3 min reading
Ако имах градина, щеше да е пълна с люляци…
В лилавото на люляците виждам теб и в лепкавото на мириса им ми мирише на теб. Не знам защо. Може би е имало люляци, когато съм те срещала, може би си ми казвал, че харесваш люляци…
Представям си градината на прабаба ми, люляци много и теб. Представям си, че се връщам там в онази градина, минавам под ореха, падам сред люляците и плача за теб… Така си го представям.
Когато си мисля за люляк, ми се плаче, също както ми се плаче, когато се сетя за теб. Такава съм - все ми се плаче.
Когато си мисля за мен сред люляковите градини, знам, че е нощ. Не бих могла да плача денем, не бих могла денем да падна в лилавите храсти, не бих могла денем да се върна в онази градина, не бих могла денем да мисля за теб…
Не искам нищо. Ти, люляците и споменът за онази градина сте част от мислите и картините, с които заспивам по-лесно и по-щастлива. Всеки тайно вярва в представата за по-голямото щастие.
Съществуваш ли изобщо? Понякога се питам…
Представям си, че съм ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up