Преди време влязох в блога на приятелка – привлече ме заглавието: „Малката ни топчица“. С кликването се втрещих – гледаха ме две толкова познати очи. Очите на лабрадор. Черен лабрадор. Оттогава нямам мира – мислите ми все се въртят около една история, която се случи, не, която се случва с мене и моето семейство сега, във времето на пандемията. История с лабрадор.
Беше студена ноемврийска вечер. Помня, че гледах как отвън клоните се огъват под напора на вятъра, как вали като из ведро, и не се решавах да отворя прозореца. Не бързах – бялата котка с черните уши, която идваше вечер на перваза за храна, още я нямаше. Можеше и да не дойде, да остане гладна, но суха в мразовитата нощ. Все пак отворих – ако се спотайва някъде, да ме чуе. Надникнах навън, огледах се – нямаше и следа от съседската котка.
И тогава го видях. Лежеше под корниза, притиснат силно до стената на къщата. Дигна муцуна и ме погледна – светлите му очи бяха и тъжни, и напрегнати, и толкова меки и добри! За миг останах като ...