Ако бях оптимист, щях да си мисля само как накрая на деня ще си седя, ще си пия бирата и всичко от този ден изведнъж ще придобие смисъл. Ако бях песимист, щях да добавя, че да живееш за едната бира накрая на деня си е жалко.

Реалистично погледнато обаче, аз не мислех – аз просто седях. Седях на опашка, както всеки средностатистически българин, който няма други хора на разположение да чакат вместо него. Чаках да си получа съответните документи, които биха сменили писналата ми жалка и нископлатена работа А с не по-малко жалката, но все още не и писнала ми бъдеща работа Б. От време на време идваше някакъв човек до началото на опашката и ни поглеждаше въпросително; а ние в отговор поглеждахме края на опашката и убивахме всякакви негови надежди.

Минаха петнадесет минути. Опашката се премести с един човек наляво и леко напред. По-опитните чакащи обърнаха списанията си или в редки случаи – книгите си, на следващата страница. Едно малко гласче шепнеше отчаяно, че няма да ми се наложи да се изкача по стълбицата на чакащите до нивото на тези ветерани; другите ми гласчета мъдро си мълчаха.

След известно време бях повикан. Влязох в малка стаичка, която надали е била предназначена за толкова много документи, но някой талант все пак е успял да ги натъпче.

- Какво ще желаете?

Жена, която дори да срещнеш в стриптийз клуб, ще знаеш, че тя е чиновникът, дошъл на проверка. Ако държавата отделяше дължимото внимание на нашите майки всяка вечер, то работеше на пълно работно време при чиновниците. Странно как, но цялата тази история караше и мен да последвам примера на държавата.

- Господине?

Добре, как може с такъв глас като нейния да изпитвам каквото и да е съчувствие.

- Какво ще желаете?

Разговорът свърши след десетина минути. Чудно как може човек да вкара толкова много негативни чувства в изречението: "Одобрен сте за новата работа." След това излязох и всички спомени за тази женица излетяха от главата ми.  Може би беше, защото ми казаха, че имам един свободен ден. Че и пари – малко от последната работа, потенциално повече от бъдещата.

Сравнително доволен, се качих в първото публично превозно средство, което би ме откарало в кварталната кръчма и седнах. Облегнах си главата назад и затворих очи. Денят беше хубав.

Бутнаха ме по рамото. Мръднах се на другата страна. Бутнаха ме пак. Отворих ляво око. После бързо го затворих, все едно нищо не е станало. Карти и билети.

Четирима контрольори, двама полицаи и десет лева по-късно се оказах сам на спирката, точно преди моята. Реших да ходя пеша. Облаците, които цял ден просто си седят, изведнъж решиха да поработят и те. Валеше ме, защото колата ми не се разбираше с държавните пътища, а аз – със служителите им.

След пет минути най-големият порой за сезона досега спря. Не за друго, просто защото вече бях стигнал кръчмата. Огледах се, после огледах и океана от "вода", способна да разяде и погълне Ноевия ковчег.

Отворих вратата, поздравих бармана и му кимнах за обичайното, което той приготвяше, още преди да седна. След една глътка реших, че градът може и да е перфектно място за снимки на постапокалиптичен филм.

Но пък на този фон бирата ни е най-готината на света.