Хубостта на тронната злостна сила
Хвáла на Емпуза,
а пък Персефина
кладенец я глътна,
искаше кръвнúна –
ей така се гътна!
Бележки на Критика ангел и Критика дяволоид:
– Какво е това?
– Интерактивно стихотворение.
– А?
– Иначе казано, поетична инсталация. Вергилий смята да я сложи на площада в центъра на Акардара, близо до замъка „Гнездото“. Там, където беше ешафодът, на който щяха да го екзекутират. Ще представлява скеле от кости на динозаври, хора и същества, от него ще виси заглавието като светлинна реклама. Светлините ще се включват и угасват с помощта на сензори за звук и движение и ще образуват различни думи. Отдолу ще има колона, на която ще бъде гравирана останалата част от стихотворението. Със златни букви.
– Леле! Грандиозен замисъл!
– Нали? Нашият Вергилий е новатор. Това ще е паметник на всички, пострадали от гнета на Персефина.
– Абе на мен по- ми прилича на злопаметник, ама нейсе, щом си рекъл…
– Буквите ще се движат и надписите ще се редуват: хубост насила, танто за танто, хубостта на тронната злостна сила, и пак отначало. Обаче поради трудности от неизяснен характер ударението от ú-то се е раздвоило и е отишло там, където не трябва.
– Тоя неизяснен характер да не се нарича творческо безсилие? Получава се и един лост, дето малко ми виси във въздуха. Да не му е избягало ми-то?
– Сигурно му е избягала опорната точка, ха-ха!
– Шшшт, не викай Точковия!
– Сега поне си имаме и заглавие, и стихотворение, нали?
– Да бе, обаче има един проблем.
– Какъв проблем пък сега?
– Това не е истинското стихотворение.
– Как да не е истинското, много си е истинско даже!
– Няма художествена стойност. Много е постно, бе брат! Няма заряд, няма чувство, сухичко ми идва. И все едно и също – морета – бури, бури – морета. Добре, че не са бурета! На Хадес няма морета, а само реки. Плоско!
– Как така плоско? Аз му казвам – интерактивно, триизмерно, със светлинни ефекти, а той – плоско. Баба ти е плоска! Много си е хубаво стихотворението! И къде видя тук морета и бури? Дори бурета няма. Вярно, Вергилий обича да пише за морето, но то при него е символ.
– Говориш така, защото си пристрáстен.
– И кое е истинското стихотворение, кажи де!
– Ето това:
Лъжичка слънце –
причастие за смели.
Сила за вяра.
– Дрън-дрън! Хайку-многознайку. Не пасва на заглавието. И акростих няма.
– То и заглавието е друго: С/цветлина.
– По-голяма глупост не бях чувал! Това си е направо апокриф. Вергилий не ги пише такива! Той е мрачен поет. И пише роман в стихове, алтернативен на прозаичната Книга на Мирабела.
– Да ти припомням ли какво имаше в тайника на банята си?
– Защото е колекционер. Това не значи, че е някой светъл наивник. На мен ми се струва, че последният ред има нужда от малка редакция. Трябва да бъде: сцила за звяра. Ха-ха-ха!
– Шшт! Сега пък Алибей ще се ядоса. Не дърпай звяра за опашката!
– Каквото и да напишеш, все някой ще се ядоса. А Лука-вия взе да ми липсва. Явно няма наблизо рози за изкореняване и се е покрил.
– Като спомена рози, ще ми светнеш ли /дали да не го сложа в кавички?/, та ще ми светнеш ли как, аджеба, Юймин ще занесе „Алената роза“ в Бергамо, след като тя е вече у Мирабела?
– Много лесно – брошките също съществуват едновременно във всички светове. И могат да менят притежателите си. Пък и не се знае до февруари 2020-та какво ще стане с брошката на Мирабела. В свят Миден няма време. Или поне не е същото като в останалите Светове на Книгата.
– Това сега го чувам. Добре, а Алибей? Как от 16-ти век ще отиде в 15-ти, за да устрои пожара?
– Още по-лесно – с „Черната орхидея“. Той вече я притежава.
– Е, като че ли изяснихме всичко. Обаче не мога да се стърпя.
– Сега пък за какво? Стига де, пак злоупотребихме с полето!
– К’во ти пука, отново сме низвергнати под чертата. Хак им е! На теб ти е лесно, хвъркаш си из небесата и само по съвместителство от време на време се вясваш долу, мен питаш ли ме? Слушай, съвсем кратко е:
И стърготините ú лунни
привличат на рояк маймунни!
С две -н-, ха-ха!
– Сега пък Мишелъв ще те насмете. Неговата благоверна е с две -н-.
– Може да стане вместо привличат – приличат, ха-ха! Споко, на Мишелъв само опашката му е лъвска, зъбите му са на мишка! И да ме ухапе, ще го преживея.
– Дано! Само да не се окажат отровни, тия миши зъби!
– Ще рискувам.
– Поне тоя път не ни клъцнаха тока. И на това благодарско.
– Ъхъ.
– Eй!
– Уф, още ли има?
– Само да те осведомя, че пак ни чопнаха.
– Щоо?
– Шото пишем иронично.
– И кой сега? Да не би Ириней Константинов да иска да стане част от историята? Да пишем и за него?
– Тоя пък кой е?
– Един сладур, бивш соц секс символ с бенки.
– А не, не го знам тоя. Няма как да ни е прочел.
– Тогава остава само сръбският патриарх, но вече е невъзможно.
– Ей, с това вече шега не бива! Светла му памет на човека, нищо не ни е сторил!
– Ами писна ми бе, братче! Налитат тук някакви.
– Да бяха поне пеперуди, а то...
– Шт! Те това искат.
– Какво?
– Много искат да се обидят.
– Защо?
– Защо наистина?
© Мария Димитрова Всички права запазени