***

       Безкрайно чудо е човекът. Роден по Божията воля и оставен на Земята да съществува, както всичко останало, което беше проявление на невидимото и милостивото, от своето раждане, той се скита и сам избира съдбата си. Може би, в самотата си, Господ беше решил, че не иска други да са самотни като него и затова беше създал всичко по стада и видове. И хората са различни, и като народи, и като общности, и като родове, но за всеки има още една половина, с която да слее живота си, да обвърже сърцето си, да извиси душата си. На пустата земя, нямаше единичност, само чифтове и комплексност*. Но изборът си оставаше да виси там. Изборът – човек да остане сам, макар и в общото цяло, или да се прояви като част от него. Различия имаше във всичко, но истинността на пребъдното се криеше точно в това. Животът никога не оставяше нещата просто така – без да намеси живителната си, възкресяваща сила на вложената в него Божествена искра. Всички са Божи чеда, и във всички дреме адът. Само стремежът да се търси раят на чудесата навън, без да го виждаме в нас, където си е бил винаги, дремещ и оставен пред погледа, заслепява.

      Сутрин, когато погледът е отнесен още от топлото покривало на сънливостта, Светът се разтваряше, прекрасен пред очите. Булото на съня, бавно се размиваше в реалността на живите цветове, обагрили сенките в неподозирани форми и очертания и всичките дребни детайли, като от картина, изпъкваха в своето желание, отново да бъдат познати и приети в топлото лоно на съзнанието. Миризмата на росна земя, до преди миг с покривало от тежка мъгла, сега се разнасяше с изпаренията от затоплящите слънчеви лъчи. Гърдите дишаха свободни и въздухът вибрираше чист и искрящ от есенните мъгли. Пусто беше по пътя. Само една кола, бавно креташе, трополейки с колелата си по сбития коларски път.

     Гроздоберът скоро щеше да започне. Веднага след сбора пътищата водещи към лозята щяха да се изпълнят с шум и врява, сякаш пренесени, направо от селския празник на полето. Стоян се усмихваше. Той тихо си тананикаше, отпуснал ръце, опрял крак и свободно оставил да виси поводът. Беше излязъл по тъмно, за да нагледа гроздето. Два дни нямаше да му остане време за ходене по полето, затова беше решил да го стори днес. Сега на душата му беше леко. Годината се беше случила хубава и лозите се изгърбваха вече от тежестта на салкъмите с налели зърна.

„Какъв берекет!” – дивеше се Стоян. - „За чудо и приказ ще са и виното, и ракията!”

Но пък за друго беше още по радостен. Имаше си той нещо на ум. От година го мислеше, подготвяше, правеше всичко, че да не се развали работата. Но онзи ден, когато селото се беше изсипало в Ханджийското, нещата придобиха друг вид. Просветна му най-накрая от къде да я започне работата, че да се наредят нещата, хем за него, хем за девойчето. Идеше му да потърка ръце, като стар лихвар, хванал здраво балама за пазвата, където си е скрил парици за цяла година. В къщи щеше да има гости, защото цялата му рода отблизо и далеч се беше изсипала, но беше решил по обед на сбора да се появи на софрата у бай Мильо. Новият кат му беше приготвен и готов да се нагизди. За чудо и приказ щеше да е, а и хора по пътя колкото щеш, и сплетници щеше да има. Време му беше да си вземе булка, и си беше избрал точната, дето му е по мярка. Е, може би щеше да се поизпоти, докато кандиса тя да го вземе, ама сама щеше да изприпка при него, когато замисленото стигнеше до края. Кобилка си му беше тя, припкаща и чакаща някой да я опитоми, и да и сложи оглавника с нежна, но твърда ръка.

     И сега Стоян се усмихваше, унесен в мечтите си, а сърцето му извираше в песента, която редяха устните му. Прекрасно е да знае човек, как трепти в копнеж мъжката душа, понесла се по пухкавите небеса на любовният трепет. Знаеше или не знаеше момата за точните чувства на момъка срещу себе си, тя все пак някак усещаше погледа, горящ я, изпиващ я, каращ я да тръпне в някакво очакване. И при Стоян беше така. Очите му гледаха с такава жар избраницата на сърцето му, че ако беше огън, да я бе изпепелил хиляди пъти досега. Макар и млад с буйна кипяща кръв във вените си, като пенливо вино, течащо от канелката на бъчвата, направо в каната, Стоян не беше будала. Знаеше той, че подходи ли се директно, загубен беше. Тука трябваше майсторлък, като при виното, нежно да се преточва, да се гали и опитва, да му държиш температурата в точно определено ниво, без да се бърза и разлива. Дядото на Стоян беше майстор на виното, а внукът му, освен, че беше попил занаята от дядо си, знаеше как да го прилага и в живота.

     Казват, че във всяко село по тази земя си има един прост льохман да краси хорището. И то такъв, дето ходи все по седянки, хваща се всеки път до различни моми на хорото и сплетниците не могат да му схванат, тази ли ще е, или онази, дето за него ще се глави. А, Стоян Митрев, беше льохманът на това село. Баба Найда Пъдарката, като му видеше още очите и отдалече се провикваше:

     - Тюх, рогатият да те вземе тебе! Какво си се запъчил насреща?! Да се махаш, че да не те докопа тояжката ми!

А, Стоян се смееше с пълно гърло и не спираше да се пробва да мине през старицата, че да стигне сборището от девойки. Лееше се смехът му, весел и гиздав, като момите на куйрука, които винаги бяха най-чевръсти и кършеха снаги. Майка му, много му се ядосваше, че е такъв и хората думат за него, че парясник ще стане и никоя няма да го вземе. Стоян само я тупаше по ръката и нежно казваше:

      - Не се тревожи, мале, за всичко време си трябва.

Хитър беше Стоян, умен беше. И веселяк си падаше, шегобиецът на селото беше. В устата му все неща, които на другите няма и да им дойдат в ума. Пък той, все такива, не в пътя ги редеше. И сърцето му, и то, шеговито живееше, макар и да трептеше само за едни момински очи.

      Каквото беше решил Стоян, това и стана. Селото като кошер бучеше, препълнени бяха улиците, дворовете светеха в радостта от събраните на едно място роднини. Притичваха деца, една на друга булките излизаха на пътя, или през дуварите си викаха:

        - Бре, ма твоето опече ли се вече, аз още бобът не съм довършила!

        - А, ти що си сторила, че да посрещнеш вашите?

        - Агнето турихме в пещта!

        - Омеси ли хляба?

        - Не съм го турила да се пече.

        - Я, моят вече го изкарах от пещта,че да изпръхне.

  Цветна картина от звуци и палитра от нагиздени хора беше сборът на селото.Търговците се събираха на хорището. В къщите се печаха погачи, бобът се задушаваше с масчица, въртяха се шишовете на огъня, капеше лигдата, танцувайки върху огъня. А за децата, най-весело беше, защото винаги имаше захарни петлета.Тичаха волно те, освободени от ежедневните си задачи и полетът на сърцата им беше най-хубавата награда. На сбор, портите на всички домове бяха разтворени широко, за да не подмине някой гост, който е решил да уважи стопанина. По обед на наредените софри вече се тълпяха гостите, но по пътищата все още имаше много хора.

     Вчесал се настрани и се запасал с нова премяна през портата на бай Мильо Бояджията влезе Стоян. Традицията беше такава, че дойде ли ти сам, момък на крака по сбора, значи, ще да иска момата, дето в къщата си скрил. И ако, преди това, не са идвали сватовници, да я искат, значи момата вече е дала съгласието си за годявката, без да пита баща си. И сега стана така. Когато видя бай Мильо, кой е влязъл в двора му, стана от мястото си и се провикна:

         - Лозанке, я ела, ма!Чини ми се, че тебе търсят!

Лозана се показа от къщата, където до преди малко беше приспивала малкото чедо на братовчедка си. Очите и се спряха на Стоян, който стоеше срещу ѝ, усмихваше ѝ се, нагизден и напет, като шарено петле. Тя пребледня. Подкосиха ѝ се отведнъж краката. „Боже, не може…Объркал се е той!” – премина мисълта, като отровна стрела, през нея. Бай Мильо знаеше, каква е традицията и като всички мъже, и той трябваше да я спазва. А днес, щом Стоян Митрев бе оставил гостите си и беше влязъл в домът му, значи щеше да му става зет. Затова той, тежко вдигна шишето и сипа чаша с ракия,а после се провикна:

      - Ми, добре си ми дошъл, зетко! Да си ми сладък и пиперлив, като тази ракия, и дъхава да ти е нашата мома!

„ Ах, сега, каква стана тя?!” – люшна се като попарен цвят душата на Лозана,- „Край с мене!Умрях!”

Стоян невъзмутимо се приближи към масата и взе чашата с ракия от бъдещият си тъст.Той отпи бавно, без да изпуска от поглед очите на Лозана, които сега го гледаха така, като че ли наистина самият Дявол се беше появил и щеше да я взима. А Лозаниното сърце, черен воал го покри, сбръчка се и се сви, като изсъхнало зрънце.Тя погледна към майка си. Леля Аглая, стоеше сега до печеното агне, което тъкмо беше почнала да разпределя по чиниите, когато в двора беше пристъпил нечаканият гост. Гледаше я строго, смръщила вежди и ако не бяха гостите, щеше да хвърчат коси. Хубаво щеше да я оскубе майка ѝ. Лозана потрепери от студа, дето сега пролази по нейното тяло.

     - Така ли съм те учила? – щеше да крещи мама Ага.- Ти несретница ли си, каква си, че не думаш да си пратим сватовници и всичко тихо да минува!

    Подпали се селото и от четирите му края, като огнена стихия се разнесе мълвата. Още не прекрачил прага, Стоян и вече от уста на уста, през дувар в дувар, стигна новината и до неговият дом. Лицето на майка му, като на смъртница пребледня. Затрепереха ѝ ръцете, а в душата и засвистяха думи: „Къде те родих такъв бе, непрокопсаник, неден?! Господ ме наказа с тебе!Така да черниш, ти! Само си ела, че ще ти кажа, отде се държи дилафа!”

    Понякога любовта стъпва леко и се вмъква в свободното сърце, понякога тя идва като пламък и се разгаря и гори. А, когато всичко на пепел се превръща, замита се нейде, че вятъра да го издуха и освободи място за нова глътка. Омайна е нейната сила и непонятна е. Пенлива и ярка идва радостта от това да грее в чувство душата. И тялото, само се поддава на повика, на опиянението от трепета. Всичко ври, кипи, избуява и докато не узрее и даде сладък сок, не се пипа, само се подхранва.

Следва продължение...