Бяха времена, когато змейовете още дружаха с хората или поне с някои от тях, когато можеше да видиш хоро от самодиви в горите и да срещнеш северни тролове по пещерите, да мернеш опашката на русалка в по-дълбоките реки и дори да станеш свидетел на лудото препускане на кентавър. Зевс още царуваше на Олимп и отегчен от хилядолетния си брак с прекрасната Хера, кръшкаше безотговорно със смъртните, създавайки герой след герой, полубог след полубог, а нечистокръвните деца наследяваха по някое от качествата му и омразата на жена му.

В земите на Тракия, в Родопа планина се криеше една от дъщерите на Гръмоотвержеца. Не се знаеше коя е смъртната й майка, понеже, за да я опази от гнева на Хера, я беше оставила като бебе в петата зала на най-дълбоката пещера. Безотговорно, ще кажете, но в ония времена подземните места бяха също така обитавани, както и надземните. Освен от случайно минаващи смъртни на път към Хадес, освен от разхождащия се Цербер, който опикаваше скалите и предизвикваше ерозията им, освен от самородни таланти, рисуващи графити по стените, в пещерите имаше и постоянно живеещи създания. Каменните тролове с руси коси и синьо-сиви очи почти не излизаха – особено денем, заради непоносимост към слънцето. Змейовете пък се прибираха вечер да поспят на спокойствие. Колкото и да дружаха с човеците, не им вярваха напълно. Страхуваха се да не се събудят с венец от праз на вратовете и да си умрат млади и зелени от задушаване. Легенди се носеха за един от древните им предци, който от мързел ли, от какво ли, взел, че заспал в нива с праз и така си загинал. Та тези два пещерни вида съжителстваха мирно поради невъзможността да си навредят едни на други. Троловете бяха огнеупорни, а змейовете – толкова дебелокожи, че дори не усещаха удар с бухалка, била тя и каменна.

Когато дъщерята на Гръмоотвержеца се събуди от глад, ревна с всичката божествена сила на дробовете си. Стресна пещерното население и събра цяла тълпа около себе си. Троловете си запушиха ушите – да не се нацепят от пронизителните звуци. Една змеица хрърли светлина върху проблема, осветявайки петата зала със собствен огън. Дори Цербер дотича и любопитно подуши пискуна. А един пътник към Хадес препоръча да изведат човешкото дете и да го оставят в някое село, защото щяло да умре от липса на храна и слънце. Докато умуваха, бебето спря да реве и отвори големите си черни очи, хвърляйки мълнии наляво и надясно. Змейовете и троловете хукнаха да се спасяват, а Цербер захапа дъщерята на Гръмоотвержеца за пелените и на бегом я изнесе. Прецени, че малката напаст може да разруши пътя за Хадес и да обрече душите на умрелите на вечно скиталчество в света на живите, от който тъкмо се бяха отървали. Добре че навън се беше стъмнило – иначе Цербер рискуваше да изкара акъла на някой до смърт и да бъде мъмрен от Лодкаря заради допълнителната работа, която му е създал. Остави бебето в най-близкото село и търти обратно към пещерата, преди господарят му да е забелязал липсата му.

В селото дъщерята на Зевс престана да хвърля мълнии и ревна отново. Човеците обаче реагираха бързо и я нахраниха с краве мляко. Оттогава тя се привърза към кравите и през целия си съзнателен живот не хапна телешко. Заради беднотията, дъщерята на Гръмоотвержеца биде осиновена от цялото село, т.е. всяко семейство я гледаше за по седмица и я предаваше на следващото. Кръстиха я Перколина и внимаваха да не я оставят гладна.

На пет малката изтреби все що се намираха гризачи по мазета и нивя, а на десет вече гонеше и пладнешки, и нощни разбойници. Разцъфтя селото и гладните години свършиха. Перколина се прочу из цялата Родопа планина и слуховете стигнаха чак до Олимп.

Една вечер в селската кръчма пристигна странница с необикновена красота, носеща златни бижута и модерна туника. Не изглеждаше прашна, нито уморена, пък и нямаше торба. Пожела да види детето, което хвърляло мълнии. Рече, че му носи подарък.

По това време Перколина се разкарваше по гората със змейчето Драколина, с което се беше сприятелила напоследък. То имаше по-експлозивен нрав и се люшкаше между различни настроения. Ту плачеше и наводняваше пещерата, ту бълваше огън и пречеше на роднините си да спят. Та майка му на драго сърце го изпращаше навън да скитори с човешкото дете. Те двете се забавляваха да преоформят скалния пейзаж наоколо – Перколина изрязваше груби фигури с мълниите, а змейчето ги изглаждаше и полираше на различна температура.

Онази вечер Драколина изпращаше дружката си до село и надуши странницата отдалеч.

- Това е богиня! – рече змейчето – Трябва да се омиташ!

Именно тогава Перколина се покачи на гърба на дружката си и двете отлетяха надалеч – през девет села в десето – чак в другия край на Родопа планина. Заселиха се в местната пещера, защото както е известно, красивите богини избягваха да влизат под земята, та да не си изцапат туниките. Перколина си завъди стадо диви кози, а след пет години се престраши да се отбие до най-близкото човешко село, където размени десет кози за една дойна крава. Гледаше я като писано яйце и нямаше по-разглезено добиче по земята. Дъщерята на Зевс внимаваше да не си показва мълниите пред хората, та да не привлече Олимпийската сган по петите си. Слизаше в селото само денем, а нощем се прибираше в пещерата като змейовете.

Покрай човешките си запознанства, Перколина се научи да меси тесто и да прави баница. Демонстрирайки новите си умения пред пещерните обитатели, дъщерята на Гръмоотвержеца сръчно въртеше и теглеше корите над главата си. Кръшната й снага сякаш танцуваше древен самодивски танц, а черните плитки се мятаха страховито като змиите от главите на Горгоните. Троловете й построиха обширна пекарна до входа на пещерата, а Драколина я подгряваше с огнения си дъх. Е, изгориха няколко баници, докато змеицата се научи да поддържа умерена фурна, но дъщерята на Гръмоотвержеца стоически си държа очите затворени, а после хукваше да прави поразии в гората.

Услади се човешката храна на пещерните обитатели. Перколина им въртеше огромни баници, каквито никоя смъртна не беше правила. Цялата гора се размирисваше, та чак в селото се усещаше.

- Перколина пак пече баници. – си думаха стрините, блажено вдишвайки вкусния аромат.

Пак покрай приятелствата си със селянките, дъщерята на Зевс откри праза. Отначало си хапваше само когато беше на гости. Но така й се услади, че започна да си прави малки баници с праз – само за себе си. Едва убеди змеицата да поддържа огъня в пекарната, а после си ги ядеше навън в гората и си миеше зъбите на потока преди да слезе под земята. След първия път Драколина разбра, че не получава задушаване от миризмата и заподозря древния си роднина от легендите в тайно похапване на праз преди сън.

Междувременно Перколина ставаше все по-силна. Не беше наследила само мълниите от баща си. Слизаше от горите, носейки на ръце тежка баница с праз, голяма колкото половин мегдан, разположена върху широка плоска скала в ролята на тава. Херкулес ряпа да яде! Дъщерята на Гръмоотвержеца се прочу из цялата Родопа планина с гощавките, които спретваше на селяните. Идваха хора чак от Тракийското поле да опитат от нейните баници и да си поръчват такива за сватби и други празници.

По онова време Драколина взе, че се влюби в селския левент Рачко. А той грам внимание не й обръщаше – зазяпваше се след човешките моми и сякаш не я забелязваше, въпреки внушителните й размери. Колко й приказваха змейове и тролове, но така и не се вразуми.

- Искам си Рачкооо! Него и никой друг! – ревеше Драколина с едри сълзи, та наводни пещерата и я изкараха навънка да си доплаче.

Обаче Рачко се сгоди. Хареса си невеста от полските тракийки, които идваха за баницата. То не стана ясно него ли е залюбила момата или се е полакомила за безплатните гощавки, ама Рачко не беше много умен, та не се усети. Разчу се, че ще вдига голяма сватба и че бил поканил две села – неговото и на булката. Баницата естествено щеше да приготви Перколина с брашно от Тракийското поле, сирене от млякото на любимото си говедо и цяла нива едър праз, саден лично от невестата. А за да събере яйцата, Рачко обиколи всичките села из Родопа планина.

С огромна дървена лъжица, направена от цял бук с обелена кора, Драколина разбъркваше съставките във вдлъбнатата куповидна скала и ревеше с глас. Добре, че ръцете й бяха дълги, та сълзите падаха отвън. Перколина месеше тестото на съседния продълговат плосък камък, а когато всичко стана готово, положи масивната баница в пекарната и остави змеицата да я пече. Отиде до селото да занесе огромна скала на мегдана за маса, че къде иначе щяха се поберат толкова гости.

Останала сама, Драколина изпадна в черно отчаяние.

„Защо ми е животът без Рачко?” – въздишаше змеицата – „Как ще го гледам на сватбата му?”

В онзи момент в главата й блесна зловеща идея: да изяде баницата с праз – хем себе си да убие, та да се не мъчи, хем сватбата да провали. Речено-сторено. Огромната баница биде погълната от змеицата. Не без изненада установи, че отровата й се услажда, та дори попреяде. После легна в пещерата и зачака смъртта.

Не умря – легендата се оказа долнопробна измама! Обаче когато Перколина се прибра, всички пещерни обитатели се видяха в чудо.

- Кой ми изяде баницата с праз? – се разнесе божествен писък отвън, придружен със силни трясъци.

После дъщерята на Зевс слезе под земята и замята ония ти ми мълнии по когото свари. Разбягаха се троловете в гората, а змейовете излетяха с първа космическа. Едва се отърва Драколина, едва се издигна с пълния си стомах. Но преди да отлети надалеч, мина през селото и грабна Рачко. Той се дърпаше, ама тя не го пита. Баницата я беше направила неузнаваема като смъртните човеци. Драколина търти на север, където мълниите нямаше да я стигнат.

По онова време змейовете и троловете избягаха от Тракийската земя и се заселиха по Скандинавските пещери. Оттогава избягват хората, че туко-виж някой от тях се оказал дете на Гръмоотвержеца. А когато новината се разчу на Олимп, Хера се отказа да преследва Перколина, че не й се щеше да опърли новата си туника. Дори Зевс се уплаши и спря да кръшка със смъртни жени. Оттогава задява само богини. А Перколина още живее в Родопа планина и върти баници с праз. Но така и не може да ги докара толкова вкусни, колкото ставаха на змейски огън.