При най-лекия вятър листата на дървото зашумяваха. Започваха да си говорят. За  различни неща си говореха, но най-често всички говореха на едно листо.

- Дръж се здраво за клона - му викаха те - не се пускай, ще загинеш. Нали знаеш, че ако се откъснем и паднем, трябва на земята да паднем, защото после от дъждовете и слънцето полека-полека ще станем пръст. Ще даваме живот на нови растения.

-  Няма ли да спрете? - викваше им тогава листото - Аз искам да летя, да летя и да видя света, за който говореше високият бор. Нали е високо в небето и вижда надалеч. А аз какво виждам, аз? Искам да летя. Искам...

Един ден вятърът духна по-силно. Разлюля клона, на който беше листото. Разлюля го много силно и тогава листото се отдели от него и се остави на крилете на вятъра. Той го носеше все по-далеч и по-далеч, но като мина над едно малко езерце, утихна. Беше уморен. Искаше да си почине. Листото падаше. Падаше надолу и падна във водата - близо до брега падна. Стана му студено от водата. Стана му страшно. Спомни си съветите, които не послуша, и си каза:

- Сигурно тук ще загина. Наистина няма да има смисъл от живота ми.

Беше самотно и отчаяно листото. Водата го завърташе наляво-на- дясно и... Ето, нещо летеше към него. Това нещо кацна на него.

- О, колко съм ти благодарна. Много се изморих. Ще си почина. Вече мислех, че ще загина и сигурно щеше да стане така, ако не беше ти. Ти ме спаси. Аз съм малка пеперуда. Трябва да пазя крилата си сухи, за да мога да летя.

- И аз летях. - се обади листото - Не съжалявам, че не останах на клона. Не съжалявам за нищо, даже само за това, че ти помогнах, си струваше да летя и да попадна тук. Нали тук те срещнах. Ето, даже сме дошли толкова близо до земята и аз ще остана при нея, а ти лети. Много е хубаво да летиш. Ако искаш, пак ела. Ще те чакам...