Фред знаеше, че разходката за гъби в прохладния есенен лес беше колкото приятна, толкова и опасна. Гъбари с по около четиридесет години опит в брането на горски калпачета си заминаваха само от една грешка. Половин хапка бе достатъчна да те прати на онзи свят, без да успееш да се изненадаш, че бавно и сигурно придобиваш цвета на застаряващ смърф. От друга страна Крис си беше оптимистично настроен. Преди да излязат бе разгледал на таблета си кои гъби са безопасни, от кои техни двойници да се пази. Свирукаше си безгрижно, докато разрошваше храстчетата наоколо с пръчка. Фред си беше наумил не само да не бере никакви гъби, но и за всеки случай да следи приятеля си какво точно откъсва с тези пипащи каквото им падне пръсти.

Вниманието му скоро бе привлечено от двойка горски бъбрици. Много му заприличаха на врабчета и се приближи до дървото за да ги разгледа по-отблизо. Май че имаха малки. Крис беше приклекнал до един пън наблизо и съсредоточено изследваше земята около него, като момиче търсещо обецата си в тъмното. Птичките наблюдаваха с интерес движенията на Фред, явно тези пътеки не бяха обезпокоявани от човешки крак и животните тук не изпитваха страх. Гнездото им бе мъничко и спретнато, трябваше да се повдигне на пръсти за да забележи източника на тъничко писукане. Оказаха се пиленца, чиито човчици зееха в очакване. Нямаше нищо подходящо за тях, бяха изяли сандвичите по път за гората, но беше сигурен, че родителите няма да ги оставят гладни. Тихо понечи да се отдалечи и се обърна да привлече вниманието на Крис, за да може и той да види птичките. А въпросният се беше изправил вече и ядеше нещо..

- “Крис? Сандвичите нали бяха свършили?” - Фред се надяваше приятелят му да е направил някакъв сполучлив фокус и това в ръката му да не е гъба, а остатък от хляба.

- “Мм? А, Фред! Виж, сърнели!” - от щастливата уста на момчето се отрониха парченца от неизвестната гъба, която явно успешно се представяше за въпросната безобидна сърнела. В ръката си държеше още две-три от същия вид, които протегна услужливо. Фред усети, че му става лошо. В главата му изникна образ от картинките, които беше разгледал - този на отровния двойник, гъстопетниста мухоморка.

- “Мхм, наистина ли е сърнела?” - колебливо попита и се взря в иначе редовно бледото лице на Крис, на когото явно му хареса опитаното и видимо нямаше намерение скоро да изпада в гърч с пяна на уста. Приятелят му наистина рядко грешеше, но и един път стигаше. Много се надяваше да не е сбъркал, но нямаше да го остави сам да яде тези гъби. Имаше неистовото желание да перне протегнатата ръка и спорите да се разхвърчат със сила, която досега не е карала статичните чадърчета да летят из гората. Но преглътна спонтанния порив, хвана най-малката гъба от шепата на Крис и я отправи в устата си с изражение не по-весело от това на крачещ към ешафода осъден. Ръката му зашава сама в джоба, в търсене на телефона, където предвидливо беше записал номера на Бърза помощ..

Половин час по-късно и двамата бяха все още живи. Леката закуска дори сякаш им бе прибавила сили - с лекота си проправяха път сред шубраците, докато стъпваха върху жълъди и красиво позлатени в червеникаво листа. Жълъди не точно, по-скоро калпачетата им и изгризани черупки - явно не едно семейство катерички шумоли из тези места в подготовка за зимата. Крис водеше темпото със стъпката на опитен екскурзовод, сякаш всяка Неделя изминаваше този път. Всъщност от години не бе стъпвал извън града, на въздух и спокойствие - далеч от смога разстелил задушливите си пипала над примирените панелки, далеч от забързаното ежедневие и подтискащата рутина. Сега бе изпълнен с лекота, дишаше с пълни гърди и попиваше с очи богатите багри, красива приумица на сезона и природата. Някак си се чувстваше у дома. Фред от друга страна не бе толкова ентусиазиран и ту се плясваше нервно след победоносното жужене на уцелил розовата мишена комар, ту изохкваше при трънливата прегръдка на приветлив храст. Не че не му харесваше в гората, но по-сигурно се чувстваше у дома пред компютъра. В компанията на любимия си котарак и пакет чипс.

Като си помисли за чипс, коремът му изкъркори в утвърдителен и съгласяващ се тон - и двамата бяха на едно мнение, че е време да се подсилят. Но да яде още гъби не бе изкушаващ вариант, май стигаше му толкова адреналин за днес. Сякаш отгатнал мислите му, Крис се беше спрял до един повален настрана пън, обвит в покафеняващ вече в краищата на листата си бръшлян. Част от загниващата дървесина бе красиво обрасла в мъх и ситни издължени гъбки. Момчето приклекна и с интерес заразглежда стройно подредените като войничета пънчета, не беше сигурен към кой вид точно спадат. Фред извади телефона си и щракна пъна. Добави филтър към снимката. Махна го, защото и така си беше красив кадърът, качи го в Инстаграм. Хаштаг: # vgorata, # gybkibrat, # priroda, # friendsadventure. Дописвайки буквите на последния хаштаг, милият си нямаше престава що за адвентуре наистина ще преживее с най-добрия си приятел след минутки.

Ако се бяха допитали до опитен гъбар или имаха под ръка енциклопедия - чуждестранно издание след 2010-та година, щяха да бъдат запознати с поне половината от 190-те вида халюциногенни гъбки, голяма част от които трудно биха могли да бъдат разпознати сред обикновените си събратя с не толкова интересни свойства. Но момчетата нямаха нито гъбар под ръка, нито енциклопедия в раниците и не след дълго едното лежеше в умиротворена дзен поза на земята, разперило крайници. А другото кръжеше като усърдна пчеличка около едно от дърветата и издаваше кротки пиукащи звуци. Крис отдавна не бе чувствал такава лекота. Можеше да се закълне, че по-мека постеля не съществуваше в света. Изпитваше леко парене в крайчетата на пръстите, но не чувстваше дискомфорт. Напротив - имаше усещането, че е излязъл най-спокойно от тялото си и е полегнал лежерно до разкрачунилата се собствена телесна обвивка, освободен от всякакви рамки и задължения.

Фред от своя страна нито можеше да отговори на въпроса как бе увещан да опита от гъбките отново, нито си спомняше някога да бе броял толкова усърдно крачки в живота си, докато се опитваше да обикаля в правилна елипса около ствола на дървото и галеше кората му. Нямаха значение час и дата, не съществуваха време и сезони - главното беше да не забавя темпо и да се върти около дървото, което от своя страна откакто бе малка фиданка не беше срещало подобен интерес и загриженост към скромната си особа. Не че не му беше приятно, но странното момче мърморещо си нещо под нос бе последното нещо, което мислеше, че ще му се натресе този следобед.

- “Брат, ела! Тук ела!” - Крис извика приятеля си. Или само си го помисли? Опита отново и този път вече чу собствения глас извън главата си. - “Фред! Стига кръжа там, ела тук до мен.”

​​​​​​

- “Седемдесет и осем, седемдесет и девет. Гъбки, гъбоци. Гъбища, гъбишони. Гъб-гъб. Осемдесет, осемдесет и една.” - не съвсем добре структурирана и лишена от особена логика реч се отрони от устните на Фред. - “Сега ще дойда, само да стигна до края!” - продължи сякаш по-смислено и продължи: - “Гъбинца, гъболи, гъбунки. Осемдесет и две, осемдесет и три. Гъбчовци, гъбко-гъбита, гъборанки. Идвам, идвам, изчакай ме.”

Стигнал най-сетне до сто, което според него явно беше въпросният край, прекрати движенията си около дървото и потърси с поглед приятеля си. Трудно му се удаде, предвид заниманията досега и картината му се люлееше. Премигна веднъж-два пъти. Не можеше да разбере защо клепачите му тежат толкова много, но щеше да разсъждава над това по-късно. Крис лежеше сред листата, движеше ентусиазирано ръце и крака сякаш се опитваше да прави есенни ангелчета в шумолящата шума. След малко спря, въздъхна доволно и просто се вторачи към небето и закриващите го с криви очертания клони. Фред измина трудно, но със завидливата увереност на почерпен младеж няколкото делящи ги крачки и седна до него.

- “Брат, не е ли яко?” - Крис погледна приятеля си и се усмихна. - “Сами сме, тишина, въздух. Спокойствие. Повече какво.. трябва му на човек?”

- “Мхм. Смисълът.. какъв е животът?” - отрониха устните на Фред и челото му се сбърчи. Опитваше се да си проправи неуспешно път с очи сред цветните пулсиращи петна, които усърдно се скупчваха около него, разтичаха се, отново се събираха и явно бяха решили да му правят компания. Погледна си краката. Новите маратонки, купени миналата седмица му се сториха някак излишни, не на място сред тази идилична обстановка. Развърза ги, събу се, протегна крачуни и размърда като хобит доволно пръстите си. - “Друго си е.”

- “Картофки? Не, благодаря. Не съм гладен.” - легналият Крис любезно отказа на някого и направи движение с ръка в посока към небето. Щеше да хапне по-късно, сега му стигаше просто да си лежи и да попива с цялата си същност всичко около него. Отказаните апетитни картофки и ръката на спонтанно предложилия му изчезнаха също толкова внезапно, както и се бяха появили. Ако трябваше да бъде честен, не че не би хапнал порция-две, но вкусните резенчета бяха поръсени със сирене, а това бе проблем за него. - “Веган съм. Да, веган. Без никакво сиренце, моля.” - допълни той тихо, в почти извиняващ се тон след изпарилия се горски сервитьор.

- “Вейдър?” - дочу неправилно и притеснено изхълцука Фред, сепна се - “Дарт Вейдър?”. Заозърта се и потрепери, сякаш всеки момент щеше да изскочи от близкия храст тъмна, тежко дишаща фигура и щеше да насочи със застрашително жужене червеното острие към тях. Изведнъж се успокои, страхът изчезна. Но не защото се усети, че няма опасност известният образ на Джордж Лукас да шумоли из тези места, в търсене на бунтовници. Просто си спомни навреме, че няма само зло зад непроницаемата черна маска и доброто накрая побеждава. Всичко е точно.

- “Крис, да тръгваме, скоро ще се стъмни?”

- “Още малко. Малко само..”

- “Добре, още малко..”

Утрото ги завари полегнали сред листата. Нощта си беше сравнително хладна. Но се бяха сгушили не толкова заради температурата, а просто за сигурност. Усещането, че има някой близък до теб и всичко е наред. Дори и маратонките ти да са изчезнали, вероятно горда придобивка на някоя белка, а стомахът ти се бунтува след две скромни горски почерпки и си иска своето. Нещо не толкова непредсказуемо и по-хранително по възможност. Вече можеха да си ходят, ефектът на подмолните халюциногенни пънчета бе почти отшумял. Наистина доста непредвидено приключение си случиха, но хей - заслужаваше си..