Искам да ви споделя, какво ми се случи на 31.12.2014 г.

На работа съм до обяд. Разбира се, нали е празник!? Пуснала съм си тихо музика. Нахлупила съм на главата си една от онези червени шапки с бял пискюл, та да ми е празнично. Коледните лампички светят в такт с музиката. В магазина е топло, а на вън кучешки студ. Влизат усмихнати хора и някак ми е хубаво. Щом остана сама, промъквам се  във фейса и се усмихвам на страхотните новогодишни картички и пожелания. Писах си в чата с приятели и изобщо, приятен ден. Пред съседния магазин за играчки, един малчуган надава вик и потропва с крак в упорито иска още и още неща! Надигнах се от стола си и се заслушах в думите на майката. Тя приведе глава над детето, нагласи изкривената му шапка и със тих, но твърд тон му каза, че не може да има всичко, което пожелае. После хвана детето за ръка и като затананика „Тихо се сипе първия сняг…“  и пресякоха улицата. Припомних си моето детство и хем ми стана хубаво, хем малко тъжно. Годините се изнизват така бързо, сякаш вчера бях дете!

Тъкмо се канех отново да надникна във фейса и…

Влиза една госпожа, запъхтяла се и още не затворила вратата, ама ни добър ден, ни весели празници, а направо с боен вик „спасявай ме“!

Ставам аз, нали това ми е работата, усмихвам се и казвам:

-       Как да помогна, госпожо?

-       Трябва ми нещо за подарък на тия моите… Те не заслужават, ама нали ще имаме гости, та да не се излагам, я! – да си призная, в първия момент ми стана смешно! То в такива дни, човек се побърква, а съм се сблъсквала със различни хора и ситуации в работата си. Особено по празници.

-       Бихте ли ме насочили за хората, като например пол, възраст, едрички ли са или от кльощавите…- и докато говоря разбутах закачалките със дрехи още преди да ми е отговорила. После побързах да предложа нещо не ангажиращо, като парфюм или пък сувенир.

-       От къде да знам какво да им купя? Точно сега,  точно сега… - зацъка тя със уста и се завайка.

Погледнах я в очакване да ми помогне в описанието на хората, а тя сякаш само това чакаше. И като започна да ми ги разказва едни, а аз само кимам с глава, усмихвам се и започнах да предлагам варианти за подаръци. Докато ми разказваше житието си и то със подробности и бисерни възклицания, побутва ме по рамото и ми казва:

-       Ама да не е много скъпо, че…. – и пак захвана със оплакванията. Рекох си мислено, че никак няма да се справя с помощта дето ми поиска, но май след всичко чуто и на мен помощ ще ми трябва и то от психиатър.

-       Не стига, че  синът ще ми доведе снахата със внучето, ами и майка й и баща й ще ми натресат, та и на тях подаръци да взимам. Хъ!  А, това сувенирче, колко струва? -  още преди да и отговоря, тя видя цената и възкликна.

-       Много ми е скъпо!  Ама нямаш ли, нещо такова, но да е… Нали ме разбираш? – и продължи.

-        А пък, моята дъщеря ще ми води приятеля си. Той пък, чудният хубавец! Ама маята гъска като е хлътнала по него и това е то! Можеше да се хване със онзи- нашия Сашко дето строителна фирма има, та да си оправи живота, ама не! Гледа го тоя завзек във устата и като му вика „ милото“ направо във мозъка ми бърка. Ама тя ще си блъска главата, като не ме чува какво и говоря.

В това време влизат възрастна двойка. Поздравиха с добър ден и започнаха да разглеждат по рафтовете и да си говорят по между си. Аз разбира се, докато обслужвах госпожата, предложих услугите си и на тях. Те се бяха спрели на един пухкав пуловер и като се погледнаха, възрастната дама каза:

-       Това ще е за Тинчето, а за Васко ще вземем този със шапката. Нали сега това носят младите, а пък и да ги зарадваме и спомен да им остане. Тази година са двамина, но за другата, дано са трима.

-       Чул те, Господ! Време им е дечица да имат – отвърна и старият човек и я потупа по рамото. Очите им грееха от щастие и на мен ми стана така миличко, така топличко на душата. Прекрасно е да видиш двойка на тази възраст да се гледат по онзи начин, който думи не трябват! Сякаш, за тях времето е спряло и все още играят пламъчета във очите им.

В този момент, госпожата вади портмонето да плаща и продължава да мърмори. Усещам как се надига гневът ми, но нали е празник, та изпуснах парата на няколко пъти, преди да и пожелая весели празници. После се замислих и за част от секундата я хванах за ръката. Погледнах я право в очите и казах:

-       Извинете госпожо за дързостта ми, но един ден  живота може да ви отвърне на молитвите и няма да ви се налага да се вайкате и да плюете по близките си.Ще се молите да има някой, на който да подарите макар и малко, но от сърце подарък. Нима подаръка е важен? Не, той е като допълнение към щастливите мигове да сте заедно точно сега. Един спомен от тези митове. „ В този момент ми стана тъжно, осъзнавайки, че дъщеря ми е в чужбина, а майка ми вече не е сред живите и продължих с пълна пара.“

-        Ще искате, някой да отвори вратата ви, да има с кого да си кажете  „наздраве„ по празниците. Внуци да тичат в къщата ви и две благи думи от децата да чуете. Да погледнете с обич побелелите коси на родителите си и да благодарите на Господ за щастието, че  ви е пълен дома със обични хора. И тогава няма да ви интересува, дъщеря ви дали е избрала банковата сметка на някой или сърцето на друг. Или пък сватовете, с които сте заедно в добро и лошо заради децата. Един ден, госпожо! Един ден – затаих дъх за секунда.

-        Но дано не ви застига това, което ви нарисувах със думи. Защото ще се обърнете назад, ще се огледате и ще видите, че сте сама. Замислете се, докато се прибирате към дома си и бъдете по- добра. Живота се усмихва на тези, които и те  му се усмихват. Още веднъж се извинявам! Може би, сега ще ми се ядосате, но ако има топлина във сърцето, утрешният ден мислено ще ми благодарите.

Щом казах всичко това, госпожата си тръгна без да каже и дума. А аз усетих някакво спокойствие. Някак бях доволна, а дали бях постъпила правилно, не знам?! Знам само, че възрастната двойка ме гледаха и тъкмо мислех да се извиня за поведението си, старата жена се приближи до мен и със треперещи ръце ме прегърна.

-        Браво, моето дете! Друг на твое място едва ли би го направил. Не се кахъри за думите си. Понякога, някои хора имат нужда някой да ги разтресе, макар и със думи, че да се осъзнаят какво правят.

Щом ме пусна от прегръдката си, тази стара жена изтри сълзите ми, а аз дори не разбрах, че плача.

Пожелахме си „ весели празници“ и след тях, аз погледнах часовника. Затропах с крак, сякаш времето да побърза за да се прибера у дома. Там, където са хората, които обичам!

Честита да ни е Новата година, мили приятели! Бъдете здрави, бъдете щастливи, но не забравяйте да бъдете по-добри, не само в празничните дни!