Храмът на Зарамон
Хутмoс! – извика Зарамон.
Да, господарю! – притича младо момче и падна на колене пред царя – жрец.
Приготви ли ми колесницата?
Конете са впрегнати и чакат Ваша Сияйност.
Добре, да тръгваме, че Слънцето няма да ни чака!
Да бъде волята Ви господарю! – скокна момчето със същата лекота, с която преди това коленичи, и помогна на царя-жрец да стане от трона.
Залязващото Слънце придаваше особен чар на красивия храм-дворец, прегръщайки го в топлите си ласки. Обичаше това място. Беше вълшебно. Някой ден щеше да си иде от тоя свят, но част от душата му щеше да остане вечна пленница на тази красота, на тази магия. Конете пръхтяха и ровеха нетърпеливо в земята с копита, очаквайки да полетят към един друг свещен и също така красив хълм, където Зарамон от хиляди години изпращаше и посрещаше Слънцето. От там се откриваше долината, от хоризонт до хоризонт, във цялата си прелест. Беше Наистина неописуема, даа ... Беше обиколил света надлъж и на шир. Беше видял величествени планини, бе ...