May 18, 2014, 6:44 PM

Импулсът на обстоятелствата 

  Prose » Narratives
684 0 0
6 мин reading

1.

Когато излезе от кампуса, се чувстваше изморена, потна, нервна и раздразнена.

Нямаше някаква особена причина, но това не й пречеше да не се чувства в кондиция. Трябваше да се прибере и да си почине, но само мисълта да се завре в малкото си студио направо я подлудяваше. Искаше да се разкърши. Добре че в сака си носеше и спортния комплект. Бързо взе решение. Върна се, влезе в тоалетната и се преоблече. Остави другия си багаж при портиера и затича в лек тръст по алеята, която водеше към хълма. Равномерно увеличи темпото и вятъра развя конската ù опашка. Още увеличи скоростта и това й донесе леко задоволство. Задържа темпото, регулира дишането си и се почувства по-добре.

Разлистените вековни дървета наслагваха шарена сянка по пътеката, въздухът беше прохладен и започна да успокоява напрегнатия ù ум. Почувства се по-добре. Няколко километра щяха да й се отразят още по-добре. Навлезе навътре в гората, леко се захлади от сенките, но това пък я спасяваше от градската жега. Продължи да тича. Не се оглеждаше настрани, броеше крачките си, дишаше в унисон на темпото. Достигна мостчето, пресече го, но нещо ù направи впечатление и се върна. Видя нещо като ръка. Приближи се. Та това беше мъж извил се в невъзможна поза. По ризата му имаше кръв и той май не беше в съзнание. Падайки се беше заровил в миналогодишната шума и само ръката му и част от торса се виждаха.

Бу слезе при него, докосна го внимателно  и напипа пулс. Това също я шокира защото първото което си помисли е, че е мъртъв. Бързо извади от чантичката на колана си телефона и позвъни за помощ. След десет минути пристигна медицински хеликоптер, засуетиха са, поставиха му маска и система, след което го качиха на хеликоптера.

-              Къде ще го заведете?

-              В университетската болница.

-              Мога ли да дойда с вас, с него?

-              Съжалявам, трябва да изчакате полицаите. Те идват и сигурно ще искат да ви разпитат.

Полицаите наистина дойдоха след няколко минути. Разпитаха я, но тя нищо не можа да им каже. Само това, че едва не беше пропуснала да го види и се е върнала да провери какво е видяла. После се е обадила и са го откарали в болницата. Те записаха почти никаквите ù показания и ù предложиха да я закарат с полицейската кола до дома ù. Прие.

………………..

На следващата сутрин беше в залата час преди лекциите. Материалите ù бяха готови и тя обичаше да преподава на студентите си. Обичаше древната история, обичаше да разказва, да учи младите да я обикнат и да й се посветят. Радваше я и това, че лекциите ù бяха добре посещавани, залите пълни, а младите винаги имаха въпроси.

Само дето въпреки това днес се чувстваше разсеяна. Мислите ù непрекъснато се връщаха към вчерашния крос и намерения мъж в гората. Трябваше да го посети в болницата, да види дали е оцелял и кой в крайна сметка беше той, какво е правил в онова дере под моста.

В ранния следобед като привърши работата си,  се запъти към Университетската болница на съседния ъгъл. Изкачи  стъпалата, запъти се към рецепцията и рязко спря. Та тя дори не знаеше името му. Нищо, щеше да попита по друг начин.

-              Здравейте. – с лека конфузна усмивка започна. – Идвам да посетя мъжа, който вчера са докарали от близкия парк. Той нали е жив...?

-              Професор Форд? Разбира се, че е жив, но доста е пострадал. Три часа го кърпиха, но ще се оправи. Вие каква му се падате?

-              Аз го намерих.

-              О, да. Полицаите споменаха за вас. Добре че сте го видели, това направо му е спасило живота. Още малко ако е бил там и кръвта му е щяла да изтече …. – с леко подсмъркване отговори сестрата. – Искате да го видите?

-              Да, ако е възможно.

-              Той не е контактен сега, но до няколко дена лекарят каза, че ще се възстанови. Елате.

-              А може ли да разговарям с лекаря? Как се казва той?

-              Д-р Рос, най-добрият хирург в тази част на щата. В момента е на визитация, но вие го изчакайте в приемната. Елате сега да видите професора.

Докато разговаряха стигнаха до края на коридора и сестрата отвори врата в дъното.

-              Това е реанимацията. Не се пускат външни хора, но за вас може да надникнете от тук.

Бу надникна и видя легло обиколено с апаратура, а на него нещо бинтовано с една тръбичка влизаща в устата, друга в носа. Единият крак, също целият бинтован, беше закачен на тежест. Тъжна картина. Само по формата можеше да се досети, че под чаршафите и тоновете марли и бинтове има човек.

-              Много е зле, нали? – попита Бу.

-              Да, но ще се оправи. Изчакайте отвън доктора. А сега ще затворя. Вие седнете ей там.

Не й се наложи да чака дълго. По коридора се зададе висок и много слаб мъж с голям орлов нос на тясното си лице, с развяваща се бяла престилка и маска свалена под брадичката му.

-              Д-р Рос?

-              Да, аз съм. Сестрата ми каза, че вие сте го открили. Благодаря. Как се казвате?

-              Бу Скай, преподавам антична история в университета. Как е той?

-              Зле, но ще се оправи. Позакърпих го.

-              Какво му се е случило?

-              Нападнала го е пума явно. Не се срещат по нашите гори, но сигурно е дошла наскоро ако ще има малки, търсила си е нова територия.

-              На колко години и г-н Форд?

-              Професор Форд. На тридесет и седем и е в много добра физическа форма. Интересно, че не се е справил и не е пострадала пумата. Та той има черен колан и тренира редовно. Учуден съм от инцидента и ще се радвам да ми разкаже как се е случило като дойде в съзнание.

-              Кога смятате, че ще дойде в съзнание?

-              Довечера се надявам. Най-късно утре трябва да е отворил очи. – засмя се д-р Рос.

-              Благодаря, докторе. Утре ще намина пак. Грижете се да него.

© Ана Ненчена All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??