ХV
... – Нали не сме се изгубили? – шеговито попита Атанас – оглеждайки девствената природа, в която навлизаха – Та тук сякаш човешки крак не е стъпвал...
Иван се разсмя от сърце.
- Не, не сме се изгубили. Просто тук е така. Един друг свят далеч от хаоса на ежедневието. Навремето баща ми го открил. Така и не разбрах как се е сдобил с терена, но решил, че тук ще построи тайна обител за отдих на семейството. Само най-близките ми хора знаят за това място и без да те обиждам ще те помоля да не споменаваш на никого за неговото съществуване.
Атанас кимна.
- Разбирам те напълно. Ако аз притежавах такова райско кътче също щях да искам да го скрия от света. Всеки има нужда от място само за себе си. Имаш думата ми, ще го прибавя към лекарската тайна.
Иван му благодари с поглед и плавно зави към хижата. Беше забравил за джипа, който все още стоеше в калта.
- По дяволите, трябва да се погрижа за колата. Но после. Сега да вървим в къщи. Колата спря пред портата и двамата мъже припряно прекосиха двора.
Елена се стресна от хлопването на вратата. Тя разтърка очи и погледна мъжа си в очакване. В този момент видя зад гърба му доктор Богданов. Внимателно постави Мира върху постелката, бързо се изправи и с измъчена усмивка протегна ръка.
- Здравейте, докторе. Не знам как да ви се отблагодаря, че се отзовахте веднага...
Атанас пое ръката и в своите.
- Както казах и на Иван няма нужда от благодарности. Това ми е работата. Нека да прегледам малката и после ще поговорим. Къде мога да се измия.
Елена му показа банята и се върна при мъжа си.
- Как е тя? – попита загрижено Иван.
- Няма промяна, изгаря в треска, бълнува и не е идвала в съзнание.
Иван прегърна жена си, за да и вдъхне сили.
Докторът се зае с прегледа на Мирела. Преслуша я и потърси всякакви симптоми, които да му подскажат точната диагноза. Когато приключи ú постави някаква инжекция, зави я и помоли родителите да отидат в трапезарията.
- Какво ú е? – нетърпеливо попита Елена.
Атанас се прокашля, като се опитваше да намери точните думи.
- Имам една добра и една лоша новина. Първо добрата. От физическа гледна точка Мира е напълно здрава, няма температура, дишането е спокойно, дробовете също. Няма признаци за пневмония, може би лека настинка...
- А каква е лошата новина? – този път Иван го прекъсна.
- Ами... след като физически всичко е наред, остава причината да се крие в емоционалното състояние на дъщеря ви. Треската е предизвикана от емоционален шок последван от нервен срив. Базирам заключението си на това, което Иван ми разказа за събитията от последните дни.
- И защо това е лошата новина? – неуверено попита Елена.
- Защото, когато става въпрос за болест на тялото нещата са прости, назначаваме лечение с медикаменти и в определен период заболяването отшумява. Не така стои въпроса с болестите на душата. Там нещата са много по-сложни, нужно е много повече време и усилия, за да се премине през един такъв срив. Не мога да съм категоричен колко сериозно е положението преди Мира да се събуди, но искам да ви подготвя за най-лошото.
Елена прегърна Иван и с ужас зачака да чуе подробностите.
- Тази нощ ще остана с вас, защото събуждането и ще бъде тежко. Очаквам кризата да се задълбочи, ще има буйстване, макар че и сложих успокоително, ще иска отново да избяга или по-лошо, да сложи край на всичко. За това трябва да бъдете силни и за нея.
Елена се притисна в мъжа си и отново заплака. Атанас я хвана за ръката и каза:
- От теб искам да отидеш при Мира и да се опиташ да поспиш, не знаем кога ще се събуди, а на теб ще са ти нужни сили.
Елена се опита да възрази, но докторът настойчиво подкани Иван да я заведе до дивана. След кратка съпротива изтощената жена се предаде, прегърна дъщеря си и потъна в тревожен сън.
Двамата мъже се върнаха в трапезарията, Иван отвори бутилка вино и се отпусна изтощен на стола.
- Насе, виждам, че психологията ти е втора специалност, та да те питам, защо по дяволите ми се случва всичко това?...
Атанас го потупа свойски по рамото.
- Защото, Ване, на всеки от нас живота е подготвил определен брой изпитания и ние трябва да си ги преодолеем. Успешно или не зависи от нас, но понеже в живота ни нищо не е даром все някога трябва да преминем през тях. Ето, ти си добър човек, имаш чудесно семейство, стабилен бизнес, всичко около теб изглежда прекрасно. Значи животът е бил благосклонен към теб достатъчно дълго и сега те изпитва, за да провери дали заслужаваш всичко това... Просто го приеми като тест, на който ти избираш решението.
- От твоята уста звучи толкова просто и логично – каза Иван с въздишка – но въпреки това се чувствам като в капан. Не понасям, когато нещата не са под мой контрол...
- Знам, Ване, но трябва да го приемеш спокойно и да събереш сили, за да бъдеш стабилна опора на семейството си. Те са много крехки и за това ти трябва да си в кондиция. Нека пийнем и да се отпуснем пък каквото сабя покаже...
Иван кимна с разбиране, вдигна чашата и отпи дълбока, сгряваща глътка. Виното се разля във вените му като жива вода. Топлината му го отпусна и му даде възможност да се съсредоточи над ситуацията.
Часовете минаваха настойчиво. Нощта неумолимо крачеше към утрешния ден. Двамата мъже бяха задрямали, когато силен вик ги извади от унеса. Те се втурнаха към дневната, където Елена се опитваше да успокои Мира. Тя се беше събудила, плачеше, викаше и се опитваше да се отскубне от прегръдките на майка си. Иван се хвърли на постелката и прегърна двете си любими същества. Двамата с Елена започнаха да ú говорят, прегръщаха я и я молеха да се успокои, но Мира не чуваше. Както беше предрекъл докторът, тя беше съсредоточила всичките си усилия да се измъкне от тях и да избяга. Крещеше да я оставят на мира, че вече нищо няма смисъл, че иска да пропадне вдън земя, за да свършат мъките ú. Положението излизаше от контрол и доктор Богданов реши да се намеси. Той отново извади спринцовка с успокоително и с помощта на Иван успя да постави инжекцията. Последва кратък миг на агония, след което Мира потъна в нервен унес.
Утрото настъпи мрачно и навъсено, огласяно от бълнуванията на младата жена. Семейството беше на ръба на изтощението, но докторът все още успяваше да им вдъхне кураж. След няколко часа истерията на Мира премина в тиха агония.
Атанас разтърка уморено очи и с видимо нежелание се обърна към приятеля си.
- Ване, никак не ми се иска да ви оставя, но задълженията ме зоват. Имаме един катастрофирал младеж, който е излязъл от комата и сега е в шок. Спешно трябва да се върна да преценя състоянието му. Вече десетина пъти ми звъняха от болницата и трябва да тръгвам.
Иван с усилие се надигна от дивана и прегърна приятеля си.
- Ти направи толкова много, останалото е наша грижа. Само ми кажи как точно да продължим.
- Ще ти напиша рецепта за антидепресанти и дори да не иска ще трябва да се погрижиш да ги приема редовно. Другото е морална подкрепа. В следващите дни трябва да сте неотлъчно до нея, да ú говорите, да я накарате да сподели всичко, което я мъчи. Водете я на дълги разходки в гората, намери ú някакво занимание да рисува или да създава нещо с ум и ръце. Разглеждайте стари снимки, семейни филми, хубави спомени. Всичко, което ще я отдалечи от последните събития. Препоръчвам да изключите телефоните и телевизора, това само ще я натоварва излишно. Знам, че имаш много работа, но ако е възможно поне за седмица да я прехвърлиш на някой друг и да останеш тук ще е най-добре за всички ви. А след седмица ще дойда да ви видя, за да преценя какво е състоянието и да решим какво ще правим по-натам. От сега да знаеш, че тази седмица няма да ú стигне да се оправи, но ще и даде време да се стабилизира. Той се обърна към Елена.
- Знам, че ще ти бъде много трудно, но трябва да си силна и за двете. Почивайте заедно, а когато е будна просто бъди до нея и я разбирай. А сега извинявай, че ще ти отнема Иван за няколко часа, но някой трябва да ме върне в София, пък и е много важно Мира още днес да започне приема на лекарствата.
Елена само кимна и отново се сгуши до дъщеря си.
Атанас написа дълга рецепта, а после двамата се отправиха към колата, за да изпълнят задълженията си.
Иван остави докторът пред болницата, купи всичко необходимо, отби са за кратко в офиса да обясни на брат си какво е положението и че трябва да поеме всичко в свои ръце поне за седмица, игнорира доклада на секретарката за обажданията и отново пое към хижата.
Когато влезе в къщичката завари потресаваща гледка. Мира беше будна, седеше пред камината, настойчиво се поклащаше напред-назад, гризейки ноктите на дясната си ръка. Калната и все още коса обгръщаше бледото и изпито лице, а в празният и поглед, впит в огъня, проблясваше тиха лудост. Елена, на ръба на изтощението, просто седеше до нея и плачеше без глас.
- Ще ги изгубя – помисли си Иван и се втурна към тях. Разкъса плика с лекарствата и нервно извади за всяка, каквото беше предписал Атанас. Противно на очакваното Елена беше тази, която се възпротиви на успокоителните и трябваше мъжът ú да я убеждава, че както за нейно, така и за доброто на дъщеря им е тя да се чувства добре. Накрая Елена се примири, взе лекарството и каза на Иван, че ще отиде да приготви вана за Мира. Тя самата не направи никакъв опит да протестира срещу хапчетата, просто машинално отвори уста все така поклащайки се и изпивайки огъня с поглед...
Следващите дни преминаха под знака на проблясъците и затъмненията в състоянието на Мира. Нощите бяха изпълнени с кошмари, дните минаваха бавно и тъжно. Елена и Иван даваха всичко от себе си, за да възстановят душевния покой на дъщеря си, но тя сякаш не искаше тяхната помощ. Не се противеше на това, което правеха за нея, но и не влагаше нищо. Не говореше, а когато те го правеха гледаше безучастно в пространството. Правеше разходките машинално, отказа да участва в семейните игри и нито веднъж не пожела да има каже какво чувства. Просто присъстваше и мълчеше, а апатията и безразличието я завладяваха все повече.
Така измина седмицата дадена им от доктор Богданов. В уречения ден той пристигна в хижата. Иван и Елена го посрещнаха радушно, докато Мира просто седеше загледана в далечината. Тя дори не го погледна. Атанас поздрави семейството и с радост прие поканата за закуска на верандата. Денят беше необичайно топъл, а след проливните дъждове през изминалата седмица всичко изглеждаше свежо и пълно с живот, с изключение на младата жена. Всички мълчаливо се разбраха да изчакат с прегледа и въпросите и първо да се насладят на ароматното кафе и хубавото време.
Иван се обърна към дъщеря си.
- Миличка, помниш ли доктор Богданов? Запознахте се с него преди няколко дни. С майка ти решихме да го поканим да ни погостува... Надявам се нямаш нищо против?
Мира не отговори просто стана и влезе в къщата. Елена понечи да я последва, но Атанас я спря.
- Недей, остави я. Реакцията и е нормална. Тя ме свързва със смъртта на дядо си и е логично да не желае да ме вижда в момента. Нека остане насаме със себе си за малко, а вие ми разкажете как мина седмицата.
Иван и Елена подробно разказаха всичко, което се бе случило през изминалите дни.
- ... Изблиците престанаха, но пък сега просто присъства телом, духом само тя си знае къде е – завърши Елена.
Доктор Богданов помълча, помисли и после каза загрижено.
- Както предполагах вече е стабилна, но вътрешния и мир е разбит до основи. Надявах се да мине по-леко, но явно ще се сблъскаме с една от тежките форми на депресия. За съжаление единствения лек в случая е времето. Лекарствата, които и изписах ще я поддържат да не пропада по-дълбоко, но за да излезе от това състояние трябва просто време...
- А ние какво да правим? – попита загрижено Иван.
- Каквото и до сега, да бъдете неотлъчно до нея, да и говорите, да я разсейвате, да и бъдете опора. Рано или късно тя ще се пребори с демоните си, но кога не мога да се ангажирам със срокове. Бих ви препоръчал да смените обстановката. Изцяло.
Елена го изгледа въпросително.
- Преместете се в друг град. Знам че ще ви е трудно заради бизнеса на Иван, но едно ново, непознато място, необременено със спомени ще помогне много.
Елена погледна Иван в очакване. Тя знаеше, че той е готов на всичко за дъщеря си, но това беше огромно начинание. До сега никога не бяха обмисляли такъв вариант.
Иван стоя замислен няколко минути, после хвана жена си за ръцете и каза.
- Готова ли си, скъпа? Готова ли си да започнем живота си отначало?
През сълзите в очите на Елена се четеше обожание. Тя го прегърна силно.
- Сигурен ли си? Това е голяма промяна...
- Никога не съм бил по-сигурен. Здравето на Мира е най-важното нещо в момента. Щом е за нея, ако трябва ще се преместим на края на света. А в случая не се налага. Просто ще отскочим до морето. Варненския офис е добре разработен, ще преместя централата там, а всичко друго ще се нагласи от само себе си.
Той стана, подаде ръка на приятеля си, а после силно го прегърна.
- Благодаря ти, Насе! Ти ни върна надеждата...
(следва)
© Биляна Битолска All rights reserved.
Поздрави!