За живота и за безкрайността
"Безкрайно съществуване във времето. Правени са мисловни експерименти с такова съществуване. В романа на Симон дьо Бовоар "Всички са смъртни", във фантастичен порядък, е промислена ситуацията на главния герой, който се ражда във века на Ренесанса - време на разцвет на всякаква черна и бяла магия. Един ден незнаен чернокнижник му предлага да изпие създаден от него еликсир на безсмъртието, който ще го измени така, че никога да не умре. И ето, героят живее… Романът ни среща за първи път с него в една хотелска стая в средата на двадесети век, превърнат в безкрайно отегчена сянка на човек - същински зловещ кърлеж, подут от време, възпален от продължителност, като започва да ни връща назад през всички вече преживени епохи на неговия неумиращ живот. От една страна, по този начин повествованието ни въвежда в духа на най - важните исторически възли на Новото време; от друга обаче това е и основната идея, и основната цел на мисловния експеримент на френската екзистенциалистка - романът ни показва как в героя все повече и повече се сгъстява един уникален ужас. Той знае, знае, че безконечно ще "тече" във времето и още по - точно - ще "тече" с времето, и това "течене", както самото време, никога няма да свърши. Да, героят няма да умре - подир онази затънтена хотелска стая от двадесети век, него ще го срещнат и в двадесет, и първи и в двадесет, и втори и в двадесет, и трети век; когато срещналите го в предишните отсечки на времето ще бъдат отдавна мъртви той ще "тече" през времето, времето ще "изтича" през него, а той ще бъде жив... Жив ли? Не е ли всъщност точно обратното? Не се ли носи именно той, героят, мъртъв през неизмеримото число години, защото е все по - отдалечен от живите, пътищата, на които се пресичат с неговия, всъщност, жив труп (все по - мъртъв, колкото повече стават годините му и колкото по - кратки, мимолетни стават припламващите покрай него животи на живите). "Всички са смъртни" се нарича романът-експеримент на Симон дьо Бовоар: дори живеещият безкрайно в този свят, ако би могло да има такъв човек, също е смъртен. Неговият безконечен живот във времето е неговата смърт...", Калин Янакиев
- Как си представяш времето?
- Времето... С него сме в една непрестанна надпревара; вечна борба за надмощие и оцеляване. Никога не е достатъчно или винаги се протаква прекалено дълго; винаги се изнизва бързо между пръстите ми и никога не е там, когато трябва да бъде. Не е враг, но не е и приятел, и никога, никога не стига за каквото и да било...
- Знаеш, че не е точно така. Времето стига за всичко, ако го разпределиш и оползотвориш правилно. Същото е и с живота.
- Животът... Ръка за ръка, неотлъчно следван от същото това време. Понякога враг, друг път приятел, но така и не показва истинското си лице. Така и не се научих да разпознавам истинското от фалшивото (може би само, когато ножът е опрял до кокала, но дори тогава се опитвам да убедя сама себе си в нещо друго) ...
- Идваш при мен повече от година. Какво се е променило от последната ни среща?
- Аз, може би...
- Защо? Какво чувстваш?
- Чувствам... Не знам какво чувствам всъщност... Винаги ми е било трудно да изказвам чувствата си.
- Знаеш, че не е така. Имали сме много разговори досега и неведнъж съм ти казвал, че си любимият ми пациент - мисленето ти изпреварва времето ни, а, и винаги си знаела как да изразиш чувствата си. Какво се промени от последната ни среща?
- Докторе... Може ли да си запаля една цигара?
* Не бях пушила от повече от три години и тютюневият вкус в устата ми беше... Великолепен... *
- Спомням си кога запалих първата си истинска цигара. Спомням си този ден, защото беше същият, в който целунах и първото си момиче...
- Била си на 15, спомням си това. Чрез тази целувка си се преоткрила и... Как бяха точните ти думи?: "Бисексуалността моментално удвоява шансовете ти за среща в събота вечер."
- Да! Уди Алън го е казал - засмях се. - И доста дълго време се чувствах точно по този начин.
- Знам, но за втори път отбягваш въпроса ми. Какво се промени от последната ни среща?
- Дали беше времето, живота, обстоятелствата или бях аз? Може би бях аз. Не чувствах някаква дръстична промяна в себе си или не исках да призная, че съм се променила... Най - вероятно се бях променила и поради тази причина не разпознавах образа в огледалото. Чувствах... Чувствах се самотна, объркана, изолирана и заключена в оковите на собственото си отсъстие. Плачех и денем, и нощем и в същото време се опитвах да бъда безразлична към света, който така упорито искаше да погълне светлината ми със своя мрак... Не можех да спя, не можех да ям, чувствах се депресирана; бях нещастна и все още съм... Нещастна. Имам усещането, че чрез нещастието, което изпитвам сякаш това е начинът мракът да погълне душата ми и това ме прави адски слаба, и беззащитна...
- Има много истина в това, което ми казваш. Осъзнала си всичко чрез тези изпитания - именно сблъсъка със света. По трудния начин. За всяко нещо, което ти се случва има причина. Понякога причината е, за да те направи по - силна даденото изпитание, друг път е, за да научиш някакъв урок или пък, за да подадеш ръка на някой, който има нужда и по този начин да помогнеш, и на себе си. Бих казал, че вярвам в Кармата и то без съмнения, защото съм я виждал в "действие". За мен Съдбата и Кармата са почти едно, и също нещо. Съдбата е това, което ти е писано да ти се случи в този живот, а Кармата е причината поради, която ти се случват нещата - понякога хубави, понякога лоши. Но в никакъв случай не си слаба!
- Имам самоубийствени мисли напоследък, които се опитвам да притъпя с алкохол и наркотици. Мислите ли, че ако бях силна щях да се докарам до тук? Знам, че нямаше, сигурна съм. И знам, че, и вие си го мислите. Аз си го мисля... Мисля си, че ако сърцето ми преливаше от щастие, ако си бях самодостатъчна, то тогава, може би, нямаше да се чувствам толкова излишна, недооценена и... Разбирате ли, докторе, не ме е страх от чуждата болка. Страх ме е от моята собствена! Толкова много болка, която напира да излезе наяве, да залее цялото ми същество и да царува до края на безкрайността...
- Винаги съм се възхищавал на мисленето ти. Затова ли избягваше въпроса ми? Защото си се променила, защото те е страх от самата теб и защото си си недостатъчна?
- Най - общо казано...
- А защо позволяваш на тези неща да те превземат?
- Защото болката е единственото сигурно нещо, зад което мога да се скрия. Защото толкова чужди и свои болки изживях, че... Просто болката е единственото ми сигурно скривалище. Не знам къде другаде да отида, не знам какво да правя със себе си...
- За този отговор не се замисли. Промени ли се нещо в теб от днешния ни разговор?
- Освен, че съм по - сигурна в болката си?
- Не бъди толкова самокритична. А и всичко е преходно. Защо не помислиш над това? Помисли над живота и безкрайността, докато се срещнем отново...
"Животът ни е само песъчинка в безразличния океан на безкрайността.", Сергей Довлатов