Храмът на Зарамон

• Хутмoс! – извика Зарамон.

• Да, господарю! – притича младо момче и падна на колене пред царя – жрец.

• Приготви ли ми колесницата?

• Конете са впрегнати и чакат Ваша Сияйност.

• Добре, да тръгваме, че Слънцето няма да ни чака!

• Да бъде волята Ви господарю! – скокна момчето със същата лекота, с която преди това коленичи, и помогна на царя-жрец да стане от трона.

  Залязващото Слънце придаваше особен чар на красивия храм-дворец, прегръщайки го в топлите си ласки. Обичаше това място. Беше вълшебно. Някой ден щеше да си иде от тоя свят, но част от душата му щеше да остане вечна пленница на тази красота, на тази магия. Конете пръхтяха и ровеха нетърпеливо в земята с копита, очаквайки да полетят към един друг свещен и също така красив хълм, където Зарамон от хиляди години изпращаше и посрещаше Слънцето. От там се откриваше долината, от хоризонт до хоризонт, във цялата си прелест. Беше Наистина неописуема, даа ... Беше обиколил света надлъж и на шир. Беше видял величествени планини, безкрайни океани, пустини от лед и от пясък, градове от злато, диаманти, сапфири и блясък, но това място беше някак магично, особено и неповторимо, даа .... Мислите му запрепускаха по-бързо от конете и сякаш вдигнаха облаци прах след себе си. Дори и прахът тук сякаш беше необикновена и слънчевите лъчи особено светеха в нея, придавайки още един тон красота и магия към цялата картина. Слънцето все повече потъваше в пурпур придавайки все по-голяма мистичност на смаляващият се и изчезващ в мараня и облаци прах храм – дворец зад тях.

  Това беше петият храм. Четири пъти падналите го разрушаваха и Зарамон го изграждаше на ново, като всеки път храмът се издигаше все по-красив и по-величествен от предходния. Това не беше обикновен храм, а Символ...

  Всяка човешка цивилизация, като всичко на този свят се раждаше, израстваше, достигаше някакъв разцвет и после бавно политаше надолу към пропастта, към мрака и бездната, разрушавайки всичко, за да изгрее пак, като Слънцето, някога, след хилядолетия...

  Тогава той, великият жрец и цар потъваше в самота. Душите на смъртните падаха и хората се превръщаха във камъни, животни и демони, когато нощта поемаше юздите и мракът поглъщаше всичко ... Малцина успяваха да поддържат огъня в огнищата си да не изгасне и да запазят човешкия си облик. Когато храмовете се рушаха и с камъните и тухлите им се строяха ясли за конете, в които се превръщаха много от тях... С гредите строяха навеси за кравите и свинете, в които се превръщаха други. Със златото се кичеха демони и зверове, като с блясъка му искаха да скрият от другите и най-вече от самите себе си изгубения си вътрешен блясък. Потичаха реки от кръв за същото това злато... Същото това злато, което красеше някога кубетата на храмове... Същото това злато, в което сутрин се оглеждаше Слънцето... Някои се превръщаха във вълци, други в сови, трети в гарвани, в плъхове и жаби. Светът ставаше едно зловещо и ужасно място. Един мрачен храм на смъртта...

  Тогава Зарамон се затваряше в дълбока самота за хиляди години, очаквайки първия слънчев лъч на поредната нова епоха, когато кошмарът ще свърши.... Когато животните пак ще се превърнат в хора. Когато душите ще се събудят за новия живот, така както семената покълват и плахо подават зелени главици от черната земя с първите пролетни лъчи.

  Този ден бе наближил. Усещаше го с всяка клетка на тялото си и му ставаше някак топло, въпреки хладния повей, с който настъпилият здрач завиваше долината ...