Когато листата танцуваха с вятъра и луната огряваше небосвода, когато чувах смеха на останалите, породен от щастието и любовта, тогава аз трябваше да се откажа от своята. Това, че обичах, не беше достатъчно, аз сам направих своя избор... просто да си тръгна! Не бях страхливец, исках да се боря, но не успях, реших да се оттегля. Тя бе едно прекрасно момиче, едва на 16 години, а аз на 29. Знам, че не бях за нея, нямах какво да ù предложа, освен онази безкрайна любов, която таях вътре в себе си. Тя заслужаваше много… страшно много. А и тя бе дъщерята на мой приятел, който винаги е бил като по-голям брат за мен. Той имаше други планове за нея, други цели, с една дума той управляваше живота и целите ù. Искаше да я изпрати в колеж в Англия, имаше мечти за нея… нормално. Не бих си и представял, че бих се влюбил в това момиче, но… очите ù, онези дълбоки сини очи нямаше как да не ги забележа. Онова нежно и крехко създание ме промени изцяло, тя бе толкова красива и невинна, още неопитна, непредполагаща какъв е животът. Не знаех какво се случваше с мен, но знаех, че не мога и да изтрая и ден, ако не я видя. Понякога усещах, че и тя чувства нещо, колкото и малко да е, но нямаше смелост. Питах се хиляди пъти може ли да бъдем щастливи двамата, ала аз бях доста по-голям от нея, би ли се получило… надали. Затова взех решение за себе си да замина, предложиха ми работа във Франция и аз се съгласих, за да не я видя никога повече! Ала знаех, че дори да избягам от нея, ще е трудно, дори невъзможно да избягам от себе си, но нямах друг избор. Беше късно вечерта, реших да се поразходя, да се сбогувам с любимото ми място, с дома ми. Бях решил да се махна, да установя живота си другаде, без да имам връзка с хората от миналото ми, но беше трудно. Бях седнал на една пейка, докато чух познат глас:

– Слави!

Обърнах се и това беше тя - Сияна! Какво правеше тук, та аз исках точно от нея да избягам.

– Здравей, Сияна! Какво търсиш тук, не е ли малко късно за теб, вашите знаят ли, че си навън? - чудех се какво да я попитам.

– Да, знаят спокойно. Бях с приятелки  досега и реших малко да се поразходя. А ти защо си сам тук, ако не е тайна, разбира се? - учудено попита тя.

– Ами… исках малко да съм сам, обичам понякога да бъда сам - отговорих аз.

– Е да, всички имаме нужда да останем сами понякога - отвърна с леко треперещ глас.

Хванах ръката ù - беше измръзнала.

– Ей, измръзнала си, ще се разболееш!  Свалих горнището си и бавно го сложих на раменете ù.

– Няма страшно… благодаря ти все пак. Е кажи сега, кой чакаш тук, не на мен, че просто се разхождаш? Коя е тя, познавам ли я, кажи де? - гледаше ме с онези искрящо сини очи, толкова любопитно.

– Не, казах ти, никого не чакам, няма никоя… или има, но нещата са сложни, тя не знае, а и никога няма да научи.

– Ей, как така? Кажи ми, аз ще говоря с нея, сляпа ли е, че не те вижда?

– Не знам…

– Кажи ù го, не чакай, ако премълчаваш, знай, че само губиш. Може би тя иска да го чуе!

Не знаех как да реагирам, знаех само, че исках да ù го кажа точно тук, сега, преди да си тръгна. Трябваше ми малко смелост, беше ме страх от реакцията ù.

Доближих се леко към нея, погледнах онези очи, които исках да забравя… ако не сега, то никога няма да мога.

– Аз… винаги съм искал да ти го кажа, но не можех.

Не намирах думи, с които да ù кажа, просто затворих очи и я целунах. Устните ни се сляха в целувка, не мислех нищо, просто чувствах. Беше един миг щастие, толкова истински, толкова жадуван. Изведнъж тя се отдръпна и в погледа ù се четеше обвинение.   

– Какво… какво правиш? Полудя ли, разбираш ли какво се случва?

– Да, знам какво правя и това ме измъчва ужасно. Не искам да те обърквам, знам, че между нас нещата са невъзможни, разделят ни много неща. Но, мамка му, не мога да го крия в себе си повече, дори и да е за пръв и последен път - Обичам те!

– Аз… не мога да повярвам какво ми казваш, значи аз съм тази, за която ми говореше. Аз винаги съм искала, винаги е бушувало нещо в мен, винаги исках да… но не можех.

От очите ù се стичаха сълзи, а като я гледах, и моите очи се навлажняваха. Исках да я прегърна и да забравя за всичко, но не можех, бях си обещал нещо.

– Чуй, искам да ти кажа нещо – Понякога нещата не се случват така, както на нас ни се иска, понякога сме длъжни да се примирим и да оставим всичко. Не защото сме страхливци и бягаме, а защото понякога е по-добрият вариант да се оттеглиш. Разбираш ли ме?

– Защо да е невъзможно, може би нещата ще се наредят, може би семейството ми и всички биха приели нещата, какво толкова лошо има, кажи?

– След време ще ме разбереш. И аз мислех така преди, но не и сега.

– Аз ще говоря с баща ми и майка ми, ще им обясня нещата, ще видиш, че ще ни приемат. Дай ни шанс и на двамата!

– Нека те изпратя, късно е!

– Добре.

Изпратих я до тях и продължих. Отдавна бях решил, не мога да променя мнението си. Утре щях да замина. Бях сложил края там, където тя мислеше, че е началото. Не съжалявам, че я целунах, че ù признах, не съжалявам. Дори и да си тръгвам, аз пак ще я обичам!