Ако имах градина, щеше да е пълна с люляци…
В лилавото на люляците виждам теб и в лепкавото на мириса им ми мирише на теб. Не знам защо. Може би е имало люляци, когато съм те срещала, може би си ми казвал, че харесваш люляци…
Представям си градината на прабаба ми, люляци много и теб. Представям си, че се връщам там в онази градина, минавам под ореха, падам сред люляците и плача за теб… Така си го представям.
Когато си мисля за люляк, ми се плаче, също както ми се плаче, когато се сетя за теб. Такава съм - все ми се плаче.
Когато си мисля за мен сред люляковите градини, знам, че е нощ. Не бих могла да плача денем, не бих могла денем да падна в лилавите храсти, не бих могла денем да се върна в онази градина, не бих могла денем да мисля за теб…
Не искам нищо. Ти, люляците и споменът за онази градина сте част от мислите и картините, с които заспивам по-лесно и по-щастлива. Всеки тайно вярва в представата за по-голямото щастие.
Съществуваш ли изобщо? Понякога се питам…
Представям си, че съм ...