Колата се спускаше бавно по белия път. Снегът хруптеше под гумите, а пътя в огледалото ѝ се стори с кървави дири като от някое недоубито животно. Наоколо гората ставаше все по-бяла и приказна, а на жената все по-трудно да се свърже с реалността. Израза на нейното лице, очите ѝ, напомняха на момиченце, което съвсем скоро е скочило от някоя въртележка, малко преди сърцето й да спре да бие и да се втурне да търси спасение. Още не можеше да излезе от умопомрачението, така добре го помнеше и онази измамна светлина, която всеки път се прокрадваше, за да я довърши. Но за нея нокаута в края на играта, определено си го биваше. Виждаше разплаканото зомби, някак отстрани, как държеше волана, лакираните му в червено нокти, черната пола, напомняща за последният работен ден на старата година. Вглеждаше се в краката си, хубави крака имаше това зомби, но такива едни сухи, кокалести, не ставаха нито за любов, нито за секс, още по-малко за бокс. Може би единствено за бягане ставаха. На зомбито изведнъж му се прииска да благодари и стисне ръката на участта си само заради този последния удар. Това беше първокласен професионален нокаут и тя знаеше, че в него няма нищо лично към нея. Макар, че не бе някакъв боксов мач, а просто една въображаема, невъзможна, несподелена любов. А в нея, тя се беше хвърлила единствено по голо сърце. О, да! Животът без съмнение знаеше как да удря. А тя дали пък не беше мазохистка. За щастие, не чак такава - си мислеше. И нямаше да седи безучастно и да гледа как кърви до смърт, напротив. Щеше да благодари на истината. Защо ли? Защото осъзна, че има какво да губи. А заблудата подлагайки я на изтънчени удоволствия, нямаше лечебните ръце на истината. Онази грозната истина с повехнала кожа, напомняща тюлено перде в изоставено читалище – мръсно и захабено и единствено тя сега я караше да натиска газта, още да диша, да вярва, че не е пропуснала отбивката и най-важното, че вероятно е пропуснала единствено собствената си гибел.

Къщата за нейна изненада беше кацнала на една бяла поляна и когато паркира пред нея видя в светлината на прозореца сянката на онзи човек да се размърдва. Преди да загаси фаровете, жената забеляза, че къщето му няма аристократичния вид на двуетажна накипрена вила, цялата грейнала в скъпа дограма, по-скоро ѝ заприлича на малко къще от приказката на Хензел и Гретел – доста неугледна, неизмазана и като че ли направена от всякакви подръчни материали. Под прозорците бяха наредени две камари с дърва, а отстрани имаше някаква постройка наподобяваща гараж.

Тя загаси фаровете, взе клетката с птичето и слезе. Тъкмо се чудеше се, дали Косьо щеше да се зарадва, че я вижда отново или по-скоро щеше да се почувства неудобно от неочакваното посещение и вече се канеше да почука на вратата, когато ръката ѝ увисна във въздуха, а пред нея с цигара сраснала се в устата, се появи странника. Лицето му, леко изпито с две бръчки от усмивки напомнящи стрелки на времето се бяха вкопали в кожата му и сякаш започнаха да се движат, когато я видя.

- А! – възкликна той и за малко да му падне цигарата.

- Здрасти. – усмихна се Стела. – Приемаш ли гости?

- Стела. – засуети се той. – Какво става? – попита той, сякаш повече себе си отколкото нея, а и за да си спечели време събирайки в две думи радостта, че вижда жив човек. - Влизай, влизай. Ама, аз… - заекна отново и пак я погледна с блеснали очи, като че ли очакваше тя да обясни така внезапното гостуване и то на връх нова година.

- Просто минавах от тук и реших, че има един човек, който ми се иска да видя преди да се върна в цивилизацията.

Мъжът се усмихна на посипаната със сняг жена, оправи припряно острата си сива коса и със същите нескопосани движения я покани да влезе.

- Дай птичето да го сложа тук до печката, сигурно е измръзнало. Не се събувай, тук не е чистено от два века.

И наистина, докато влизаше не ѝ се строи никак чисто. По дървеното дюшеме имаше стърготини от дърва, прах и какво ли още не, но пък вътре беше топло и още с влизането в стаята долови аромат на пушек, примесен с портокалови кори и някаква остатъчна миризма на нафталин. Погледа ѝ се стрелна. Веднага ги забеляза на плочата на печката, беше наредил обелките по нея, сякаш знаеше, че тя ще дойде и това ще ѝ хареса. До прозореца с олющена дограма имаше масичка, с два стола, а на мушамата с цветя се белееше нарязана сланина с праз лук и чаша с ракия.

- Сядай, сядай - дръпна единия стол Косьо, докато Стела си сваляше палтото и оглеждаше почти лишената откъм мебелировка стаичка. Беше се почувствала леко зашеметена от смяната на обстановката и подаденият стол на жената ѝ се видя като връзка с реалността.

- Казвай сега - седна на ъгълчето на стола си Косьо и я погледна със светнали очи- какво стана, нали отиваше да празнуваш, да не закъса нещо с колата, бая сняг наваля?

Тя започна да брои бримките по сивият му плетен пулове. Имаше някакви плитки по тях. Една в друга се сплитаха като женски коси. Една, две, три, кой ли му го беше изплел?

- Не с колата. Със сърцето закъсах. – това като че ли го каза пак онова глупаво зомби. – помисли си тя, но нямаше време да го върне. Когато погледна към мъжа, разбра, че е чул.

- Ха така! – килна на една страна главата си мъжът и я погледна скептично изпод рошавата си вежда. – Със сърцето казваш. А медицината какво казва?

- Медицината мълчи и стои със скръстени ръце пред любовта. Не е медицински въпроса.

- Ясно! – поклати глава той, докато я оглеждаше.

"Глупаво дете! – помисли си Косьо. Любов! Мисли си, че това е болка за умиране. Че то нищо не е видяло още. Закъсало със сърцето. Ама че глупаче! И цялото премръзнало, кокалчетата по ръцете му, изхвръкнали от студ и слабо, слабо, ще се счупи в тая ризка."

- Я кажи сега какво да ти сложа да хапнеш? – изправи се Косьо до нея, докато тя примигваше от смущение и се чудеше как да го накара да не се вълнува толкова. – Имам първокласен смилянски боб - редеше той, - всеки момент ще уври и сланинка имам -  измъкна отнякъде вилица, лъжица и чаша и ги нареди пред нея.

- Нещо за пиене може. – каза Стела, докато гледаше през прозореца как снежинките се удряха по стъклото и се свличаха мъртви.

- За пиене! – повтори Косьо. – Разбира се имам и за пиене. – и се наведе под масата. От там извади две пластмасови бутилки – с червено и бяло вино. – Какво да ти сипя? Всичкото е домашно производство, всичко това аз съм го правил!

- Сипвай нещо по-силно. – не се сдържа тя.

- По-силно от ракийца, нямам, душко. – вдигна шишето с ракията от масата той и я погледна тъжно. – Искаш ли ракийка? – погледна я съучастнически.

- Дай, аз ще си сипя. – взе шишето от ръката му Стела и си напълни чашата до горе.

Косьо леко се стъписа, защото имаше само едно шише с ракия и много му се пиеше, но от неудобство си замълча и отиде да разбърка фасула.

- Компот имам също. – измъкна отнякъде един буркан целият оплетен с паяжина забърса го с ръкав, отвори го с лъжица и го сложи на масата пред нея.

- Хе хе хе- каква хубава изненада! – чуваше го да говори до печката, докато приклекнал слагаше дърва. – Да ми дойде гостенка, а аз така да се изложа. Поне шампанско да се бях сетил да купя. Един читав чаршаф нямам, душко.

- Не се притеснявай, - успокояваше го от масата Стела и се чудеше дали не предизвиква прекалено много смут в иначе на пръв поглед кроткия и спокоен Косьо.

- Ха сега наздраве и добре дошла! – седна до нея и вдигна нетърпеливо чашата си.

- Наздраве, Косьо! – издънчаха чашите.

Гладка като коприна и едновременно люта като чушка напитка се изля в нейното гърло. Мразеше ракия повече и от люти чушки, но сега аромата ѝ, Боже, вкусът ѝ се стори като направен от Божиите ръце, а компота от джанки след него беше като сладка целувка от ангел.

следва