Светулките вече прелитаха из мрака около храстите, а фенерите, запалени наскоро, оцветиха алеите, парка и дебелите стволове на липите в оранжево. Падна приятен летен хлад, след него, като хиляди дребни животинки, допълзяха и тайнствените шумове на нощта. Южният край на парка бе най-оживен. Чуваше се тиха музика и светлините от бистрото се отразяваха в плитките води на изкуственото езерце. Тук пейките блестяха от лака, красиво заоблени, привлекателни, а влюбените двойки се разхождаха покрай тях бавно и тържествено като в музей.
Той спеше кротко върху най-близката до парапета пейка. Беше подгънал парче плат под главата си, ръката му, дълга и костелива, висеше отпусната в съня. Правеха впечатление лицето му, много красиво, слабо като на светец, и дрехите, износени, но чисти. В края на пейката, до краката му, седеше момче, също слабо, отнесено в мисли, прегърнало хилавите колене с ръце. Две големи торби от брезент тъмнееха до тънките крака на пейката.
Повя хладина, момчето погледна към подвижните сенки на клоните, сега разместени от вятъра, после протегна ръка и докосна коляното на мъжа. Скоро легналият се събуди, изправи се бодро, седна и загледа с учуден поглед тъмните алеи наоколо. Завърна се бързо от забравата на съня и очите му омекнаха, когато видя момчето в края на пейката.
- Е, как мина днес, момче?
- Добре... доста добре! - каза замислено момчето, сега опряло брадичка върху коленете.
- Харесаха ли ме?
- Да!
- Двете близначки, от операта, бяха тук... видях ги... и женичката с басмяната рокля и чипоносото момиченце... видях и нея, те бяха... нали?
- Да... и приятелите ти от шахматните маси до шадравана дойдоха...! - промълви със същия равен глас момчето.
- Така ли... пляскаха ли ми?
- Бяха застанали до дебелото дърво... поздравиха те отдалеч!
- Друг?
- И други хора имаше... но сякаш не ги познавам!
- А ти... ти какво ще кажеш? - попита изпитателно мъжът, строго взрян в очите на момчето.
Цялата нощна тишина на парка застана между тях. Виждаха се все по-рядко преминаващи безшумни силуети на хора.
- Аз ли?... Беше добър както винаги! - промълви тихо момчето, сега гледаше мастилената вода, накъдрена от вятъра.
Мъжът погледна в същата посока, пред тях тъмнееше утихналото езеро. Тънка усмивка се прокрадна загадъчно в крайчеца на устните му. Въздъхна.
Роди се в порядъчен квартал, в скромно подредена къща, в семейсиво с добра репутация. Роди се красиво дете, бяло, без белези по лицето, с правилни черти, изписани вещо от ръката на неумолимата природа. Доста от роднините и някои от съседите дойдоха да посетят семейството и да оставят подаръците си за малкото дете веднага след като изминаха четиридесетте дни. Беше седмица на дълги, многословни, досадни посещения. Навеждаха се над леглото, изучаваха го, после се изправяха с възхитени погледи и казваха с тихи поверителни гласове, по-често на майка му: „ "Много е красив... ще стане артист”. Тя кимаше съгласна с тайнствена усмивка и ръце, така благородно скръстени отпред върху строгата пола, облечена за официално. От този миг, в началото предпазливо, после с всяка изминала година, по-уверено, с по-голяма гордост и надежди, те, той, цялата рода, говореха за него като за бъдещ артист. Дори понякога, загледани в случаен филм, се пляскаха по челото и казваха: ”Ах, каква хубава роля, как ли би я изиграл нашия Анко....?” или: „Дали ще има хляб за артистите, когато нашият Анко порасне?” Той ги слушаше привидно безразличен, нехаен за тези настойчиви приказки, после в самотата на детската стая се разглеждаше в огледалото, правеше сериозни гримаси, мълвеше заучени или случайно дочути фрази, изучаваше всяко свое премигване, жест, въпросителен поглед, дълго след като къщата и хората са заспали нощен сън. Подготвяше се.
И наистина стана артист. Порасна неусетно, със своята си красота, под същите възхитени погледи. Вечно харесван, убеден в превъзходството си над хората с по-незапомнящи се лица, той се превърна в млад, амбициозен артист, сякаш никоя друга професия не би подхождала така на външния му вид. Направи го тихо, неумолимо, без гръмки думи, както други хора се превръщат в чистачи, в гледачи на животни, в работници на несекващ конвейр.
Въпреки всеобщото одобрение, той се довери само на себе си. Беше убеден, че нещо тънко и недоловимо не му достига за да се превърне в чудесен артист. Знаеше, че трябва да е много настоятелен, трудолюбив, искрен, устремен напред, като покорно животно, познало пътя без увещания.
И той се отдаде на мечтите си. Ах, с какъв трепет се събуждаше? Как бързо преминаваше денят в нескончаеми репетиции? Посвети живота си на театъра, на всякакви случайно попаднали роли, на наизустени монолози пред прозореца или огледалото, на безспирното сноване от единия ъгъл на стаята до другия с изпомачкани листове в ръка. Обичаше да спира съвсем изненадващо насред устрема си, да застива с повдигнат крак или протегната ръка и да си представя публиката. Все си я представяше дружелюбна, благосклонна, строго нарисувана от придирчив художник и винаги се учудваше как е възможно да я обича, още дори да се е случило да се появи пред нея?
И когато застана пред нея, тя му бе позната. Как чудно се сливат спомените от миналото с реалноста? Как е приятно началото в малкия провинциален театър, първата стъпка на сцената, първата изненада от акустиката, първите разсеяни ръкопляскания, първият поклон зад завесата?
После се влюби в нисичката Паулина. Тя бе новопостъпила в театъра, жива, енергична, късо подстригана, с яркочервена коса и големи матови обеци. Беше талантлива, непоколебима, все забързана да покори сцената. Появяваше се като непредвидим повей на вятъра, блесваше като светкавица, по-ярка от прожекторите, и грабваше публиката. Бе родена актриса, не научена, пригодена или отгледана насред тайнството на театралните паяжини. Скоро след появата си се открои и публиката я заобича. Талантът ù прозираше във всяко движение, във всеки неволен поглед, във всяка изречена дума.
А той? Той я следеше скришом, поглъщаше всичките ù непринудени движения, безсрамния ù чар, лекотата с която си печелеше възхищение. Една дъждовна вечер ù предложи да пият коняк след репетициите, тя се засмя със ситните зъби, облече шлифера, с който изглеждаше още по- ниска, и претегна изваяната ръка в знак на съгласие. Той я заобича от първия миг от появата ù в спретнатата му стаичка, от мига, в който безгрижно се съблече и му се отдаде със същата хладна артистичност, с която покоряваше публиката. Заобича я силно и покорно. Заживяха заедно. Минаха месеци, години, тя се превръщаше във все по-добра актриса, лека и непринудена като пеперуда, а той осъзнаваше, че бледнее пред нея, въпреки упоритите репетиции насаме в тъмнината на гримъорните или пред огледалото. И толкова я обичаше. Можеше с часове да будува и да я гледа как спи с прегъната ръка под главата, наклонила полуотворена уста до дантелената яка на нощницата. После гасеше абажура и, дълбоко успокоен от тъмнината, чувстваше уханията на спящото ù тяло, чуваше дишането ù, шума от босия крак, с който драскаше чаршафите при протягането в съня. Тя забременя и роди момче, бяло и красиво като баща си. Оказа се небрежна майка, отнесена, предано отдадена на театъра. Вече бе добила популярност, бе надскочила рутината на провинциалните представления, бяха я забелязали и името ù започна да се откроява по афишите. Тогава започнаха пътуванията. Започна често да отсъства от дома и да се обажда по телефона вечер преди лягане някъде отдалеч, все припряна и кратка, с хладен глас. Той, нейният покорен слуга, се грижеше за детето, за дома, ходеше в театъра, репетираше неуморно, радваше се на нейните успехи с искрена радост, но понякога, особенно вечер, когато детето заспиваше най-неусетно върху плюшения кон, го нападаше самотата, гледаше тъмната улица, пустите тротоари и се чувстваше като уморен бегач, изостанал на обиколка след другите. После, когато детето тръгна на училище, тя ги изостави. Направи го с лекотата, с която вършеше всичко. Дори дрехите си не взе, той грижливо ги нареди в нейната половина на гардероба и понякога, когато го налягаше най-дълбоката тъга, ги разглеждаше и вдъхваше отдавна поизветрелия им аромат. Детето не усети липсата ù. То беше привикнало да се събужда до баща си, в голямото легло, да вижда неговото лице в огледалото, докато си мият заедно зъбите, да залита покрай него, докато гонят топката в парка.
Годините минаваха неусетно. Смениха директора на театъра. Новият, вечно намръщен и затормозен от несекващите болки в стомаха, някогашен неуспял артист, не го хареса от самото начало. Ролите намаляха, не помагаха нито красотата, нито чара му на улегнал благородник. За него настанаха трудни времена. Вечно чист и спретнат, въпреки липсата на жена, той се грижеше за всичко с предишното търпение и вещина. Понасяше храбро несгодите, уверен че ще дойдат и по-добрите дни. Отдаде се напълно на театъра и на детето си, а то растеше кротко и възпитано.
После директора най-спокойно заяви намеренията си да намали актъорския състав и той се оказа един от първите освободени. След всичките тези години, след толкова много усилия, радости, надежди, той се озова пред вратите на театъра без никаква мисъл в главата, без никаква идея. Беше се родил с мисълта, че ще бъде актъор, бе израснал с нея, не бе преставал да живее с нея и никога не бе предполагал, че ще му се наложи да променя с нещо живота си. Почувства се излъган, измамен, сякаш най-изненадващо го бяха окрали. Не, той не можеше да живее без театъра. Изчака директора в края на деня, помоли му се с твърд, решителен глас да го му върне работата, няма значение като какъв, само да го оставят в театъра. Директорът помисли и защото бе дългогодишен актъор с добро име и свястна репутация, взе решение да го назначи за общ работник. Помагаше при пренасянето на декорите, раздаваше палтата след представленията, грижеше се за градинката в двора на театъра, сменяше прегорели крушки, чистеше мазето от стария реквизит. Безропотно изпълняваше задълженията си. Често, в началото на някое представление, когато угасяха осветлението и шепотите се превръшаха в тишина, той се спотаяваше в края на пътеката и гледаше сцената, декорите, всичките до болка познати артисти. Тогава устата му пресъхваше и долавяше смазващата тежест на промяната в живота си.
Той наистина тъгуваше от новото си положение в театъра. Скоро започна да пие. В началото по малко, колебливо и скришом от всички, после по-уверено, като състезател, който се подготвяше за дълго бягане. Явно силата на алкохола не му понасяше. Напиваше се бързо, движенията му се забавяха, очите му помътняваха и хлътваха, устата му увисваше грозно. Все по-често започна да се събужда по пейките из парка, виждаха го да дреме облегнат върху някое дърво или да броди из тихите улички на квартала с празен поглед. Въпреки това беше отговорен баща и нито за миг не забрави грижите си за детето. Чисти и прилежно облечени, всеки съботен следобед или най-късно неделя сутрин, те се запътваха, баща и син, ходеха на дълги разходки, на цирк, в лятното кино, или в някое слънчево кафене, гледаха минувачите и си говореха непринудено и с любов.
А сцената му липсваше. Тогава му блесна идеята, нахлу в главата му изненадващо и го остави без дъх. Как не се беше досетил досега? Ще изнася улични представления, сам, а може и малкият да му помага. Разтрепери се от вълнение и по пътя към дома за първи път от дълго време изпита предишното щастие от живота. Същата вечер пи повече от обикновено, очите му блестяха и дори се изправи пред захласнатия поглед на детето и изрецитира част от една стара своя роля.
Така започнаха дните му на уличен артист. Бяха пришили две брезентови чанти с кожен колан между тях за по-лесно носене на рамо. Когато се появеше вдъхновението и времето позволяваше, тръгваха с весела крачка към парка. Беше хубав момент и за двамата, особенно късно напролет и през цялото лято. Хубави вечери, полъхваше едва забележим ветрец, небето е светлееше от луната, която прозираше през гъстите дървета като огромна запалена лампа. Намираха си място в края на някоя алея или под светлината на фенера и баща му бавно и тържествено стъкмяваше малка сцена. Поспираше щастлив, поглеждаше благо към детето, пийваше си глътка от малката бутилчица и подновяваше приготовленията. Скоро се изправяше с цялата си красота и светъл поглед и започваше етюд. Гласът му, волен, плътен, шлайфан от хилядите репетиции, се издигаше над пътечките от бръшлян, подскачаше по бронзовите статуи, обикаляше грейналите павилиони и отнасяше лятна свежест дори до новопристигналото виенско колело. Не минаваше много време, баща му присядаше на пейката или по бордюрите да си почине и да види ефекта от представянето си и неусетно заспиваше. Момчето стоеше кротко до него и чакаше.
Баща му се събуждаше бързо и все питаше как е преминало, колко са били хората, имало ли е доволни, какво са казвали минувачите. Първите пъти детето му казваше истината. Никой не е спрял да погледа, напротив, минувачите са подминавали с присмех, дори имало и такива, които заобикаляли през съседната алея. Тогава баща му се смаляваше и очите му изгасваха. Следващите дни бе тъжен и се изправяше уморено и без желание, само за да отиде на работа.
Детето взе решение да му разказва измислици. Той търпеливо изчакваше баща си да се изправи от съня и започваше бавно, с предварително подбрани думи да му разказва измислици. Как са се спирали доста хора, изгледали са представлението му до самия край, искали са да се запознаят с него, но той е задрямал, уморен от усилията да поддържа гласа си силен и дълбок. В подобни моменти мъжът се преобразяваше, щастие грейваше от всичките му черти, оживяваха всичките му движения и малкото момче бе доволно. Обичаше баща си, не можеше да си представи живота си без него. Щеше да крие истината за представленията. Баща му нямаше откъде да разбере за случаите, в които непознати за него хора се приближаваха до пейката със спящия мъж и чакащото дете, спираха пред тях двамата, гледаха със съжаление или със недоверие, или с тъга и казваха: "Баща ти се провали съвсем", или: "Боже, какво свястно момче, беше... а го виж сега?"
Момчето гледаше безцелно как миеха с маркучи алеите. Скоро щяха да спрат музиките под големите дървета, загасяха светлините и целият хладен парк обезлюдяваше. Погледна към баща си, сега спокоен и усмихнат в съня си. Може би сънуваше успешните си улични представления.
КРАЙ
© Светослав Дончев All rights reserved.
Трагедията на малкия човек- усещането да останеш зад кулисите на живота...
Джеймс Дийн казва: "Да бъдеш актьор е най-самотната професия на света."