Имам една добра и една лоша новина. Седни. Дори с добрата да започна, знам, че все ще боли. Днес бях отново там, там при него. Слънцето грееше. Тичахме боси по замръзналата земя, какво да ти кажа, деца. Щастието ехтеше около нас, под формата на нашия смях. Денят се изниза неусетно. Докато правех поредната топка сняг, с която да уцеля заразителната му усмивка и вечерта бе отново дошла. Гушнах се за малко в него, да се сгрея, преди да тръгна за дома, да взема малко топлина. Времето прекарано в пътуване пеша до къщи ми се стори като безкрайна молитва към Бога. Молитва деня да е по-дълъг, ако може дори безкраен и той винаги да е до мен. Днес, когато стигнах до прага на нашия дом с теб, осъзнах, че деня винаги ще е хубав, „весел, засмян” като него, нощем винаги ще ми липсва и после всичко това ще се повтаря, отново и отново. Един безкраен кръговрат. А ти, ти винаги ще си някъде около мен, за да ми напомняш, че нямам право да живея в тази си мечта. Ще чакаш скрита в сянката ми, тихо ще ме на ...