Искам да ви споделя, какво ми се случи на 31.12.2014 г.
На работа съм до обяд. Разбира се, нали е празник!? Пуснала съм си тихо музика. Нахлупила съм на главата си една от онези червени шапки с бял пискюл, та да ми е празнично. Коледните лампички светят в такт с музиката. В магазина е топло, а на вън кучешки студ. Влизат усмихнати хора и някак ми е хубаво. Щом остана сама, промъквам се във фейса и се усмихвам на страхотните новогодишни картички и пожелания. Писах си в чата с приятели и изобщо, приятен ден. Пред съседния магазин за играчки, един малчуган надава вик и потропва с крак в упорито иска още и още неща! Надигнах се от стола си и се заслушах в думите на майката. Тя приведе глава над детето, нагласи изкривената му шапка и със тих, но твърд тон му каза, че не може да има всичко, което пожелае. После хвана детето за ръка и като затананика „Тихо се сипе първия сняг…“ и пресякоха улицата. Припомних си моето детство и хем ми стана хубаво, хем малко тъжно. Годините се изнизват така бъ ...