Jan 8, 2014, 1:22 PM

Игри на съдбата - Х 

  Prose » Novels
556 0 0
17 мин reading

    Х

 

 

 

     ... Вратата се отвори и лицето на Диана разцъфна в ослепителна усмивка.

     - Иване… Каква изненада! Толкова отдавна не си идвал на сам!

     Тя го прегърна и го подкани да влезе.

     - Ама не стой като закован де, влизай!

   Все още притеснен от новината, която трябваше да ú съобщи Иван мина през антрето и влезе в хола. Отпусна изтощеното си тяло на дивана, извади пура, запали я и с наслада вдъхна от ароматния тютюн. Димът бавно започна да отпуска опънатите му нерви и когато Диана се върна с питиетата той дори успя да и се усмихне.

     Тя седна на дивана до него и нежно го хвана за ръката.

      - Е, казвай, какво те води на сам?

      Иван нервно се намести, отпи голяма глътка от уискито и се прокашля.

      - Първо искам да знам сама ли си?

     Диана го погледна учудено.

    - Да, сама съм. Християн е на някакво работно заседание, което ще продължи до късно. Защо питаш?

    - Не искам да те плаша, но това което ще ти кажа не трябва да стига до ушите на никой друг. Става дума за Алекс…

     Диана видимо настръхна. Погледът и се изостри, а тялото и се напрегна.

    - Какво за него… Той нали е на островите?... - тя се напрегна още повече - Да не е станала някоя злополука покрай тия негови екстремни спортове?

    - Не, не. Той е тук… По спешност се наложи да прекратя ваканцията му и онзи ден към три сутринта пристигна у дома…

    - Но защо? На мен ми беше казал, че ще остане там още две седмици най-малко…

    - Да, но се наложи да го повикам обратно… Това е дълга и заплетена история, а сега нямам време да ти я разказвам. С две думи - Алекс се върна, но донесе със себе си един личен проблем, който трябваше да разреши преди всичко останало.

    Иван разказа накратко любовните приключения на кръщелника си .

    - И тъй като се чувствах виновен за създалата се ситуация дадох му колата и той хукна да посрещне момичето…

     Иван замълча, за да събере сили.

    -  Не знам как точно е станало, но няколко часа след като излезе от къщи ми се обадиха от полицията, че е претърпял катастрофа и е настанен в болница.

     Диана извика и се разплака, а Иван побърза да продължи.

    - Не искам да се притесняваш, всичко е на ред. Бях при него през цялото време и едва когато се уверих, че не е пострадал сериозно дойдох при теб.

    - Но защо не ми се обади веднага - попита тя през сълзи - той ми е син и аз първа трябваше да науча. Ами ако се беше случило най лошото?...

    - Да, но не е. Успокой се. Той е добре и е вън от всякаква опасност. Не ти се обадих преди да се уверя, че е добре, за да не се налага да изживееш безкрайните часове на очакване. Не можех да си позволя да минеш отново през агонията от неизвестното. Прости ми, че си позволих тази волност, но след инцидента с баща му не искам да се тревожиш  излишно.

     Той изтри една сълза от лицето и.

     - Е, прощаваш ли ми?

     Дияна се усмихна леко измъчено.

   - Няма за какво да ти прощавам. Ти винаги знаеш, кое е най-добро за мен и за семейството ми, но ако веднага не ме заведеш в болницата да видя сина си вече няма да има прошка.

    Иван се разсмя от сърце.

    - Разбира се, че ще те заведа. Нали за това съм тук. Но трябва да изчакаме малко. Преди да тръгна му поставиха успокоително, за да преодолее по-лесно шока от катастрофата и неуспеха. Сестрата каза, че ще спи поне няколко часа, а през това време искам да обсъдим нещо много важно.

     Диана го погледна в очакване.

     - Току що каза, че аз винаги знам, кое е най-добро за теб и Алекс нали?

     - Да. И?

     - Има един въпрос, по който с теб не можем да постигнем съгласие и който ужасно ме тревожи…

     Диана подсъзнателно усети на къде отива разговора, но за всеки случай попита:

     - Кой по-точно?...

     Иван я стрелна с поглед.

    - Предстоящата ти женитба с Християн - той прекъсна с жест опита и да протестира - знам, че не обичаш да се бъркам в личния ти живот, но този случай е изключение. На карта са заложени както съдбата на фирмата, така и отношенията ти с Алекс.

      Диана недоумяваше.

     - За Бога, Иване, какви ги говориш? Знаех, че си против брака ми с Християн, но какво общо имат фирмата и сина ми?

     - Много! В момента не мога да ти кажа всичко, защото първо трябва да се видя с един много влиятелен човек. За съжаление срещата ми с него се отлага с няколко дни, но ако ми имаш поне малко доверие ще разбереш, че за да ти говоря тези неща имам достатъчно причини и основания за това. Познаваш ме добре, за да знаеш, че никога по никаква причина не бих попречил на щастието ти, но трябва да ми повярваш, че този брак ще ти донесе точно обратното...

      Диана не вярваше на ушите си. В очите и се появиха сълзи, а гласът и затрепери.

    - Иска ми се да не бях чула това. Какво става с теб? От известно време си просто неузнаваем. Страниш от мен, не ме подкрепяш, в редките случаи, когато се видим винаги спорим за нещо...

     Тя не успя да довърши.

    - Аз не споря по принцип, а за нещо точно определено и понеже не желая да се карам с теб ще те помоля да си спомниш от кога нещата се промениха между нас. Спомни си точния момент, в който аз започнах да се държа странно според твоите представи.

    Диана стана и нервно закрачи из стаята.

   - Спомням си разбира се. Беше деня, в който обявиха резултатите от конкурса за “Синя мечта”.

    - И какво точно се случи тогава?

    - Защо ме измъчваш така? Знаеш ли колко ме заболя, когато най-близкия ми човек видимо не споделяше радостта ми? Ужасното чувство, че по между ни се издига стена и странното далечно усещане, че не си на моя страна. Наистина тогава бях прекалено щастлива, за да си позволя да се разочаровам, но сега, като подхванахме темата ми е адски неприятно и мисля, че ми дължиш обяснение!

    - Значи все пак си забелязала - каза като на себе си Иван - знаех си, че трябва по-добре да прикривам емоциите си...

   - Разбира се, че забелязах. Спомням си, че тогава го отдадох на факта, че последните корекции в офертата, заради които спечелихме, не бяха твои. Помислих си, че заради съмненията ти в успеха ни сега може би малко ревнуваш но почвам да разбирам, че съм сгрешила. Права ли съм?

      - Права си.

      - А защо до сега нищо не си ми казвал?

     - Първо, защото знам колко много държиш на този проект и второ, защото тогава все още не бях сигурен в подозренията си относно тези корекции и трето, защото бъдещия ти мъж е пряко замесен в това, което се опитвам да разнищя в момента.

     - Какви подозрения? Ама защо винаги аз научавам последна?...

    - Хей, успокой се! Казах ти, че когато сглобя целият пъзел ще ти кажа всичко. За сега обаче се налага да ми се довериш на сляпо. Остава ми още съвсем малко да открия последните парченца от тази плетеница и тогава обещавам, че ти първа ще разбереш какво съм имал предвид и защо съм го направил по този начин. Съгласна ли си?

     - А имам ли избор? - саркастично попита тя.

    - Принципно не. Но не, защото искам да те измъчвам, а защото искам да доведа нещата до благоприятен край - той взе ръцете и в своите - готова ли си да ми се довериш още веднъж безусловно?

     Тя го гледаше с обожание.

   - Знаеш ли?... Дори да имах избор пак щях да се оставя в ръцете ти. Ти си единствения човек, на когото бих поверила целия си живот без да се замисля дори за миг. Не знам какво точно се случва с него в момента, но знам, че ти ще разбереш и ще ми помогнеш да се справя с всичко...

     - Това “Да” ли означава?

     - Да с главно “Д” само искам да знам какво очакваш от мен.

     - Единственото, което искам от теб е този разговор да си остане тук и с нищо и по никакъв повод де не показваш, че той се е състоял. Знам, че ще ти бъде трудно, за това не ти казвам подробности. Аз и Алекс ще се справим с положението и когато всичко се изясни ще седнем и ще обсъдим бъдещето.

      - А Християн?

     - Остави го да прави каквото иска, но нека отношенията ви останат на това ниво. Последната ми голяма молба е да отложиш сватбата. Мога ли да разчитам?

     - От малкото, което ми каза, явно нещата са сериозни. Щом се налага този път ще те послушам и без това напоследък рядко ни остава време да говорим за бъдещето. Не съм ти казвала, но откакто спечелихме проекта не сме правили планове за нищо друго освен за работа. Отношенията ни са перфектни, но сме се оставили на някакво течение. Така и така всички го отдават на ангажиментите около фирмата, малко отлагане няма да направи впечатление на никого.

     - Значи имам картбланш?

    - Да. Направи каквото е необходимо. Само те моля, не позволявай на сина ми да направи някоя глупост... Като казах “сина ми” не е ли време да тръгваме за болницата?

   - Да. Няма да те измъчвам повече. Благодаря за доверието и обещавам да го оправдая на сто процента. А сега наистина е време да тръгваме. Готова ли си?

     - Да не губим повече време...

 

 

   ... Вратата се отвори и в процепа се показа сестрата. Алекс се размърда сковано и я погледна въпросително.

     - Имате посещение, но ако не се чувствате добре мога да му кажа да почака.

     - Не, не. Добре съм. Нека влезе.

   Той седна в леглото и се приготви да излее яда си върху Иван. Въпреки, че успокоителните му бяха дали достатъчно време да се възстанови от шока, той нямаше да прости на кръстника си тази инжекция.

    Бравата изскърца и Алекс отвори уста готов да залее кръстника си с река от недоволство, но в рамката на вратата се показа угриженото лице на майка му и той се отпусна изтощен. Тя се приближи до леглото и когато беше достатъчно близо, за да може Алекс да види насълзените ú очи, цялата ярост която се събираше с дни в душата му се изпари. Той се усмихна и протегна ръце към нея.

    - Здравей Ди - така Алекс наричаше галено майка си - тя потъна в прегръдките му, а той нежно я целуна по косата - ти си най-прекрасното нещо, което ми се случва от дни, но да знаеш, че ще убия онзи стар разбойник дето те е замесил в моите неудачи.

     Тя се отдръпна, взе ръцете му в своите и се засмя.

     - Здравей, миличък. Виждам, че вече си много по-добре, а щом е така значи можеш да понесеш едно конско.

     Той се отдръпна от нея и театрално вдигна ръце в отбрана.

    - Не, Ди, моля те, пощади ме! - каза той с преправен глас -  Имай милост към изстрадалата ми душа!

    Диана се зарадва от сърце на силния дух на сина си. Тя го плесна нежно по ръцете и се опита да го погъделичка, но болката в ребрата и гърдите все още беше непоносима и той изстена, лицето му се сгърчи и отново придоби сериозно изражение.

     Диана се сепна.

    - Извинявай, миличък. Изобщо не съобразих.

   - Няма нищо. През последните три дни понесох толкова удари, че физическата болка ми действа като стимулант, за да усещам, че съм жив.

     Тя се наведе и отново го прегърна.

    - Не говори така. Иван ми разказа какво ти се е случило, но тези неуспехи не трябва да те отчайват - тя се насили да се усмихне - ти си ми син, което значи, че ти е абсолютна забранено да се предаваш.

    - Да, но вече не ми остана нищо. Пропилях всички шансове да открия Мирела, а сега трябва да стоя тук и да бездействам, не че има какво повече да се направи, но...

     Тя го прекъсна

  - Никакво “но” все още имаш много възможности. Например “онзи стар разбойник”, както го нарече, е неизчерпаем извор на идеи и все ще измисли нещо. Ако трябва ще наемем частен детектив да я открие или...

    Тя не довърши. Увлечени в разговора и двамата не бяха забелязали влизането на Иван.

    - Майка ти е права. Няма място за отстъпление. Щом смяташ, че тя е жената на твоя живот, ще преровя земята, но ще я открия. Ако трябва да съм честен още снощи, докато чаках да разбера какво е състоянието ти, обмислях идеята за детектива. Смятам, че това е най-лесния и бърз вариант. Приеми, че вече съм ангажиран с това, а ти се успокой и помисли как по-бързо да излезеш от тук, че работа ни чака.

    Алекс изпусна шумна въздишка и се обърна към майка си.

   - Този направо ще ме подлуди! Кажи ми Ди, как е възможно това да е обикновен човек, като теб и мен? Винаги знае кога да се появи, какво да каже и как да оправи някоя каша по най-безболезнения начин. Нямаш ли усещането, че “не е от тук”...

     Диана се усмихна и хвана Иван за ръката.

    - Не му обръщай внимание. Явно още е под напрежение от случилото се. Макар че като се замисля може би има капка истина в това, което казва. Понякога имам чувството, че съм във филм и като някакъв супер герой ти винаги се появяваш точно на време. Странно е нали?

     Иван се засмя от сърце.

     - Ама и вие двамата. Аз съм си най-обикновен човек. Просто не си спомням да има житейска ситуация, в която да не съм попадал и да не ми се е налагало да се справям със собствени сили. Няма нищо свръх естествено. Всичките ми умения се дължат на огромния ми житейски опит и от части на това, че откакто се помня играя Шах със собствения си живот и ми се налага винаги да съм с два хода напред. Това е моята тайна. А на теб, синко, ще ти кажа, че ако ме слушаш малко повече и не си толкова твърдоглав един ден ще имаш същите умения да се справяш с всичко.

     Алекс се отпусна на възглавницата.

   - Понякога наистина те мразя... Преди да се появиш бях готов да те удуша със собствените си ръце, а сега ти се възхищавам, защото колкото и да не искам да си го призная отново си прав.

     Иван го стисна леко за рамото.

    - Не ти се сърдя. Ние сме страхотен екип и знам, че ако се подкрепяме ще се справим с всичко - той погледна Диана - миличка, става късно, а нашето момче има нужда от почивка. Мисля, че е време да си тръгваме!

     Диана стана и взе чантата си.

     - Прав си. Убедих се, че всичко е на ред и вече мога да си тръгна спокойна...

 

 

     ... Тони вече завиваше по алеята водеща до вилата на Мирела, когато Алекс отново спря разказа си.

     - Това е, братле. Лежах в отвратителната болнична стая и гледах как щастието ми се изпарява, като шепа вода в пустинята. Колкото и да ме успокояваха, че не всичко е загубено нещо в сърцето ми подсказваше, че това е края. Бях проиграл и последния си шанс, а дори и да успееха да я открият не виждах никаква възможност да оправя кашата. Бях сигурен само в едно, че не можах да удържа на обещанието, което си дадох на острова и сега тя със сигурност страдаше, а аз бях принуден да се оставя на течението и да чакам поредната шегичка на съдбата...

    Тони се засмя горчиво.

    - От това, което чух до тук предполагам, че не ти се е наложило да чакаш дълго.

    - Дори нямаш представа колко си прав. Само след няколко дни ми “зашлеви” такъв шамар, че още не мога да залича белезите. Както можеш да предположиш кръстникът ми удържа на думата си и предприе разследване, но това което последва не се случва дори в романите...

    Алекс млъкна, защото колата беше стигнала до края на алеята, която свършваше пред двукрила порта от ковано желязо. Тони погледна приятеля си после вратата и се прокле на ум, че не беше карал по-бавно. Бяха стигнали крайната цел на пътуването и колкото и да му се искаше знаеше, че сега няма да научи нищо повече. Той изруга тихичко, игнорира насмешливия поглед на приятеля си и натисна бутона на звънеца...

 

 

 

(следва)

© Биляна Битолска All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??