Животът между "вчера" и "вдругиден"

"Животът е действие. Ако искаш щастие - действай! Започни да правиш това, което най - много желаеш още сега. Животът няма да трае цяла вечност. Имаш само този момент, белщукащ като звезда в ръката ти и след това разтапящ се като снежинка.", Сър Френсис Бейкън

Някои истории са дълги, други не чак толкова, но всеки има историята на живота си, а моята беше заседнала между "вчера" и "вдругиден", и за един доста дълъг и незапомнящ се период се повтаряше всеки ден.

Бях заседнала в собствените си болки, които давех в различни барове всяка нощ; намирах разбитите си парчета на дъното на всяка чаша, които не успявах да залепя с нито една следваща изпита бутилка и все повече потъвах в дебрите на собственото си отчаяние с всяка следваща линия, която минаваше през ноздрите ми.

Как можех да се измъкна от вечно повтарящия се между "вчера" и "вдругиден" водовъртеж, когато безразборният секс, леещият се алкохол, стриптийзът, и наркотиците бяха все по - сладки, и по - сладки с всеки следващ път?!?! ...

Всяка нощ спящото до мен тяло беше различно и толкова далечно, обгърнато в мрак, и тишина и така, и не запомних нито едно лице, нито едно име. Единственият спомен, който ми остана беше аз, в мъжка риза до коленете, леко разкопчана, изритваща тяло след тяло от леглото си, всяка нощ (понякога и на разсъмване), стояща на входната врата, и изпращаща въпросното тяло (от съображение за сигурност, не заради друго. Мразех да се събуждам до непознати мъже и жени).

И всяка сутрин ме вълнуваше единствено въпросът: има ли живот преди кафето?

И така всяка нощ, и всеки ден...

"Не си задавай въпроса от какво се нуждае светът. Запитай се какво те кара да се чувстваш жив, излез и го направи. Защото светът се нуждае от хора, които живеят истински.", Харълд Уитман

И до последно си мислех, и вярвах, че животът ми е истински; че точно от това имах нужда...

Отдавна се бях счупила и не бях в перфектно състояние, когато я срещнах. Покрай запознанството ми с нея, обаче, започнах да се замислям за всичките животи, които съм съсипала; за чувствата, които съм наранила; за сърцата, които съм разбила и тогава природата ме караше да плача... Осъзнах, че всичко в живота ми се повтаряше: привличах един и същи тип връзки, отношения, хора, сходни ситуации. Всичко приключваше по идентичен начин, а именно с чувство за отхвърленост, самота, негодувание, отчаяние, безизходица...

В продължение на година историята ми се повтаряше не заради лоша съдба или зла сила; повторението на историята ми не беше наказание, възмездие или кръстът, който трябваше да нося. Истината беше, че аз сама си бях поръчала точно тази история и я бях получила точно такава, каквато си я бях поръчала...

Излезе, че за да получа нещо, не трябва да имам нужда от него, но ако нямам нужда от него, тогава за какво ми е? И тук идва най - тънкият момент, който е най - труден за разбиране, и прилагане: мога ли да желая нещо, без да имам нужда от него и мога ли да се съсредоточа върху радостта, след като съм скована от страх, отчаяние, и това, което искам, ми е жизнено необходимо?

Всичко, което виждах преди нея беше липса. Беше почти невъзможно да се пренасоча към друго, защото това беше, което ме вълнуваше; нямаше как да се чувствам радостна и щастлива, когато всъщност бях уплашена, и  отчаяна.

Какъв беше изходът?

Отговорът на този въпрос беше Тя. Все още е тя и винаги е била, и ще бъде тя! Тя - единственото нещо, което ме крепи; първото нещо, за което мисля, когато се събудя и последното, за което се сещам преди да заспя.

"Любовта е като свиренето на пиано. Първо трябва да се научиш да свириш следвайки правилата, а след това трябва да забравиш правилата и да свириш със сърцето си."

Срещнах я и се влюбих до полуда! Копнеех да държа ръцете й, да целувам устните й, да усещам аромата й. От мига, в който я срещнах исках аз да бъда човекът, който ще я прави щастлива до края на животите ни; исках да й дам всичко, което можех. Заради нея бях готова да се осъзная, да се взема в ръце и да тръгна с нея навсякъде, накъдето тя пожелае...

И така, и стана - вече не бях заключена между моето "вчера" и "вдругиден", защото тя се превърна в моето пристанище, а аз в нейната котва. Тя без мен нямаше как да отплува и аз от нея нямаше как да си тръгна...

"Трите най - съществени елемента на щастието са: нещо, което да правиш; някой, който да обичаш; нещо, в което да вярваш.", Александър Чалмърс