От шубрака се подаде някаква рошава глава, след нея и голо тяло на един мъж, което се понесе в тръст към някъде си. Веднага ще си речете, че това е някой завалия след развод, пипнат на местопрестъплението любовник, който спасява кожата си или друга обичайна причина, но ще сгрешите дълбоко. Защото това не е просто един мъж, а единственият мъж, представете си! Онзи, който се счита за първи. От позната ни история, в която Дядо Господ много се постарал да сътвори света и бил толкова загрижен да има от всичко, че не спал цели шест денонощия. Работил, завалията, заради нас, нищо да не ни липсва и накрая решил да направи и човек. Взел висококачествена глина от Бусинци, капнал вода от Хисаря и почнал да меша. Ту с крака газел, ту я пробвал с ръка, белки изделието се получи, защото си нямал мостра! А без мостра, трудно става. Но кои сме ние, та да се бъркаме в творческата дейност на самия Дядо Господ, още повече, че този продукт в бъдеще щял да се пусне в серийно производство. Та, бъркал добрия Господ калта, мешал, ваял и накрая, след като направо каталясал от работа по изделието, Господ си казал, че било каквото било, стига му ваене, стига му работа, каквото стане! Дядо Господ още веднага усетил някои кусури, ама си помислил, че след като си няма началник и няма кой да му тамъни на главата, може да направи и друг човек. Усъвършенстван! По-добър продукт или нещо от сорта. В края на краищата материал е хабил, труд, творчество, главоболил се е да го извае, няма да пуска глината обратно във водата, я! Духнал в първия продукт и той се размърдал. И като първи, именувал се с първата буква от азбуката, за да не си забрави името. Адам! За този мъж, който се подаде от шубрака става дума, за Адам, де! Като се изтърколи от въпросното място, Адам повлече крака по зелената морава, която го отведе към един чист водоизточник, където имаше разни твари, също натворени от Дядо Господ. Да речеш, че са се стреснали от Адам – нищо подобно! Те въобще нямаха страх от човека и дори не подозираха, че някога потомците на този смотаняк ще им разкажат играта. Но това беше толкова далеч в бъдещето, а и безсловесните нямаше как да се бранят. Не че Адам беше словесен. Че с кого да си говори? Зер с жабите, рибите или маймуните? Затова на Адам му беше чоглаво! Затова се влачеше като пребит по тревата и въобще не му беше до забавления с другите обитатели на района, в който битуваше.

И точно, когато Адам реши да си топне краката във водата, белки това го разсее, видя, че от храсталака се подаде нещо чудновато. Като него, ама не съвсем. Онова двукрако беше хубаво, с дълга коса и светла кожа . Отпред и стърчаха цицки, а между краката и не висяло нищо. Това бил подобрения продукт на Дядо Господ. Спомняте си, че когато се трудеше над Адам, той се беше изморил, беше се съклетисал от мислене над природата и затова не всичко беше както трябва, затова една нощ Дядо Господ набързо извади ребро от Адам, та да направи нещо по-сносно! Хем да не е от глина, хем да го докара на красота. И така се появи Ева, която силно впечатли с особеностите си Адам. От своя страна той бързо се присламчи към нея и я следваше по петите, накъдето и да тръгнеше. Тя върви, той сумти след нея.

- Адаме, как ти се струват тези дървеса? Дали да не си стъкмим навесче под тях? - мило му предложи момата.

- Ъхъ – рече той.

- Адаме, що ще речеш, ако вземем тая коруба и да си слагаме вода в нея за през нощта?

- Ъхъ – одобри той.

-Адаме, дали да не се изкъпем във водата целите? Смърдиш, Адаме! Само краката си плакнеш! – констатира Ева и се бухна в езерото.

- Ъхъ- отговори обичайно Ада и я последва.

Така им минаваха дните. Че и нощите. Ева предлагаше, бърбореше, тъкмеше удобства в райската градина, а Адам не само ъхкаше, но взе да обогатява репертоара си с ихкане, акхане, охкане и дори с цели изрази от две думи от рода на „Гладен съм”, „Спи ми се” и други важни словосъчетания. Ева от своя страна създаде куп удобства под дърветата и дори почна да мисли дали да не пригоди и друго обиталище за двамата, нещо като вила, в която да си почиват от почиването в първата им „къща”. Изобщо, много хубаво я караха двамата. Хеле пък Адам. По цял ден ходеше след Ева и не мислеше за нищо, което беше много добре, защото после историята щеше да покаже, че мъжете не измислят кой знае какви добрини, но да не зачекваме тази тема, че току виж, докачили се на чест. Сега думата ни е за онези първи моменти от житието-битието на двамата, които си гледали кефа във всяко едно отношение. Ни работа, ни трудов стаж, ни мисъл за пенсия. Няма деца, няма къщи, коли, ипотеки, заеми…Просто разкош! Ева си ходи гола, не мисли за дрехи, козметики, фризьори и други ненужни неща, Адам също си ходи неглиже. Както Дядо Господ ги е създал, защото в случая е неуместно да каже „Както майка ги е родила”.

- Адаме, що ще речеш да се поразходим и по-надалеч от този кът? Ей така, да поопознаем къде сме се заселили?

- Ъхъ! – радостно възкликна Адам и се затътрузи след Ева.

- Да знаеш, Адаме, горе на баира имам една приятелка. Преди да те срещна, се запознахме.

- Я! – учуди се Адам.

- Да, сериозно! Ама тя не е като нас. Една такава дълга, хлъзгава, но не е лоша. Има дълъг език! – описа я Ева. – Ти не си ли я виждал?

- Тцъ! – опули се Адам.

Скоро двамцата се озоваха под едно ябълково дърво, където се беше заселила посестримата на Ева – някаква змия. Като ги видя, та се усмихна мило и се ококорчи срещу тях, сякаш искаше да им каже, е няма нищо против да си пообщуват.

- Не се бой! – рече Ева на слисания Адам, който се страхуваше от подобни твари, сякаш предугаждаше, че имат нещо общо с дългокраката Ева. – Тя само на вид е зла, иначе е много ларж и обеща да ни отпусне една ябълка! Много сладки били!

- Ама, Ево – замрънка Адам. – Дядо Господ ми заръча да не му пипам от ябълките. Като ми духна в лицето и като прогледнах, той това ми каза:” Да ходиш където си искаш, ползвай Райската ми градина, ама от ябълката не пипай!”

- Ти пък, Адаме! Казал ти го е на шега! Я колко нещо има из градината. Що ти душа иска, виж бостана колко е родил, какви дини и пъпеши се търкалят! Та за една ябълка ще се стиска Дядо Господ? Ти да знаеш какви неща стават от нея!!! Може да си направиш ракия, може оцет, може като измислят брашното и щрудел да ти омеся. Но засега най-можем да я ръфаме! Я ти, като по-висок, се претегни да откъсаш една ябълка!

- Тцъ! Страх ме е…Дядо Господ ми заръча…

- Чух де! Ама той има толкова работа из вселенските кътчета, до тази ябълка ли ще опре? Айде сега и ти! Не ставай бъзльо!

- Не ща пък!

Ева, като една първа жена, несвикнала да й се опълчват, го удари на кандърма и му разказа за толкова бъдещи благини при използването на ябълката, че Адам забрави и Дядо Господ, и неговата баба, ако имаше такава. Но като поразмисли реши, че няма как да я има тази баба, защото Господ е умен и няма да сбърка да си вземе жена, която да го подкокоросва да върши забранени неща. Объркан от ситуацията и неспособен да се опълчи на Ева, Адам протегна ръка и откъсна червената ябълка. Хубава беше, майка му стара! Хем червена, хем сочна, хем всичкото в нея.

По-нататък е ясно! Като по-напориста, Ева отхапа първа от ябълката, на Адам му се напълни устата със слюнка и я грабна. Скоро в ръката му остана само една огризка и аха да се оригне от кеф, Дядо Господ се зададе. Много ядосан! Личеше си отдалеч! Адам се опита скришом да захвърли огризката в шубрака, обаче коварната змия я улови и се закиска:

- Адаме, не замърсявай околната среда!

В това време Дядо Господ беше до двамата първи крадци в историята на човечеството и започна да ги навиква от люто, по-люто:

- Аз казах ли ви да не пипате ябълката? Казах ви! Дадох ли ви цялата райска градина на разположение? Дадох ви!

- Ама дедо…- замънка Ева.

- Нема дедо, нема медо! И не ме дедосвай, че си ми черна пред очите!

- Какво пък толкова…- включи се в оправданията Адам. – Само една ябълка сме откъснали. Я гледай що нещо има тук? Бостана народил всичко, зарзавати има, ама ние нищо не сме ти пипнали! Зер сме очаквали да си такава циция…

- Циция? – ревна Дядо Господ! – Адаме! Ти си много прост! Да не мислиш, че като ме нямаше, съм бил в отпуска да се излежавам на някой плаж в знак на това, че в твое лице съм направил нещо свястно? Адаме, ти си нулева серия! Пробна, демек! От глина те направих, макар и качествена от Бусинци! После ужким Ева трябваше да е подобрен вариант, та измъкнах едно ребро от теб, но пак не се получи! Затова отидох да понаправя други човеци по други планети, а вас оставих тук, за да ви ремонтирам. Но не трябваше да ядете от ябълката, защото сега не подлежите на ремонт! Адаме, Ево, вие сте нулева серия, пробна! Ще си нароите потомци и ще съсипете тая хубавиня, дето толкоз труд й хвърлих, за да я направя съвършена. Ще се избивате в несвяст, ще се мразите, ще се глозгате един друг за щяло и нещяло. От алчност ще се заслепите, в имане ще искате да се затрупате. Пълни идиоти сте, Адаме, защото ще си отровите земята, ще си съсипете водата, ще си отрежете клона, на който живеете. И не ми се блещи така, защото аз съм Господ и знам какво ще стане! Ей сега ще ви изгоня и ще почнат кавгите…

И добрия Дядо Господ им посочи с пръст вратата, зад която ги чакаше такъв живот, който им разказа играта. Ева си осъзна срамотите и набързо си затули нещото с листо, Адам я последва. После почнаха едни колебания какво листо да сложат, каква е модата, какъв навес да присторят, деца, дандании… И се проточи в историята, която всеки познава. Участва в нея и си я пише. Без смокинови листа, но пък с купища излишни неща. А после потомците с настървение се заеха да убиват Земята. По всички възможни начини – да тровят водата, да секат гората, въздухът с нож да го режеш, така както ги беше предупредил Добрия Дядо Господ, но кой да го чуе… Това беше… За едните вещи си съсипахме раят, ама кой се сещаща за забраната?

Е, все пак…тук е нулевата серия за човеци…