При най-лекия вятър листата на дървото зашумяваха. Започваха да си говорят. За различни неща си говореха, но най-често всички говореха на едно листо.
- Дръж се здраво за клона - му викаха те - не се пускай, ще загинеш. Нали знаеш, че ако се откъснем и паднем, трябва на земята да паднем, защото после от дъждовете и слънцето полека-полека ще станем пръст. Ще даваме живот на нови растения.
- Няма ли да спрете? - викваше им тогава листото - Аз искам да летя, да летя и да видя света, за който говореше високият бор. Нали е високо в небето и вижда надалеч. А аз какво виждам, аз? Искам да летя. Искам...
Един ден вятърът духна по-силно. Разлюля клона, на който беше листото. Разлюля го много силно и тогава листото се отдели от него и се остави на крилете на вятъра. Той го носеше все по-далеч и по-далеч, но като мина над едно малко езерце, утихна. Беше уморен. Искаше да си почине. Листото падаше. Падаше надолу и падна във водата - близо до брега падна. Стана му студено от водата. Стана му страшно ...