Колата се спускаше бавно по белия път. Снегът хруптеше под гумите, а пътя в огледалото ѝ се стори с кървави дири като от някое недоубито животно. Наоколо гората ставаше все по-бяла и приказна, а на жената все по-трудно да се свърже с реалността. Израза на нейното лице, очите ѝ, напомняха на момиченце, което съвсем скоро е скочило от някоя въртележка, малко преди сърцето й да спре да бие и да се втурне да търси спасение. Още не можеше да излезе от умопомрачението, така добре го помнеше и онази измамна светлина, която всеки път се прокрадваше, за да я довърши. Но за нея нокаута в края на играта, определено си го биваше. Виждаше разплаканото зомби, някак отстрани, как държеше волана, лакираните му в червено нокти, черната пола, напомняща за последният работен ден на старата година. Вглеждаше се в краката си, хубави крака имаше това зомби, но такива едни сухи, кокалести, не ставаха нито за любов, нито за секс, още по-малко за бокс. Може би единствено за бягане ставаха. На зомбито изведнъж ...