – въздъхна Коста. – Истина ти казвам, ти си сто пъти по-добър за цар от този, дето толкова го търсите. Че помислете си: ако е истински мъж, щеше ли да се крие по манастирите?!

Този път отговорих аз. И му рекох:

- Питал ли си се някога защо българите са били славни и чуени по целия свят? Ние не сме учени и политични като гърците. Нито изкусни в търговията и лъжите като латинците. Нито луди глави като сърбите. Нито жестоки и бесни като турците. Силата ни е в закона и в нашата справедливост. И когато са пазили българите своя закон, били са те могъщи и честити. А щом са го изгубили – дошли сте вие – гърците, латините, сърбите, турците. А ние сме станали роби. Затова търсим тоя човек и затова Димо не може да е цар. Строг е законът, ала е закон!

Така рекох и след мене никой не продума. Докато не скръцна вратата на килията и не се подаде един от монасите.

- Игуменът склони. – рече той. – Тръгвайте да ви водя. Дано имате доволно кръстове, че живеят в манастира повече от две стотици иноци и послушници.

Имахме. Защо да нямаме? Нали бяха от самоковско тенеке.

 

И тръгнахме. От човек на човек. И раздавахме кръстовете на Коста, уж от руския цар. Имаше в манастира всякакви. И мъдри старци, с побелели коси и загрубели ръце. И харамии, сетили се най-после, че иде време да плащат за греховете. И болни имаше, и хитреци, които само се правят на болни. Имаше и такива – замлатени, отнесени, бълнуващи ден и нощ за царството небесно, като че ли там са се раждали. Имаше даже и попчета, дето се углеждаха в Димо с особени очи. Че и в мене... Всякакви. Право каза монахът - повече от две стотици бяха. И на всеки подадохме кръст в ръцете и го следяхме какво ще целуне – разпятието или орела. А те целуваха разпятието. И достойните, и недостойните. И лудите, и мъжелюбците. Всичките. Все същото.

Накрая стигнахме до един млад послушник, който бавно гаснеше от неверна болест. Лежеше той в килията, проснат на студения под и едва-едва дишаше. Лицето му беше жълто като на мъртвец. В книгите пишат „бяло като на мъртвец”, но не е истина, защото лицето на умрелия жълтее. Каза Коста подходящите думи и подаде кръста на болника. И ръката му трепереше, та на светлината на свещите проблясваше ту разпънатия Христос, ту разперилата криле двуглава хищна птица. А послушникът се повдигна с последни усилия и жадно прилепи кръста до устата си, от която тъкмо бе започнала да се процежда тънка струйка кръв. И кръвта му омаза тялото на Бога, а главите на орела останаха все така чисти и ни гледаха гордо изпод короните си.

И този целуна разпятието. А други нямаше. Значи или не е тук наследникът на царете ни, или не сме могли да го усетим кой е. Провалихме се. Какво ще правим сега? Проклетият златар беше сбъркал.

 

Намерих църквата пуста и тиха. То е цяло чудо това, защото в светогорските манастири никога не спират молитвите и литургиите, ала аз доста години бях живял на Атон и знаех кое как се прави. Така издебнах да вляза, когато нямаше никого вътре.

Всичко беше ново – въздигнато и нагласено от Стефан Велики в лето 1502-ро от Христа, две години след разбойническото опустошение на родоските рицари. Имаше кръгли певници и шест неголеми, но много хубави купола, покрити с олово. Още в преддверието срещу мене се изправи образът на молдовския господар. Видя ми се доволен и щастлив. Че защо да не е – свободен мъж и победител, богат, та и благочестив на всичкото отгоре. Защо да не е щастлив?.. Зачудих се под коя ли мраморна плоча лежи в тоя час? Защото беше умрял преди години и само кости от него вече са останали. Дано ги пазят добре, че някой ден сигурно и светец ще го направят. И тогава ще изкарат от костите му братята монаси добри пари. Погледнах пак войводата и сега другояче ми изглеждаше. Смръщен. Все едно ми казваше: „Мисли му, тленни човече. Понеже и аз бях като тебе, а също и ти ще станеш като мене, който съм починал.”

Прекръстих се и продължих нататък. Преминах набързо покрай ликовете на българските царе, защото много пъти се кланях на такива по манастирите и все съм ревал като малко дете. Стигат ми толкова жалби и плачове. Застанах до колоните и паднах на колене пред олтара, а наоколо ми засияха трите чудотворни икони на свети Георги. И не само те, че имаше в храма безброй сребърни кандила и свещници, и аналои, и евангелия, и прочие църковна утвар. Но най-силно сияеха иконите. А те бяха стари, потъмнели и лошо изписани. Но блестяха. Не заради скъпоценните обкови. Така – някаква неземна святост извираше от самите тях. Отвътре. Ето я Молдовската икона, подарена от Стефан Велики. Стои на позлатен дърворезбован проскинитарий. Ето го и свети Георги от Фануиловия манастир, по чието лице още личи следата от пръста на Едеския епископ. Присмял се той на чудото на самоизписалата се икона и казал на монасите, че лъжат. Твърдейки това, той небрежно и дръзко я пипнал с пръста си. И залепнал. Никакви усилия и молитви не помогнали да се освободи. Накрая, изтощен, унесъл се епископът в дрямка. Тогава му се явил сам свети Георги и рекъл: „Сега ти прощавам, но част от твоя пръст ще остане за спомен на твоето неверие”.

Ето я и Аварийската икона. Най-страшната. Вижте я, идете и вижте на свети Георги очите. Не е това лик на човек. Ужасен е. Пронизващ. Ако беше човек, все щеше да има някаква милост у него. Няма! Забива се право в сърцето ти и пита: Какво направи за своя Бог? Какво направи за народа си?

Вижте копието му. И носа. Вижте тая неземна краска на ореола. Ръката, бледа и мътна, като на привидение. Кой си ти, светецо? Кажи ми тайната. Откъде дойде? Защо дойде? Защо си тук? Иди си! Иди при турците, щом си позволил да владеят светата земя. Като си воин, защо не ти е кърваво оръжието, свършиха ли се враговете, на които трябва да разпориш корема, няма ли праведници, дето чакат да ги спаси твоето чудо? Никой ли не те вика, никой ли не те търси, защо си застинал в това изгнило дърво?..

И тука вече разумът съвсем ми изневери, защото ясно видях как Георги излиза от иконата и ме докосва с върха на острото си копие. Повратяше светецът все едни и същи думи с тънките си устни и те кънтяха като камбани в ушите ми – „Род и чест!.. Род и чест!.. Род и чест!.. Род и чест!..”

Помилуй, Боже, грешника, който не е достоен да е българин! Не съм достоен, Господи, за тая слава и сила. Не е лесно да си син на такова племе! Прости и помогни, Боже, не на мене, а на българите, на твоите българи, великите, справедливите, избраните... Нямаш право да им обърнеш гръб! Спри! Стой тука, де гиди светотворче и всевластнико! Ще се боря с Тебе! Сляп ли си, Господи, та не видиш нашите нещастия?! Защо, Боже, защо?! С какво толкова сгрешихме?..

 

Не знам как се прибрах в килията, не помня. Всичко ми ехтеше и се люлееше. Едва-що влязъл, похлопа един от послушниците. Смутен и уплашен, горкият. И как да не е – нали насреща му са пратениците на руския цар.

- Брат Петър ви кани в библиотеката. – рече той със запъване. – Да ви покаже нашите съкровища като благодарност за щедрите ви дарове.

Погледнах моите спътници. Коста с труд сдържа подигравчийската си усмивка. Прашни кьошета с прашни книги – глупости! Димо пък навярно даже и не го чу. Той беше затворил очи, а лицето му тъмнееше като сърцевината на отдавна отсечена ела. Луташе се наум, обхождаше манастирите, обикаляше село по село и град по град. Чистата му душа се рееше над всичката ни земя и диреше наследника. Диреше спасението. Знаех, че скоро ще скочи и ще ме подгони да тръгваме от това място за друго, щом тука не го намерихме. Аз обаче исках първо да видя Зографската библиотека. Защото в нея се пазят хрисовули и пергаменти още от старо време. И не всекиму е дадено да ги чете и докосне. Затова тръгнах с послушника. А вече беше нощ. От църквата звучаха песнопенията на литургията. Вятърът ги отнасяше към морето. Кой знае – може и до ангелите да са стигнали.

Веднага ме объркаха тесните ходници. Ако трябваше да се връщам сам, нямаше да намеря пътя. Накрая застанахме пред тежки, обковани с желязо двери. Послушникът успя някак да ги натисне, промуших се вътре. Той остана оттатък. Вратата хлопна с дрънчене, с грохот и отведнъж преряза всеки шум. В гроба ще да е толкова тихо. Сред мъждивата светлина се появи неясна сянка на монах. И рече ми сянката:

- Аз съм царят. Мене търсите!

 

„Аз съм!.. Мене!..” Прости думи, но като минаха през главата ми, прогориха ме целия. Дръпнах се назад, блъснах се в стената. Попадаха около мене разни дебели книги, сигурно бяха на петстотин години. В друго време нямаше да си простя. Сега ги тъпчех.

- Няма как да знаеш кого търсим. – казах задавено.

- Чудно ми е защо се мислите за толкова потайни. – сянката се приближи и се превърна в човек. Нещо към трийсет години, едър и як, с рядка черна брада, която се раздвояваше надолу, както рисуват цар Иван Александър. – Това с кръстовете беше добро, но за някое селце, не за манастир като нашия. Сигурно го е измислило гърчето. Те, гърците, все се броят за най-хитри и умни. Да бяха, нямаше сега неверникът да седи на трона в Константинопол. Вие, гълъбчета, Русия и през плет не сте виждали. Знай, че от всеки десет тукашни, двамина поне са ви хванали лъжите.

- Защо мълчаха? – попитах. Усещах, че някъде у мене се надига срам, но не беше време за това. После щях да се срамувам.

- Такава е Светата Православна църква. – сви широките си рамене онзи. Пращеше от здраве. - Като всяка друга. Щом й искаш нещо – дърпа се. А щом й даваш – не се дърпа. Със злато в ръцете сте добре дошли. Няма да ви върне никой.

Пак това злато! Да опустее дано! Ядът ми даде нови сили, та се отлепих от стената, стъпих здраво и се постарах гласът ми да прозвучи звънко и ясно:

- Ние търсим наследника на нашите царе Шишман и Фружин!

         - Отдавна ви чакам. – кимна монахът. – Откакто срещнах стареца, а и преди това. Познах го, че е от моя род и уж случайно се разголих пред него, да види белега. Биха ме с пръчки, че съм си показал срама. Какъв срам – едно голо рамо. Болеше, но търпях, защото знаех, че той няма да ме забрави, ще изпрати някого.

         Изправи се монахът в цял ръст и повтори:

         - Аз съм царят. Мене търсите!

         Грамаден беше.

         Прегълтнах мъчително. Щеше ми се Димо да е тук. Трябва да го повикам. Как?

         - По-полека! – казах. – Още не си цар. Може да станеш, а може и да не станеш. От много хора зависи. Това е важна работа, не е току-така.

         - Не от много зависи. – отвърна той. – Мнозината са овце. А малцина са овчарите. Като оня - русия момчурляк. Мисля да го направя хилядник. Знае как да кара другите да се подчиняват, както е сторил и с тебе.

         Пламнах.

Наистина ли Димо ме беше подчинил? Не, той е мой приятел!

         - Не си струва да ме споменаваш, отче! – нарочно избрах последната дума. – Прост човек съм. Такива сме българите – прости орачи и копачи. Защото навремето първенците ни са клекнали пред турците. Затова сега първенци няма. Нито хилядници. Нито князе.

         - Прощавам ти, че не ме наричаш „царю”. – рече. – Сигурно не е лесно да се обърне езикът. А иначе – не си прост. Ти си от онези – учените, заради които се затри България. Охкате, ахкате, бистрите философията и по-далече от пъпа си не виждате. Познаваш ли тая книга? Хванал се Исая да превежда на български най-обърканите и безполезни мъдрости на Дионисий Ареопагит. Точно когато турците прииждали. Кому е било нужно? Защо не е написал: „Станете, братя, и вдигнете меч срещу безбожниците!”? А той: „Прочее, гръцкият език първен бе определен от Бога като най-изкусен и изящен, пък и по различни времена бе усъвършенстван от любомъдреци. Нашият пък славянски език, макар и да бе сътворен от Бога добре, понеже всичко, което сътвори Бог, е много добро, не биде удостоен с подобряване на изкусността на словото чрез дълбокомъдрието на философстващи мъже.” Такива ги реди. Докато е турчинът пред портите. И ги разбива. Спаси, Боже, България от мъдреци и философи!

         Стана ми горещо, започнах да се потя. Откъде се намери този човек? Той ли ще ни е царят, не ми е по сърце... И тъкмо в тоя миг влезе Димо. Никога не съм му се радвал повече. Влезе Сиракът и някак по-светло стана, дали заради русата му коса, дали заради белите му дрехи.

         - Кой си ти? – попита направо и заби тежкия си поглед в монаха насреща.

         А той потрети:

         - Аз съм вашият цар!

         - Покажи ми белега! – заповяда Димо.

         - Такива хора обичам, дето приличат на апостол Тома! – широко се засмя онзи, май Петър го нарече послушникът. – Дай си пръста тук и бръкни в раната ми. Дай си ръката и я тури в ребрата ми. И не бъди невярващ, а вярващ!

         Сетне се обърна с гръб и остави расото му да се изхлузи, без да се срамува, че остава гол пред нас. На дясното му рамо червенееше голям белег във формата на буквата „Аз” от глаголицата.

Това беше. Това търсихме. За него ни изпрати Шуна. За този белег. Пък аз, кой знае защо, вместо да гледам в белега, бягаше ми окото по широкия кръст, яките бедра и бутове. Може ли толкова охранен и здрав човек да е монах? И то в Атонски манастир? Повече приличаше на пехливанин или касапин.

         - Такава ни е семката, породата. – продума гърбом Петър, като да ми беше чул мислите. – Всичките от рода ни сме едри мъже. Някога Калоян стърчал с две глави над войската си. Веднъж ме затвори игуменът на хляб и вода за седем седмици, защото беше решил, че не пазя Великите пости. А като ме пуснаха, наддал бях, та се чудеха братята.

         - Облечи се. – рече Димо. – Нито на монах приличаш такъв, нито на цар, а на анадолски манафин.

         Петър навлече обратно власеницата и се обърна към мене:

         - Прав си! Малко е да го направя хилядник. Ще бъде един от великите боляри. Колцина са тия, дето биха казали истината в лицето на царя си?

         Изчервих се, защото ме погледна Сиракът укорително, с недобри очи. Какво бях казал? Нищо не съм казал!

         - Бързай бавно, царство ти. - отвърна Димо с един особен глас, не можеш да го разбереш дали се подиграва, или си държи на думата. – Нека първо вземем Търнов, пък после ще си раздаваме службите и сановете. Речи по-добре какъв си, що си, кой ти е баща и кой ти е дядо, как си живял и как си попаднал в тоя манастир. Белега видях, но това не стига. Живот и здраве, короната ще ти я сложат не на рамото, а на главата.

         - Я ела да ти покажа нещо. – махна ми монахът.

         Приближих се, а той ми бутна в ръцете дебел свитък, а накрая му висеше златен печат на велик и страшен български цар. Разтреперих се. Заплаках, не ме е срам да го кажа. Ех, мила моя стара Българийо! Помним те, свидна майчице, не сме те забравили!.. Разгърнах и зачетох златопечатника, като все внимавах да не намокря овехтелия пергамент със сълзите си.

         „Благочестив и христолюбив цар Асен, самодържец търновски и на цялата вселена, на българите и гърците и през Молдовлахия и на Уъгрската земя и на Будим, даже и до Венеция, и на когото от Бога е дадена власт, която се простира по цялата вселена. Не драгоценните камъни, нито бисерите и скъпоценностите трябва да украсяват издигналия се до царско достойнство, но това, което се отнася до Божественото благочестие – прилежанието и грижата за божествените и свещени храмове и за манастирите, в които се благопребивава, а също и за непрестанното славословие на Христа Бога, царя на всички, осъществявано от благочестивите и присноблажени царе, защото в тях, храмовете и манастирите, с благ разум и много старание се почита божеството; заради това на тях им се дава милостиня с богато дарение.

         Като следвам този път, както и бащата на царството ми, присноблажения цар Асен, а също и царувалите преди него православни царе...”

         - Стига си подсмърчал! – скара ми се Петър. – Прочети накрая, подписа!

         А краят беше:

         „Месец февруари, втори ден, първи индикт, 6700 година.

         + Йоан Калиман, в Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци, Асен”

         - Чу ли това, Димо? – попита монахът.

         - Чух. – късо отвърна момчето.

         - А знаеш ли, че познавах човека, който го е писал? Умря преди няколко години. Не е тая грамота истинска, Димо, творена е с лъжа и грях, за да се докаже правовладението на Зограф върху имоти в Сяр, Солун, Охрид, София и много места още. И други хрисовули мога да ви покажа, не един и два, същите – лъжливи, подправени. Заради метоси, дюкяни, воденици. Защо ви го казвам ли? За да разберете, че даже и царският печат нищо не значи, когато играе парàта и човешката угода. И да не вярвате на чужди думи и чуждо писмо, а само на себе си. Аз мога да ви хвърлям големи работи за баща ми и дядо ми, за целия ни род. Нищо не би ми струвало. Истината обаче е друга: Произхождам от Александър, недостойния син на цар Шишман. Този, дето се потурчил и станал Искендер. И като се потурчил, намразил всичко българско. И гледал да насили всяка българска робиня, която му намерят, та дано убеди сам себе си, че е насилил цялата българска земя. Не можал. Разправят, че когато го убивали, разревал се на езика, от който се гнусял, и рекъл през плач: „Майко, майчице!”. Но никой не му отвърнал. Защото нямал вече майка. И Отечество нямал. Това е съдбата на предателите. А моята съдба е да съм потомък на потурчен княз и робиня. И на още много робини след нея. Какво? Искаше ви се да е по-красива историята ми? Търсете тогава на друго място! Търсете смели, силни и благоверни наследници! Де ли ще ги намерите?! Само аз съм тук. Убийте ме, ако щете, но това съм аз. Това е България! Обезчестена. Поругана. Слаба. Страхлива. Но я има. Има ме и мене. Жив съм! И съм ваш цар, Димо!

         - Българите – рече Сиракът. – имат обичай да слагат начело хора от царски род. Събирай си багажа! Ще те водя при една мома, пък нека тя решава цар ли си или не си.

         - Момчета мили, глупави! - почти нежно отвърна Петър. – Как я мислите да си тръгнем хей така от Атонски манастир? Не ще ни пуснат без позволение от игумена. А той няма да позволи. Отдавна ми се е заканил. Затова си вдигайте вие пъртушините и върнете се, заедно с вашия грък. Само аз знам как да се измъкнем от Зограф. Чакал съм тоя ден, дойде най-после.

         Изведе ни монахът навън по таен път, по таен проход. И ни закле никому да не казваме откъде и как сме минали. Защото не бива да се разкрие слабото място на последната българска крепост. И ние мълчахме. Не казахме. А на вас ви стига да узнаете следното: Излязохме от манастира без никой да ни усети. Наследникът на царете ни беше с нас.

 

         Нощта се случи мека и топла. Нищо дето вече есента отиваше към средата си. И зима чакахме. Ден-два след новолуние. Нова луна. Ново начало. Какво ли ни носи?

Коста беше застанал начело и ни водеше без път и посока – на кестреме през гори и долчинки. Не пролича да е изненадан, че сме намерили този, когото търсехме. Нищо и не каза, само му хвърляше по едно око.

Познавах добре Света гора и като ме питаше Димо къде сме и накъде отиваме, не ми беше трудно да отговоря. Заобиколихме от изток манастира Кастамонит, а след него Дохияр, Ксенофонт, Свети Пантелеймон. И така вървяхме: Сиракът най-отзад, аз - малко преди него, а Петър крачеше между мене и лудия златар. Приличаше на ходеща кула. В далекото се провидяха чертите на манастира Ксиропотам. Със съборените си стени. Когато на Атон започнали да насаждат латинската ерес, монасите отказали да служат заедно с еретиците. Пострадали Иверската, Ватопедската, Зографската свети обители. Но ксиропотамските отци се съгласили и посрещнали латинците с клонки в ръце и с приветствия на уста: „Да бъде мирът Христов с нас!”. След това започнали обща служба и при думите: „За нашия архиепископ, който е в Рим и за благочестивия цар...” станало земетесение и стените на манастира паднали, подобно на йерихонските. Рухнали стените, но манастирът останал – тих и строг.

По едно време Димо спря.

         - Идат хора след нас. – промълви той.

         - Какво? – сепна се Коста. – Нищо не чувам!

         - Идат. Много са!

         - Това е вуйчо ми! – изпъшка златарят и се хвана за главата. – Няма кой друг. Ще мъсти, че му откраднахме парите! Втасахме я!

- ТИ си крал! - натъртих. - НИЕ нищо не сме направили.

         А Коста се ухили и зъбите му лъснаха в тъмното:

         - Почакай да му го кажеш! Може да ти повярва.

         - Лошото е, че нямаме оръжие. – рече Петър. – Ако имахме, добре са дошли всичките!

         - Ако баба беше мъжка!.. – тросна се Коста. – Давайте да бягаме!

         - Накъде?

         - Близо до Ксиропотам има едно заливче. Там ни чака кораб.

         И побягнахме. Златарят хвърчеше напред, все едно Дяволът го гонеше. Знаех, че Димо е по-бърз от него, но той нарочно се бавеше, защото Петър не можеше да тича добре. Вярно, голяма крачка имаше, но много меса му тежаха. Пък аз не знаех какво да правя. Хем исках да се спася, защото нищо лошо не съм направил, хем сърце не ми даваше да се отделя от тях. А не бяхме и много далече от брега. Чувах вече шума на вълните. Или така ми се струваше. Само още малко! Още съвсем малко!

         - Спри! – мрачно ми рече Димо. – Отсекли са ни пътя.

         В тоя миг някъде напред припукаха пушки. Целият запъхтян, Коста се върна обратно.

         - Ех, майка му! – изплю се той и завъртя дълга и предълга попръжня на гръцки, от която нищо не разбрах, защото в манастира не са ме учили на такива слова.

         Блуждаещия ми поглед внезапно съзря скромна монашеска калива на близкото възвишение. Не усетих кога съм стигнал до нея и тропах по вратата:

         - Спаси ни, свети отче! Помагай на християни в беда!

Ума си бях изгубил. Как ще ни помогне монахът? С какво?

И отвътре се чу глас:

- Махайте се, немирници, и ни оставете в нашия свещен покой!

А беше гласът немощен и старчески. Но ето чудо – скръцна резето и на прага различих млад калугерин.

- Влизайте, братя! – забързано рече той. – Не го слушайте. Болен е и му е време да го прибира Господ.

Говореше на гръцки като Коста. Неговите думи разбрах.

Докато се затворим в каливата, обградиха ни отвсякъде разбойници. Конски тропот. Дрънчене на оръжия. Убийци. И затропаха по вратата като мене, но не молеха, а искаха:

- Отваряйте! Дайте ни го! Да го научим как се краде от своя кръв!

- Вървете си по пътя и не пречете на молитвите ни! – ревна нашият спасител. Силно викаше. Като владика, свикнал да чете молитви пред много народ. Няма да лъжа – помислих си: Да им дадем Коста, може ние да се отървем. Но Димо беше решил друго. Бутна портата и излезе навън.

- Ваш е – каза. – ако ме надвие някой в честна борба. Има ли мъж да се намери или сте помияри всичките?

И онези млъкнаха, та го загледаха в светлината на факлите си, такъв висок, строен и слабичък. После отведнъж гръмнаха в жесток смях. Пристъпи напред огромен дивак. Половината небе закри като планина. Пред него даже и Петър монахът се губеше. Космат, свиреп и зъл. Вдигна ръце и ги завъртя. Показваше как ще разкъса Димо. Студени тръпки ме побиха.

А той отвърна:

- Ще се боря с тебе!

Свали си ризата, даде ми я и заповяда да държа другите вътре. Наследника най-вече. Поисках да го спра, но не посмях. И без това нямаше да мога. Кога ме е слушал? Наредиха се душманите в околище, а Димо влезе в него и застана срещу противника си. Не си спомням някога да е бил по-хубав. Всяка жилка от тялото му звънтеше и потрепваше. Силен и смел по детски. Безгрижен, безразсъден. Хлапак. Няма разумна красота. Красотата е порив, дързост, свобода. Затова младостта е красива. Затова старостта не е.

Вкопчиха се двамата един в друг. По-право онзи награби Димо, но той избяга от хватката му. Проклетникът пак налетя и Димо пак се изплъзна. Това добре, обаче не виждах как може да го надвие. Прекалено голям беше. Полека, полека грамадата взе да притиска нашия. Трудно му беше на Димо, умори се. Исках да му помогна, но как? Да се моля? Какво е една молитва? Не стига! Аз вярвах. Вярвах, че това момче не може да загине. Защото ние имаме нужда от него.

Събра Сиракът последните си сили, та се вкопчи в дебелия дивашки врат и почна да го души. Но скоро беше блъснат назад сред ликуващия вой на разбойниците. Техният великан грабна Димо с едната ръка за гушата, а с другата – между краката. Замахна и го тръшна с цялата си животинска ярост. Чу се ужасяващ шум на счупени кости. Единственият ми приятел се валяше в тревата като парцалена кукла.

Край.

Загубихме.

Горко ни!

Успя Димо някак да се понадигне и завъртя глава насам. Кръвта беше нахлула в бялото на очите му, та сега се взираше в мене със странен червено-син поглед. И по разбитата му уста успях да прочета две безмълвни думи: „Спасявай царя!”. Какъв цар, Димо? За какво ми е цар без тебе? Мога ли да те оставя сам на тия душегубци? За толкова страхлив ли ме имаш!?

- Тръгвайте, наш ред е! – изръмжах полугласно и се пуснах срещу враговете ни. Мнозина бяха. Всичките въоръжени. А ние с голи ръце. Грамадата отново се наведе над Димовото тяло и само Бог знае какво щеше да му направи, но тъкмо тогава свирна вярна стрела и разкъса четинестия му тил. Долетя отнякъде бесен кон с развята грива, който захвана да рита и тъпче разбойниците. Върху него - сянка на демон. Сечеше наляво и надясно. И втора сянка се появи, със стар боен боздуган. По мъжки удряше и по мъжки псуваше, но мъж не беше. А жена. Алтън Сирма. Всичко отвътре ми вързвя и кипна. Грабнах една факла и я заразмахвах право срещу лицата на онези. И срещу очите им. Някъде встрани младият инок от каливата се биеше с меч и кръст, вместо щит. Коста и Петър също бяха с нас. Сигурно са били. Не знам. Не помня. Исках да убивам. И убивах. Клах. Горих. Хапах и късах със зъби човешка плът.

 

Когато отново дойдох на себе си, Докс беше приклекнал до Димо и пръстите му сръчно играеха по всяка негова костица.

- С малко си се разминал. – рече той. – Само три ребра са строшени. Ще ти мине до сватбата.

Навред около нас лежаха насечени и пребити хора. Някои бяха мъртви. Други още хъркаха.

- Няма го вуйчо ми. – оплака се Коста. – Изпратил е тези, а сам се е скрил някъде. Нищо! Ще го намеря и ще си плати. Тоя път не със злато.

Петър монахът избърса чело с ръкава на расото си. Целият беше плувнал в пот. Изгледа го Докс смръщено.

- Ти ли си наследникът на българските царе? –  запита той. – Добре е, че си голям, да имат страх боилите. Но не ставаш да водиш войска. Бавен си и тежък. Българската войска удря изневиделица, засади прави. Това не го можеш. Ако имаш ум в главата, ще туриш някой по-добър от тебе за началник в боя. И няма да му се бъркаш. Инак си загинал.

- Ти ще се биеш ли за трона ми? – запита на свой ред Петър.

- С тая дебела задница, бая голям трон ще ти трябва. Българите се бият не за тронове, а за своята държава. И за своите закони. А царят е прост слуга, дето стои на стража и пази законите. Толкоз. Тебе за плашило те бива, но за цар – не знам. Ще видим. Ще си проличи.

И като рече така Докс, отдели се от нас, та отиде при коня си, да го тимари и пои с вода. Пък Петър остана да стърчи насред ливадата.

- Какво - подигра го златарят. – и този ли ще го направиш велик болярин? И той ти говори истината в очите. Или е по-право да кажа – в задницата?..

Това му беше вместо сбогуване. Изведнъж един от покосените разбойници се размърда и гръмна с пищов, а Коста скочи пред наследника да го запази. Пое оловото. И падна тежко в ръцете ни с окървавени гърди.

- Коста, Коста, Коста!.. – повтарях отчаяно и притисках грозната рана, от която бликаше все нова и алена кръв. - Какво направи, нали щеше да живееш сто години?!

Не би. Животът се оттичаше бързо, а смъртта идеше на негово място.

- Τον πολων Βουλγαρον... ο εκ θεου αρχον... – прошепна задавено умиращият. - Τον πολων...

Издъхна. Издъхна в ръцете ми.

„Тон полон вулгарон...”. „На многото българи, от Бога владетел...”. Знаех, че има древен надпис във Филипи, който започва с тия думи. Но Коста откъде знаеше? Имаше ли нещо българско у него? Отиде си, лудетино, без да си ми разказал твоята история. Без да съм те разбрал. Както се появи, така те отвя вятърът. И нищо не остана след тебе. Дано се харесаш, какъвто съм те описал. Ако ли не – върни се да ми намериш кусурите. И кривините. Няма да се върнеш. В рая ти е добре. Навярно си подгонил ангелите да им скубеш крилата като на попарени кокошки. За веселие. Хвърчи перушина по всичките седем небета.

Изправих се. Огледах се. Коста лежеше пред мене, потънал в кръв, която вече се съсирваше. Лицето му беше спокойно, чисто и оцъклено. Насреща ми безсилно висеше дясната ръка на Алтън Сирма, защото беше дълбоко порязана на две или три места. А Димо... Димо го виждах потрошен, смазан. Щеше ли да се оправи? Щеше ли да бъде отново както преди? И за какво беше всичко това? Заради този. Заради наследника. А той достоен ли е или недостоен? Не знам. Уморих се. Каквото можах – направих. Следвах Димо. Повече от мене нищо не искайте.

- Я ела да ми помогнеш! – строго ме повика Доксовият глас.

Звучеше като багатур. Или колобър. Или челник на крепост.

Отидох.

 

Като поприближихме селото, на всеки две хиляди крачки ни чакаше човек. Покланяше се мълчаливо и тръгваше с нас. А в самата Егълница ни посрещнаха попът и чорбаджията. И те нищо не казаха. Само ни подадоха хляб и сол. Петър монахът пръв откъсна залък. И се прекръсти. Прекръстихме се всички след него. Не и Димо. Нищо, Господ ще му прости. Видях, че на Шундола горят буйни огньове. Извиваха се и хвърляха искри към нощното небе. Не натам ни поведоха, а към Малката пещера. Напред вървяха момченце и момиченце. Едното носеше хоругва със свети княз Борис Покръстител, а другото – конска опашка, окачена на върлина. По пътеката стояха стражи. Свеждаха оръжие като минавахме покрай тях. Не знам дали пред хоругвата, или пред опашката. Или пред наследника на българските царе.

Накрая стигнахме. Шуна си беше все същата. Скръстила ръце на гърдите. Наклонила глава, гледа ни някак намръщено, вятърът вее косата й. Широката отворена риза шуми и трепери като платно на лодка. До нея пред пещерата двайсетина души. Веднъж на сто години се събират такива заедно. Имаше яки мъже хайдути, запасали ножове и пищови. Имаше немощни старци, бледи, изпити, от тия дето все ги чакаш да умрат, а те още са живи. Имаше игумен на манастир, имаше костелив отшелник, даже и съвсем младо дяконче. Двамина или троица велможи. Ловец, облечен във вълчи кожи, горско чедо. И жени имаше – едри и страшни, накичени с разни муски и висулки, с пръстени и гривни. И с бели, червени вълнени нишки.

Съдии. Нямаше какви други да бъдат. Ето ги първенците на българския народ. Събрани от различни места, добили различна слава. Едни с ум, други със сила, трети с благочестие. В тяхна власт беше дали нашият монах става за цар, или не. Камък ми падна от сърцето – има кой да решава, не съм аз. И обърнаха се съдиите, първенците, та влязоха в тъмната паст на пещерата. Ние застанахме пред Шуна. Тя се втренчи в Петър. По-ниска беше, а отвисоко го гледаше. После се обърна към Докс и му кимна с глава. Все едно се познаваха от години. Той отвърна на поздрава и поведе наследника навътре след първенците. Шуна влезе последна. Нас ни оставиха отвън. Димо, Алтън Сирма и мене. Не мислете, че съм страдал, загдето не съм бил почетен. Не ми трябваше такава почит. Аз исках само свобода. За България и за себе си. Да ходя където си ща, да правя каквото ми хрумне. Без да се страхувам от турците. Но Димо беше заслужил да го повикат. Всякак беше заслужил. Сега си мисля, че Шуна нарочно не го събра със съдиите, да не каже някой, че го е направила не по разум, а от сърце, заради обичта си към него.

Останахме отвън и седнахме в тревата. А тя беше осланена, пожълтяла, готова за зимата. Съмна. Намериха се добри хора да ни дадат хляб и сирене. И мляко. Този път Димо яде, че не беше това чужда храна, а наша, българска. Слънцето бавно се качи на небето. После клюмна към залеза. Ние все седяхме и чакахме. Чакахме какво ще решат съдиите. Имаме ли нов цар или не. Имаме ли...

Месечината беше дебела и изпълнена. Като погача. Светеше. Измамно, лъжливо светеше. Нощем всичко ти изглежда по-голямо и по-велико, отколкото е наистина.

Излезе Шуна от пещерата и застана срещу Алтън Сирма.

- Върви! – продума й тя. – Върви да раждаш деца!

- Изгорена ми е утробата. – отвърна. – Не мога да раждам. Само мога да убивам.

Шуна я зашлеви с все сила през лицето. Мене ме заболя, за Сирма не знам.

- Ти да не мислиш – викна Шуна. – че само тебе са те насилили, че само твоя баща са убили?.. Има ли жена, дето да не е пропищяла от турците? Щеше да се затрие родът ни, ако всички насилени българки биха спрели да раждат! Плодете се и, правете деца! И чакайте. Ще дойде време за война. Ще се издигне пак пряпорец. Тогава елате. Убивайте. И умирайте. Защото ще има кой да ви смени. Вашите синове и дъщери ще развеят знамената със силните си ръце.

- Обещаваш ли? – попита тихичко Сирма.

А Шуна я удари от другата страна.

- Това е ми е обещанието! Да го помниш и знаеш. Болка ти обещавам. И мъка. И смърт. И ти обещавам, че твоята кръв ще пребъде. Ще дойде ден отново да се възвисят българите, и тогава не ще има страх, нито несправедливост, нито робство. Една светла и нова българска държава.

Ех! Кога ли ще дойде това време?

Обърна се Сирма, та изчезна в тъмнината. Изчезна.

- Не бойте се! – рече ни Шуна. – Няма да я оставя. Сега елате с мене!

Не се стърпях и я попитах, както вървяхме:

- Истина ли е, Шуно? Истина ли ще дойде това златно време за българите?

- Мълчи! – отговори ми през рамо тя. – Това не са мъжки думи. Мъжът не пита, той сам кове съдбата си. Ако си мъж – мълчи! Ако си женско – иди и ти да раждаш!

Дали съм мъж – не знам. Но да раждам – не мога. Затова не се обадих повече.

 

Съдиите бяха седнали околовръст, някои на меки черги, други направо на камъните. В средата стоеше наследникът. Остави ни Шуна зад гърба му и отиде, та седна право срещу него. На най-личното място. А гледаше Петър първенците с недобри очи, въртеше се яко подгонено животно. Съвсем не приличаше на онзи, когото познавах.

- Много е млад! – рече един. – Откак България е започнала, все пати от млади царе. И добрува при старите. Защото знаят старите, че народу е потребно мир и труд, а не война и огън.

- От лоша клонка е. – продума втори. – Навремето предателят е бил хвърлян на кучетата, избивали са жените и децата му до крак. Даже и споменът за него да се изличи. А ние искаме цар да го правим. Какъв е тоя цар, внук и правнук на предател?

- И той е роб като нас. – каза трети. - Ние роби доволно имаме. Търсим човек, дето не е превивал гръб. Дето не е лазил пред турци и гърци.

- Беден човек аз за цар не турям! Бедният е алчен за богатство. Пази, Боже, слепо да прогледа! Трябва с пари да си живял, и да е живял баща ти и дядо ти. Да си претръпнал от жълтата отрова.

- Може ли да води войска, учен ли е как се редят държавни работи, дал ли е хляб досега поне на един човек?

Всичките рекоха по нещо. И никой не се намери готов да сложи короната върху главата на атонския монах. Короната, която беше изчезнала и не я знаехме къде е. А Шуна чакаше. Накрая се изправи тя:

- Така говорите, все едно сте наредили назад десетина багренородни князе и можете да избирате. Не ставал този. Вярно е. Но друг няма. Кусури му намирате. Прави сте. Има кусури. Но вие нали сте за това – да помагате. Или ви е по-добре под турците? Слушайте сега да ви кажа: Навремето Навуходоносор се побъркал и го изхвърлили при животните. Седем години ял трева като воловете, докато разбере, че властта не е негова, а му се дава от горе. Не за седем, за четиринайсет години ще го изпратя аз нашия при животните. Да се учи на разум и царуване.

И заби Шуна в Петър черните си очи:

- Държа в Родопа планина стадо от хиляда глави добитък. Овце. А ти ще си овчар. Лете ще ги гониш по баирите, ще търсиш добра паша, ще ги пазиш от мечки и вълци. Ще ги стрижеш, ще ги доиш, ще им помагаш да раждат. Зиме ще ги водиш на Бялото море. Ще плащаш данъци, ще се разправяш с бегликчии и еничари. За да разбереш и проумееш, че по-трудно се варди стадо от човеци, а по-лесно – от зверове. И след два пъти по седем години, когато се умиришеш на вълна и мляко, ще се върнеш тука при мене да дадеш сметка какво си приел и какво оставяш след себе си. По това ще те познаем ставаш ли за цар. Не е ли царят един прост овчар, който пасе овцете си? И пече на шиш рожбите им.

- Право ли думам, първенци български? – обърна се чародейката към съдиите.

Стана най-старият, поклони се и тръгна да излиза, без нищо да каже. И другите след него тръгнаха. Изпразни се пещерата. Останахме в нея четиримата – Шуна, Петър, Димо и аз.

- Трудна задача ти давам. – по-меко продума тя. – Много време ще похабим. Но няма как другояче. Ние търсим цар, император, василевс, а не урод. Трябва да знам жива ли е царската кръв у тебе. Не казвам, че е редно. Не казвам, че е справедливо. Едно знам – България, България!.. Прави си добре сметката, човече, ако искаш да царуваш! Пък аз ще ти дам добър другар – за опора и утеха. Избирай от тези, които те доведоха. Твоя воля, твое царство.

Хич не му беше по сърце всичко това на Петър. Спаружи се като изсъхнала китка. Не си е представял така своята участ. Не е мислил да търчи след овците цели четиринайсет години. Ала що да стори? И обърна се наследникът към нас двамата. А Димо едва се крепеше на краката си, жълт-зелен. Не поиска да го оставим някъде да се оправи, все беше с нас. По целия път. Какво е претърпял, сам си знае. И кръвта от очите му още не се оттичаше, та бяха те червени и ужасни, като на върколак. Или като на болно дете. Чакаш го с кървави сълзи да се разплаче, пък той – не. Търпи. Ти плачеш вместо него... Мене какъв са ме видели – не знам. А дали са ме погледнали? И защо? Кой бях аз? С какво съм го заслужил?..

Рече Петър монахът:

- Нека е Димо! Димо избирам за другар.

 

Измолих да останат за Божич в Егълница. После да тръгнат. Дано позаздравеят на Димо раните. Но накрая денят дойде. Тръгнаха.

Шуна ги качи на магарета. Така влязъл Исус в Ерусалим. Не приличало на царя да се големее повече от своя Бог. Стоях навръх Шундола и гледах ги как се губят към Бялото море и зимните пасища. Все едно някой в червата ми бъркаше.

- Не тъгувай толкова! – утеши ме чародейката. – Ще си идва Димо два-три пъти в годината. Не го изпращам като помощник, а повече за съгледвач. Искам да знам що става с нашия княз и наследник.

- Ами аз?.. – промълвих. - Сам!..

- Не си сам. - отвърна тя. – С мене си. И работа има предоволно. Не се прави за ден и два въстание, царство. Трябват ни хора, оръжие, дрехи, оправия. И всяко нещо – с грижа и старание. Бавно, полека. Но за векове. Няма да усетиш кога ще минат годините.

         - Струва ли си, Шуно? Наистина ли си струва тая мъка? Не можем ли просто да се махнем? Да избягаме от турците? Надалече. И да забравим.

         - Да забравим, казваш?.. Няма да забравим! Няма да простим!

         - Че защо? Нали прошката е угодна Богу? Простете на враговете си, за да бъдете простени и вие...

         Шуна ме жегна с черните си зеници:

         - Мислех да премълча, защото си твърде жалостив. Но нищо. Знай! Знай и трупай злоба.

         - Какво да знам? Какво ми говориш?

         - Онова момиче, дето сте го заварили да се къпе голо в изворите... Не, не ми се черви, а слушай нататък. Вече няма да се къпе. В гроба е. На парчета. Заклали са я тези, на които искаш да прощаваш. Гаврили се с нея. А е била непразна, носила дете в утробата си на два-три месеца. Димовото.

 

Очаквайте част трета - "Царевград Търнов" и част четвърта - "Асан ага". За контакти с автора - khanas@abv.bg.

 

 

» next part...

© Анани Ананиев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Еха... пет хиляди посещения... благодаря ви, хора...
  • Не е само в написаното е работата тук. То се иска много труд, и да се чете преди да се пише, и изследва, и най-вече: да го имаш това сърце българско, което не ще да забрави и приеме лъжата за нова истина.

    Много голям труд си положил тук, много. И то с една цел, да не се затрие българското. Ние тук, малки мушички, които си пишем стихчета за сърдечните ни болежки сме повече от жалки. Но пък все някой ще ни налее акъл в главите някой ден. Или не.

    Не те виня, че не публикуваш и пишеш в този сайт, препълнен от посредствени и дребни души. Но пък, има и мълчаливци, чиито сърца не мълчат. Така, че си заслужава. Заради тях.
  • Браво!
  • Вьзползвах се от това ,че не сам на работа и ти прочетох побликуваното до край.Впечатлена сьм.Личи си дарбата на разказвач.Поздрав!
  • Благодаря Ви много за хубавите думи! Те ми дават сила и кураж да продължа с третата част.
  • Поздравявам те за това сериозно начинание! Покрай романа си "Осъзнаване", се запознах с доста исторически извори и събитията по нашите земи от шестнадесети и седемнадесети век ми станаха особено интересни. В моя роман има паралелна - съвременна линия, така реших че едновременно мога да представям минало и настояще. Обичам да чета произведения като твоето, особено ако са поднесени така, че да увличат.
    С нетърпение чакам продължението!
  • Страхотно произведение, чете се на един дъх!
Random works
: ??:??