Ако бях оптимист, щях да си мисля само как накрая на деня ще си седя, ще си пия бирата и всичко от този ден изведнъж ще придобие смисъл. Ако бях песимист, щях да добавя, че да живееш за едната бира накрая на деня си е жалко.
Реалистично погледнато обаче, аз не мислех – аз просто седях. Седях на опашка, както всеки средностатистически българин, който няма други хора на разположение да чакат вместо него. Чаках да си получа съответните документи, които биха сменили писналата ми жалка и нископлатена работа А с не по-малко жалката, но все още не и писнала ми бъдеща работа Б. От време на време идваше някакъв човек до началото на опашката и ни поглеждаше въпросително; а ние в отговор поглеждахме края на опашката и убивахме всякакви негови надежди.
Минаха петнадесет минути. Опашката се премести с един човек наляво и леко напред. По-опитните чакащи обърнаха списанията си или в редки случаи – книгите си, на следващата страница. Едно малко гласче шепнеше отчаяно, че няма да ми се наложи да се изк ...