Преди време влязох в блога на приятелка – привлече ме заглавието: „Малката ни топчица“. С кликването се втрещих – гледаха ме две толкова познати очи. Очите на лабрадор. Черен лабрадор. Оттогава нямам мира – мислите ми все се въртят около една история, която се случи, не, която се случва с мене и моето семейство сега, във времето на пандемията. История с лабрадор.
Беше студена ноемврийска вечер. Помня, че гледах как отвън клоните се огъват под напора на вятъра, как вали като из ведро, и не се решавах да отворя прозореца. Не бързах – бялата котка с черните уши, която идваше вечер на перваза за храна, още я нямаше. Можеше и да не дойде, да остане гладна, но суха в мразовитата нощ. Все пак отворих – ако се спотайва някъде, да ме чуе. Надникнах навън, огледах се – нямаше и следа от съседската котка.
И тогава го видях. Лежеше под корниза, притиснат силно до стената на къщата. Дигна муцуна и ме погледна – светлите му очи бяха и тъжни, и напрегнати, и толкова меки и добри! За миг останах като закована, после затръшнах прозореца, метнах презглава една шуба и излязох.
С две думи, прибрахме бездомното куче. Със съпруга ми сме такива, малко ни трябва. Настанихме го на сухо в колибката на питбулката Джаки – тя самата, нали е късокосместа, в студените нощи предпочита да спи в къщата. Само че кучката го усети, излезе и – о, чудо, дали защото беше мъжки, или понеже бе кастриран, не се сби с него, подуши го, закачи го един-два пъти, близна го отстрани. В този миг разбрахме, че семейството ни се сдобива с нов член. Прибрахме Джаки, оставихме храна на песа и си влязохме.
На другата сутрин, пускайки навън питбулката, си имахме едно на ум да не се сбият, но нищо не се случи. Не за друго, просто черният беше изчезнал. Видях го, като отворих прозореца за закуската на бялата котка с черните уши – тя безстрашно стоеше на перваза, а отдолу, свит на геврек, дремеше черният. През ум не му мина да я нападне или да й вземе храната. И тогава го загледах – кастриран, с ярка червена маркировка на ухото, явно идваше от приют. Но беше чистокръвен лабрадор – и странно, никак не изглеждаше изпаднал.
Прибрахме го отново вкъщи. Влезе с готовност, поразходи се, поигра с питбулката, погледна равнодушно към животинския двор, където от снощи се заливаше в лай дворното ни куче Джони, и легна на прага. Залисана в работа, не разбрах кога пак е изчезнал. И се започна – ние го вкарваме в двора, той постои, постои и бяга на улицата под прозореца – ден след ден, в слънце и дъжд, в сняг, цяла есен и зима. Примирихме се – направихме му къщичка отвън, под перваза, но той и в нея не влезе. По цели дни лежеше на тротоара до къщата или клечеше сред колите на отсрещния паркинг, но очите му оставаха винаги приковани към малкия ни кухненски прозорец и отворя ли го, веднага припваше към мене. Понякога отсъстваше по за няколко часа, най-често рано сутрин или привечер, но къде ходеше, никой не знаеше. Един съсед ни спомена, че го виждал в края на града, в новия комплекс, и аз реших да го проследя – но не ми оставаше време. А Черньо все повече свикваше с нас. Взе да се изживява като личен бодигард – където и да мръдна, той след мене. Вляза някъде по работа, той сяда отвън и чака. Изкараме ли колата, пръв скача в нея – а е голям, петдесет килограма, че и повече, тъй че се принудих да сядам на задната седалка. Чудех се какво ли е станало със стопаните му. Най-близко до ума беше, че се е загубил, че са го заловили на улицата и така е попаднал в приюта. Сърцето ме болеше, представях си как го търсят, как тъгуват за него. Вече сериозно обмисляхме със съпруга ми дали да не пуснем обява. И тогава се случи нещо, което ни разтърси из основи.
Накратко, една сутрин, като разчиствахме тротоара от натрупалия през нощта сняг, край нас мина бавно, борейки се с буците лед, някаква кола. Не й обърнахме внимание, докато не свирна. Бяха познати на мъжа ми, семейство. Бегло се сещах и аз кои са, градът ни е малък, всички сме като роднини. Махнахме им за поздрав и продължихме да ринем. Но Черньо, като по сигнал, скочи, взе да лае по колата, да скимти, да се катери по капака. Автомобилът спря – явно хората не искаха да наранят разбеснялото се куче. Хвърлихме греблата и отидохме да помагаме. Черньо бе като луд – ще рече човек, че иска да строши стъклото и да влезе вътре. Жената, с маска до очите, отвори една идея прозореца и закрещя:
– Декстър, Декстър, слез долу, марш, марш назад! Марш от тук, Декстър! Колко пъти ще се разправям с тебе! Изчезвай! Чиба!
И колата отпраши през буците сняг с бясна скорост. Знаехме кои са – и какво от това.
И сега, в този момент, когато пиша, Черньо лежи отвън под прозореца. Защо точно под нашия, не знам, може би заради бялата котка с черните уши. А от време на време, като му стане мъчно, се губи някъде из новия комплекс. С мъжа ми знаем точно къде, но се правим, че не се сещаме. И Черньо не натискаме вече да живее у дома – уважаваме лабрадорската му вярност към онзи, другия дом. Какво пък, нищо на този свят не трае вечно. Тази пандемия все някога ще свърши. В сърцата на хората ще се върнат старата обич, вярата и милостта, и кой знае, може уличният пес Черньо пак да стане домашният любимец, лабрадорът Декстър.
© Венета Все права защищены
Ирина, права си - точно "нищожна и изгубена" се чувствам. Опитахме да сдобрим кученцето с неговите стопани. Но как да възвърнеш към обич и милост души, заключени с девет катинара себичност и страх. Тази пандемия извади на показ всичко в нас - и светлото, и най-тъмното и дълбокото. Мисля, че и да отмине, хората няма да смеят да се погледнат в очите.
Наде, напълно съм съгласна с тебе - пандемията вкаменява сърцата, смръзва ни целите, сковава ни в атавистичен страх. Най-страшното е, че взех да свиквам. Когато Ковид отнесе приятелката ми за три дни, в ужас мислех за мъжа й, на когото не позволиха заради карантината да присъства на погребението. Видях го след месец - благодареше на Господ, че е жив.