От сутринта ми е криво, ама... много криво. Абе, то от десетина дни това ми е „нормалното” състояние и за кой ли път ми се налага да се „обяснявам” с изтърканата фраза „ами... в емоционална дупка съм, ама... ще се оправя”. Ще се оправя... Нейсе... Тя, тази дупка, като дупката в КТБ е цял кратер и не се е появила от десет дни, ами води началото си отпреди много години... Има си я всеки от нас. Понякога слага в нея надежди, хубави спомени, мечти.... и си въобразява, че е излязъл вече на повърхността.  Да, ама... отново удар – от приятел, колега, държава....и... дупката си е същата, ако не и по-голяма.

          А този коридор, в който съм, понякога ме задушава...Стените му ме притискат всеки ден, все по-силно... Ето поредният началник.... Влиза в коридора и го подминава, за да отиде в шефските стаи, където ще събеседва „по началнишки” с началници. Влизат и обикновени служители, е не чак толкова обикновени, щото са специалисти и си събеседват с началниците по „специализираните” въпроси. Не мислете, обаче, че не се спират при интериора в коридора. Интериора, както се досещате, съм аз. Та... оставят ми по някой важен документ за подпис, за пращане по факс, за сканиране.... Може и да „набера” някое писъмце..... А  ето... влизат членовете на Комисията. Каква Комисия, ще питате. Ами такава. Важна.... Ще решава важни въпроси от ресора й. Затварям вратата към коридора, щото не искам до ушите ми да достигат и част дори от „важните” разговори на „важните” хора. Да вметна само, че да отварям и затварям врати, е моя привилегия. От стаята се чува смях на заседаващите. Важно им звучи смехът, различно някак си, като на „големи”... Излизат и влизат важните. И се смеят... Днес е поредният смешен началнически ден. Накрая влезе и най-големият шеф. И стана още по-весело. Смях, смях, чак на мен, дето не знам на какво толкова се смеят, ми се доплака. Коридорът се наду от началническия смях  и стана някак си по-висок и по-дълъг, направо ме смаза с високомерието си: „Видя ли, Комисията свърши работа, хубава работа”, надуваше ми се и с истеричния си смях ме задушаваше, ставах все по-дребна, по-нищожна, превърнах се в малка буца, от ония, дето застават на гърлото ти, когато нещо те мъчи. Ех, Акакий Акакиевич Башмачкин, да не си мислиш, че си единствения „маленкий человек” и че със смъртта ти нещата за дребните са се променили.