Нощта прилича на празен лист от спирална тетрадка. Откъсва се бавно, неохотно и сипе хартиен сняг. Така се отделям от устните ти, когато ме целуваш. Всяка нощ.
Стъклата на очилата ти са запрашени – не те е грижа за света отвъд. Не ме дразнят, въпреки че съм чистофайница – при всяка целувка ги сваляш, сякаш отдръпваш стъклена завеса.
Виждам зеленото на очите ти. Стъклена бутилка, в която разчитам тънкия пергамент на посланията си. Твоите?
Стъклото на прозореца е зацапано с лунна светлина. Не ти е нужна, за да ме видиш.
Спяща съм още. Животът ми е сън, а сънят е илюзия. Откъсвам се от него като от лепкава пита мед. Изплувам в стаята, в която те няма.
Нощна лампа, книги на бюрото и тъмните очертания на Джомолунгмата на гардероба. Все още всичко е плоско и нереално, с едно доминиращо чувство – страх. Все още спя. Неподвижна съм.
Ставам с усилие. Нощна лампа, книги, Джомолунгма… Все още съм спяща. И неподвижна.
Докато сънувам, се досещам, че спя и сънувам. Това е важно, за да успееш да се с ...