Нощ падна над земята. Всичко беше потънало в дълбок сън. Звезди покриваха небето. Един самотник се разхождаше по тъмната улица, мислейки си за нещо… Той разсъждаваше за живота и превратностите на съдбата. Така замислен, той стигна почти края на улицата. Там го посрещна една девойка и го помоли:
- Добри човече, моля Ви, елате вкъщи да изповядате болния ми баща. Каза ми, че имал много грехове, които трябвало да изповяда, преди да си отиде от този свят. Човекът казал:
- Девойко, аз не мога да свърша тази работа. Не съм духовен учител. Но девойката настоявала, а човекът се съгласил. Отишли в къщата и той се обърнал към болния.
- Е, господине, къде сте сгрешили, че искате да се изповядате. Болният започнал:
- Аз на младини бях много лош човек... Търгувах с разни предмети, които продавах на високи цени. Хората нямаха много пари да купуват стоката ми. Бяха тежки времена. Нямаше хляб за населението, защото имаше война. Моите баща и братя се биха на фронта, а аз като страхливец се криех и обикалях света безцелно. Пропилях всичко, що имах. Мислех само за себе си. Бях егоист. След като изхарчих всичките си пари, обикалях и просех милостиня, без да се потрудя, но попаднах на добри хора и те се грижеха за мен, а нищо не ми искаха в замяна. После войната стана по-люта и като разбрах, че войниците наближават селото, в което съм, аз като страхливец избягах и не помогнах в боя. Всички в селото ги избиха. Загина и семейството ми. Отидох в друго село, но там не ме хранеха току-така, трябваше да се трудя за хляба си. Спечелих малко пари и пак тръгнах на път. Бях станал вече за женене, но дълго не си намерих жена, а имаше много, които ме харесваха. Аз отхвърлях тяхната любов. Много женски сърца разбих, а други се поболяха от мъка и без време си отидоха от този свят, но после всичко ми се върна... Бях се влюбил в една девойка, но тя като ме видя и разбра, че не съм богат, отхвърли любовта ми. Каква ирония на съдбата. След нейния отказ  аз се поболях от мъка и няколко дни - ни ядях, ни пих, ни спах. Бях съкрушен. Отново тръгнах да се скитам. Попаднах в едно село, което беше изгорено от войниците на севера. Нямаше жива душа, освен едно момиче, което плачеше до къщата на родителите си. Питах го защо плаче и то ми каза, че вече си няма никого на този свят и ми се примоли да я взема със себе си, защото самотата я убива... Съдба.
Като прекарах известно време с девойката, аз я заобичах с цялото си сърце, с всичките си сетива. И я взех за жена. Създадохме семейство. Имах две деца. Но тази жестока съдба... Едното почина още като бебе и останах само със съпругата и дъщеря си. Не след дълго изгубих и съпругата си... Но, за Бога, какво се случваше в моя живот?!... Година след смъртта на моята съпруга се ожених за друга. Втората ми жена ме напусна, защото се разболях и не можех да върша нищо. Останах отново сам. Когато усетих, че наближава краят ми, помолих да намерят и доведат дъщеря ми. Единствената ми рожба, моето Слънце в този пуст и скапан живот. За да я видя за последно и да ù поискам прошка. Тя дойде. Помолих я да ми прости за всичко, но тя отказа и с пълно право. Питах я какво да сторя, за да ми прости за всичко и тя каза да се изповядам. Помолих я да потърси изповедник, но никой не пожела да ме изповяда, освен Вие, добри човече! А сега, добри човече, моля Ви, кажете на дъщеря ми да влезе вътре.
Изповедникъта повика момичето при баща му и каза:
- Девойче, прости на баща си грешките, които е направил. Нека си отиде спокоен от този свят. Обича те повече от всичко. Той изпълни твоята молба, а сега ти изпълни неговата. Това е последното му желание и ние трябва да го изпълним.
Момичето, коленичило до баща си, го целуна по челото и каза:
- Татко, прощавам Ви за всичко, но моля Ви и Вие ми простете, задето Ви оставих в един от най-трудните моменти на Вашия живот. Бащата и дъщерята се прегърнаха и простиха взаимно.
Не след дълго баща ù починал и го погребали с почести, които заслужава един истински човек.
Мъжът, който изповядал бащата, отново се заскитал по улицата и замислен, неусетно стигнал до дома си. Там го очаквало семейството му, притеснено от дългото му отсъствие. Запитали го къде е бил толкова дълго време и той им обяснил. Разказа историята на болния старец. Всички след това замълчаха и почетоха паметта на починалия. После жените от семейството приготвиха масата за вечеря, седнаха, хванаха се за ръце и три пъти казаха молитвата „Отче наш”. След вечеря всеки се отдели в стаята си, а мъжът се оттеглил в кабинета си, седнал зад писалищната маса и написал текст за днешната случка и с няколко думи се постарал да обясни живота и съдбата. Той написал така: Животът е ценен, животът е скъп, животът е дом, животът е път. Всеки ден се сблъскваме с проблеми, които ни се струват неразрешими, но ако сме хора, все ще намерим някой, който да ни помогне и начин да се справим с всичко, което ни е пратено от съдбата, защото съдбата е това, което се случва, а животът ни помага да разрешим проблема. А силата да се борим е наша воля.