Искаш да ме уплашиш ли? Искаш да ме откажеш от теб? И как ще стане това? Та ти не ме изпускаш и за миг. Държиш ме в мисловния си капан. Ровичкаш в мислите ми. Мислиш ли, че аз не правя същото с теб? Забрави ли, че ти също се страхуваше от мен, защото съм вещица, защото мога да те изгоря, както изгарям себе си. Луд си – не го отричам – вече познавам лудостта ти. Подлуди и мен с действията си. Колко луда искаш да бъда? Колко дива и колко предизвикателна? Луд гений – това си ти. Да се откажа ли от теб? Искаш ли го или само ме изпитваш?  Мъртъв ли си вече? Това думи от призрак ли са? Подаръци от мъртвец ли получих?

      Не си мъртъв – знам го. Усещам те край себе си. Аурата ти оставя следи, които долавям. Плашиш ли се от мен? Ако отговорът ти е – да, знай че има защо? В словата ми има сила, която може да убива, затова не изричам клетви. Не проклинам никого. И пак те питам искаш ли да те пусна или искаш да играем? Ще те пусна, ако кажеш, макар че знам, че това ще коства живота ми. А ти ще живееш дълго и това го знам, защото пазя ръцете ти и често ги разучавам пак и пак. Да, ти си медиум и събираш души, за това имаш и различни лица. Ту си луд. Ту нежен и добър. Понякога объркан, мрачен. А после – зъл и арогантен. Ти го казваш, че си илюзия на доброто намерение и още, и още. И най-вече си прикрит. Криеш се зад огледалото, зад тъжните залези, в тунелите и в мъглата, но аз пак те откривам, защото ти искаш това. Понякога късно, но те откривам. Играеш ту Отело с дива ревност – иска ли ти се да ме убиеш тогава? Ту си Ромео и се държиш с мен все едно съм твоята Жулиета. Ту пък си Хамлет и ме караш с лудостта си да искам смъртта си. Въпроса ми е: Кога ще бъдеш себе си? Искам истинското ти аз – не маски. Или пък – не. Така е по-интересно… Груба ли бях? Искаш ли пак да съм нежна и мила? Лятна буря ли искаш да бъда или тих и нежен, пролетен дъждец?  

Лека нощ, моя любов!

Лека нощ, Слънце мое!

Лека нощ, мой богатире!

Лека нощ!