Хубостта на тронната злостна сила

Хвáла на Емпуза,

а пък Персефина

кладенец я глътна,

искаше кръвнúна –

ей така се гътна!

  Бележки на Критика ангел и Критика дяволоид:

  – Какво е това?

  – Интерактивно стихотворение.

  – А?

  – Иначе казано, поетична инсталация. Вергилий смята да я сложи на площада в центъра на Акардара, близо до замъка „Гнездото“. Там, където беше ешафодът, на който щяха да го екзекутират. Ще представлява скеле от кости на динозаври, хора и същества, от него ще виси заглавието като светлинна реклама. Светлините ще се включват и угасват с помощта на сензори за звук и движение и ще образуват различни думи. Отдолу ще има колона, на която ще бъде гравирана останалата част от стихотворението. Със златни букви.

  – Леле! Грандиозен замисъл!

  – Нали? Нашият Вергилий е новатор. Това ще е паметник на всички, пострадали от гнета на Персефина.

  – Абе на мен по- ми прилича на злопаметник, ама нейсе, щом си рекъл…

  – Буквите ще се движат и надписите ще се редуват: хубост насила, танто за танто, хубостта на тронната злостна сила, и пак отначало. Обаче поради трудности от неизяснен характер ударението от ú-то се е раздвоило и е отишло там, където не трябва.

  – Тоя неизяснен характер да не се нарича творческо безсилие? Получава се и един лост, дето малко ми виси във въздуха. Да не му е избягало ми-то?

  – Сигурно му е избягала опорната точка, ха-ха!

  – Шшшт, не викай Точковия!

  – Сега поне си имаме и заглавие, и стихотворение, нали?

  – Да бе, обаче има един проблем.

  – Какъв проблем пък сега?

  – Това не е истинското стихотворение.

  – Как да не е истинското, много си е истинско даже!

  – Няма художествена стойност. Много е постно, бе брат! Няма заряд, няма чувство, сухичко ми идва. И все едно и също – морета – бури, бури – морета. Добре, че не са бурета! На Хадес няма морета, а само реки. Плоско!

  – Как така плоско? Аз му казвам – интерактивно, триизмерно, със светлинни ефекти, а той – плоско. Баба ти е плоска! Много си е хубаво стихотворението! И къде видя тук морета и бури? Дори бурета няма. Вярно, Вергилий обича да пише за морето, но то при него е символ.

  – Говориш така, защото си пристрáстен.

  – И кое е истинското стихотворение, кажи де!

  – Ето това:

      Лъжичка слънце –

      причастие за смели.

      Сила за вяра.

  – Дрън-дрън! Хайку-многознайку. Не пасва на заглавието. И акростих няма.

  – То и заглавието е друго: С/цветлина.

  – По-голяма глупост не бях чувал! Това си е направо апокриф. Вергилий не ги пише такива! Той е мрачен поет. И пише роман в стихове, алтернативен на прозаичната Книга на Мирабела.

  – Да ти припомням ли какво имаше в тайника на банята си?

  – Защото е колекционер. Това не значи, че е някой светъл наивник. На мен ми се струва, че последният ред има нужда от малка редакция. Трябва да бъде: сцила за звяра. Ха-ха-ха!

  – Шшт! Сега пък Алибей ще се ядоса. Не дърпай звяра за опашката!

  – Каквото и да напишеш, все някой ще се ядоса. А Лука-вия взе да ми липсва. Явно няма наблизо рози за изкореняване и се е покрил.

  – Като спомена рози, ще ми светнеш ли /дали да не го сложа в кавички?/, та ще ми светнеш ли как, аджеба, Юймин ще занесе „Алената роза“ в Бергамо, след като тя е вече у Мирабела?

  – Много лесно – брошките също съществуват едновременно във всички светове. И могат да менят притежателите си. Пък и не се знае до февруари 2020-та какво ще стане с брошката на Мирабела. В свят Миден няма време. Или поне не е същото като в останалите Светове на Книгата.

  – Това сега го чувам. Добре, а Алибей? Как от 16-ти век ще отиде в 15-ти, за да устрои пожара?

  – Още по-лесно – с „Черната орхидея“. Той вече я притежава.

  – Е, като че ли изяснихме всичко. Обаче не мога да се стърпя.

  – Сега пък за какво? Стига де, пак злоупотребихме с полето!

  – К’во ти пука, отново сме низвергнати под чертата. Хак им е! На теб ти е лесно, хвъркаш си из небесата и само по съвместителство от време на време се вясваш долу, мен питаш ли ме? Слушай, съвсем кратко е:

    И стърготините ú лунни

    привличат на рояк маймунни!

    С две -н-, ха-ха!

  – Сега пък Мишелъв ще те насмете. Неговата благоверна е с две -н-.

  – Може да стане вместо привличат – приличат, ха-ха! Споко, на Мишелъв само опашката му е лъвска, зъбите му са на мишка! И да ме ухапе, ще го преживея.

  – Дано! Само да не се окажат отровни, тия миши зъби!

  – Ще рискувам.

  – Поне тоя път не ни клъцнаха тока. И на това благодарско.

  – Ъхъ.

  – Eй!

  – Уф, още ли има?

  – Само да те осведомя, че пак ни чопнаха.

  – Щоо?

  – Шото пишем иронично.

  – И кой сега? Да не би Ириней Константинов да иска да стане част от историята? Да пишем и за него?

  – Тоя пък кой е?

  – Един сладур, бивш соц секс символ с бенки.

  – А не, не го знам тоя. Няма как да ни е прочел.

  – Тогава остава само сръбският патриарх, но вече е невъзможно.

  – Ей, с това вече шега не бива! Светла му памет на човека, нищо не ни е сторил!

  – Ами писна ми бе, братче! Налитат тук някакви.

  – Да бяха поне пеперуди, а то...

  – Шт! Те това искат.

  – Какво?

  – Много искат да се обидят.

  – Защо?

  – Защо наистина?