Вече десет минути седеше и чакаше. Знаеше, че вероятността тя да се появи е нищожна, но гордостта не позволяваше на разума му да надделее. Знаеше, че трябва да се оттегли, ако не иска да закъснее за срещата и почти усещаше ударите на сърцето си, които отброяваха секундите по-точно от електронния часовник пред очите му.

          Още пет, още четири минути… Не, тя нямаше да се появи. И двамата знаеха, че това е времето, в което можеха да се засекат и тя старателно го отбягваше. Не искаше да разговаря с него, не искаше да се срещнат. Нямаше какво да му каже… А това можеше да означава само едно: тя бе искрена, когато му заяви, че и за нея връзката им е била само игра. Една жена, която обича, никога не би постъпила като нея, никога не би се оттеглила толкова лесно и безвъзвратно от връзка, в която е вложила сърцето и душата си. Влюбените жени не си отиваха – те искаха да бъдат обичани.

          Но не и Лорелай. Тя каза, че си тръгва и повече никога не даде знак, че си спомня за него. В началото понякога се засичаха, но тя така и не се опита да го заговори, а накърненото самолюбие на мачото в него не му позволяваше да я търси.

          После дойде картичката – нищо и никаква поздравителна картичка за рождения му ден – стандартна, макар и с нейните лични пожелания за щастие и любов. Но изглежда тъкмо тя отприщи всички онези спомени, които се бе опитвал да изтрие. Развълнуван, преди още да премисли, той й благодари. Макар и нарисуван, букетът рози недвусмислено говореше за отношението му. Тя не реагира. Като пълен глупак, той ù изпрати бележка, в която още веднъж благодари. Беше повод, разбира се. Но тя отново премълча.

          И тогава се настани тишината. Дълга и още по-мъчителна, защото дори не виждаше усмихнатото ù личице. Може би беше променила режима си, може би онези сладки флиртове вече бяха зад гърба ù и в живота ù нямаше място за подобни щуротии. А може би просто нямаше желание да разговаря с други, след като не можеше да разговаря с него.

          Разбира се, ако последното предположение се окажеше вярно, тогава гордостта му беше спасена. Но фактът, че периодично и старателно обновяваше данните си, говореше, че Лорелай все още беше някъде там – съвсем набизо и безкрайно далеч от него.

          - Господин Ровети? – вратата бе леко открехната и симпатично мургаво момиче с палави очи надничаше с любопитство в кабинета му. – Съжалявам, че Ви безпокоя, господине, но всички вече са се събрали и очакват само Вас …

          - Благодаря ти, Рамона – отвърна разсеяно той и хвърли последен поглед към монитора: от Лорелай нямаше и следа.

          Той въздъхна, изгаси компютъра и се пресегна към една от папките в дясната купчина на бюрото:

          - Предай на господата, че идвам веднага и че днес не съм настроен за компромиси.

          Миловидната главичка на вратата изчезна на мига.

 *****

          - Не знам какво да ти кажа, Себастиян – сбърчи вежди Карлос. – Малко са хората, които могат да се похвалят на твоята възраст с твоите постижения. Късметът направо те удря по главата. Специализация в Америка, жена европейка, рядко красива при това, здрав син и място в борда на директорите на втората по големина компания в страната. И всичко изредено – за по-малко от пет години! Какво още искаш, неблагодарнико?

          - И аз това се питам: какво още ми трябва? – Себастиян прокара ръка през олисяващото си теме. – Може би да спре това ужасно напредващо оплешивяване.

          Карлос го изгледа и поклати глава.

          - Да, добре, разбирам, ще говоря сериозно. – Себастиян прекъсна приятеля си още преди да бе промълвил и дума. Познаваха се отдавна и можеха да се разберат дори от един поглед:

          - Може и да си прав и аз наистина да не зная какво искам. Но ако трябва да бъда откровен докрай, приятелю, имам нужда да изчезна за известно време. Сам да реша какво да правя с живота си. Без хвалбите, молбите и сълзите на околните.

          - Пак ли си се скарал с Алисия? – Карлос го погледна изпитателно.

          Сега беше ред на Себастиян да поклати глава:

          - Не, не, вкъщи всичко е наред.

          - Тогава какво? Родригес се е изказвал за проекта на вчерашното заседание?

          - О, не! Този глупак отдавна е досадил на всички и ще има късмет, ако изобщо някога му позволят да се изкаже.

          Карлос се замисли за момент и лукави пламъчета пробягаха в очите му:

          - В такъв случай се сещам само за още една причина, която може да извади от равновесие железния ми приятел. – Усмивката, която започваше да се оформя на устните на Себастиян, му подсказваше, че е на прав път. – Коя е тя този път, мръснико?

          Въздишката, която последва, бе така препълнена със съдържание, че успя да затрудни дори  Карлос. Той се задоволи да изчака приятелят му сам да заговори:

          - Не я познавам, Карлос – каза Себастиян сериозно. – И никога не съм подозирал, че подобно нещо може да се случи точно на мен. Но… изглежда се е случило…

          - Не ми казвай, че говориш за онова момиче от чата! – Изненадата в гласа на Карлос се примесваше с раздразнение. – Не ми казвай, че си влюбен в нея, - продължи той. – И не ми казвай, че си се превърнал в пълен идиот, готов да остави всичко заради една химера!

          - Името ù е Лорелай – отвърна Себастиян, без да го поглежда. – Нито съм, нито някога съм бил влюбен в нея. Но душата ми няма да намери покой, докато не я открия, Карлос.

          Себастиян вдигна глава и най-сетне очите им се срещнаха:

          - Помогни ми! Помогни ми да намеря това момиче. Да срещна Лорелай.