***
Лозана цялата трепереше. Люшкаше се нейното тяло в някаква треска, като че ли се бе разболяла. Стягаше я сърцето, стискаха я гърдите, гърчеха се. Искаше да крещи, да поеме въздух и да извиси глас: „Не ща го! Не ща го! Нищо не съм сторила, нищичко лошо, освен, че съм се родила! Да го заслужа това? Това…зло! И така, мъка ми беше!” Но мълчеше моминската уста, душеше гърлото, очите смъдяха, но само влажни изглеждаха, не се пускаше да излезе това, що вътре плачеше и скърбеше. Безгласно, Лозана пренесе на годеника си да му сложи да хапне. Гостенин беше, а и скоро от семейството щеше да е. Срам я ядеше, отвътре изпиваше нейната сила и чудеше се девойката, как без вина, виновна беше станала.
Стоян вдигаше чашата, усмихваше се на бай Мильо, отвръщаше на въпросите, колко гости има у тях, всички ли са добре. Личеше си, че Бояджията нарочно избягваше да пита, кога беше станала тази работа между щерка му и момъка. Хубав и умен човек беше бай Мильо и хората го обичаха, но и в него имаше хрисима ...