Mar 12, 2012, 9:45 AM

История за уличен артист 

  Prose » Narratives
1562 0 9
12 мин reading

 

Светулките вече прелитаха из мрака около храстите, а фенерите, запалени наскоро, оцветиха алеите, парка и дебелите стволове на липите в оранжево. Падна приятен летен хлад, след него, като хиляди дребни животинки, допълзяха и тайнствените шумове на нощта. Южният край на парка бе най-оживен. Чуваше се тиха музика и светлините от бистрото се отразяваха в плитките води на изкуственото езерце. Тук пейките блестяха от лака, красиво заоблени, привлекателни, а влюбените двойки се разхождаха покрай тях бавно и тържествено като в музей.

Той спеше кротко върху най-близката до парапета пейка. Беше подгънал парче плат под главата си, ръката му, дълга и костелива, висеше отпусната в съня. Правеха впечатление лицето му, много красиво, слабо като на светец, и дрехите, износени, но чисти. В края на пейката, до краката му, седеше момче, също слабо, отнесено в мисли, прегърнало хилавите колене с ръце. Две големи торби от брезент тъмнееха до тънките крака на пейката.

Повя хладина, момчето погледна към подвижните сенки на клоните, сега разместени от вятъра, после протегна ръка и докосна коляното на мъжа. Скоро легналият се събуди, изправи се бодро, седна и загледа с учуден поглед тъмните алеи наоколо. Завърна се бързо от забравата на съня и очите му омекнаха, когато видя момчето в края на пейката.

- Е, как мина днес, момче?

- Добре... доста добре! - каза замислено момчето, сега опряло брадичка върху коленете.

- Харесаха ли ме?

- Да!

- Двете близначки, от операта, бяха тук... видях ги... и женичката с басмяната рокля и чипоносото момиченце... видях и нея, те бяха... нали?

 

- Да... и приятелите ти от шахматните маси до шадравана дойдоха...! - промълви със същия равен глас момчето.

- Така ли... пляскаха ли ми?

- Бяха застанали до дебелото дърво... поздравиха те отдалеч!

- Друг?

- И други хора имаше... но сякаш не ги познавам!

- А ти... ти какво ще кажеш? - попита изпитателно мъжът, строго взрян в очите на момчето.

Цялата нощна тишина на парка застана между тях. Виждаха се все по-рядко преминаващи безшумни силуети на хора.

- Аз ли?... Беше добър както винаги! - промълви тихо момчето, сега гледаше мастилената вода, накъдрена от вятъра.

Мъжът погледна в същата посока, пред тях тъмнееше утихналото езеро. Тънка усмивка се прокрадна загадъчно в крайчеца на устните му. Въздъхна.

Роди се в порядъчен квартал, в скромно подредена къща, в семейсиво с добра репутация. Роди се красиво дете, бяло, без белези по лицето, с правилни черти, изписани вещо от ръката на неумолимата природа. Доста от роднините и някои от съседите дойдоха да посетят семейството и да оставят подаръците си за малкото дете веднага след като изминаха четиридесетте дни. Беше седмица на дълги, многословни, досадни посещения. Навеждаха се над леглото, изучаваха го, после се изправяха с възхитени погледи и казваха с тихи поверителни гласове, по-често на майка му: „ "Много е красив... ще стане артист”. Тя кимаше съгласна с тайнствена усмивка и ръце, така благородно скръстени отпред върху строгата пола, облечена за официално. От този миг, в началото предпазливо, после с всяка изминала година, по-уверено, с по-голяма гордост и надежди, те, той, цялата рода, говореха за него като за бъдещ артист. Дори понякога, загледани в случаен филм, се пляскаха по челото и казваха: ”Ах, каква хубава роля, как ли би я изиграл нашия Анко....?” или: „Дали ще има хляб за артистите, когато нашият Анко порасне?” Той ги слушаше привидно безразличен, нехаен за тези настойчиви приказки, после в самотата на детската стая се разглеждаше в огледалото, правеше сериозни гримаси, мълвеше заучени или случайно дочути фрази, изучаваше всяко свое премигване, жест, въпросителен поглед, дълго след като къщата и хората са  заспали нощен сън. Подготвяше се.

И наистина стана артист. Порасна неусетно, със своята си красота, под същите възхитени погледи. Вечно харесван, убеден в превъзходството си над хората с по-незапомнящи се лица, той се превърна в млад, амбициозен артист, сякаш никоя друга професия не би подхождала така на външния му вид. Направи го тихо, неумолимо, без гръмки думи, както други хора се превръщат в чистачи, в гледачи на животни, в работници на несекващ конвейр.

Въпреки всеобщото одобрение, той се довери само на себе си. Беше убеден, че нещо тънко и недоловимо не му достига за да се превърне в чудесен артист. Знаеше, че трябва да е много настоятелен, трудолюбив, искрен, устремен напред, като покорно животно, познало пътя без увещания.

 И той се отдаде на мечтите си. Ах, с какъв трепет се събуждаше? Как бързо преминаваше денят в нескончаеми репетиции? Посвети живота си на театъра, на всякакви случайно попаднали роли, на наизустени монолози пред прозореца или огледалото, на безспирното сноване от единия ъгъл на стаята до другия с изпомачкани листове в ръка. Обичаше да спира съвсем изненадващо насред устрема си, да застива с повдигнат крак или протегната ръка и да си представя публиката. Все си я представяше дружелюбна, благосклонна, строго нарисувана от придирчив художник и винаги се учудваше как е възможно да я обича, още дори да се е случило да се появи пред нея?

И когато застана пред нея, тя му бе позната. Как чудно се сливат спомените от миналото с реалноста? Как е приятно началото в малкия провинциален театър, първата стъпка на сцената, първата изненада от акустиката, първите разсеяни ръкопляскания, първият поклон зад завесата?

После се влюби в нисичката Паулина. Тя бе новопостъпила в театъра, жива, енергична, късо подстригана, с яркочервена коса и големи матови обеци. Беше талантлива, непоколебима, все забързана да покори сцената. Появяваше се като непредвидим повей на вятъра, блесваше като светкавица, по-ярка от прожекторите, и грабваше публиката. Бе родена актриса, не научена, пригодена или отгледана насред тайнството на театралните паяжини. Скоро след появата си се открои и публиката я заобича. Талантът ù прозираше във всяко движение, във всеки неволен поглед, във всяка изречена дума.

А той? Той я следеше скришом, поглъщаше всичките ù непринудени движения, безсрамния ù чар, лекотата с която си печелеше възхищение. Една дъждовна вечер ù предложи да пият коняк след репетициите, тя се засмя със ситните зъби, облече шлифера, с който изглеждаше още по- ниска, и претегна изваяната ръка в знак на съгласие. Той я заобича от първия миг от появата ù в спретнатата му стаичка, от мига, в който безгрижно се съблече и му се отдаде със същата хладна артистичност, с която покоряваше публиката. Заобича я силно и покорно. Заживяха заедно. Минаха месеци, години, тя се превръщаше във все по-добра актриса, лека и непринудена като пеперуда, а той осъзнаваше, че бледнее пред нея, въпреки упоритите репетиции насаме в тъмнината на гримъорните или пред огледалото. И толкова я обичаше. Можеше с часове да будува и да я гледа как спи с прегъната ръка под главата, наклонила полуотворена уста до дантелената яка на нощницата. После гасеше абажура и, дълбоко успокоен от тъмнината, чувстваше уханията на спящото ù тяло, чуваше дишането ù, шума от босия крак, с който драскаше чаршафите при протягането в съня. Тя забременя и роди момче, бяло и красиво като баща си. Оказа се небрежна майка, отнесена, предано отдадена на театъра. Вече бе добила популярност, бе надскочила рутината на провинциалните представления, бяха я забелязали и името ù започна да се откроява по афишите. Тогава започнаха пътуванията. Започна често да отсъства от дома и да се обажда по телефона  вечер преди лягане някъде отдалеч, все припряна и кратка, с хладен глас. Той, нейният покорен слуга, се грижеше за детето, за дома, ходеше в театъра, репетираше неуморно, радваше се на нейните успехи с искрена радост, но понякога, особенно вечер, когато детето заспиваше най-неусетно върху плюшения кон, го нападаше самотата, гледаше тъмната улица, пустите тротоари и се чувстваше като уморен бегач, изостанал на обиколка след другите. После, когато детето тръгна на училище, тя ги изостави. Направи го с лекотата, с която вършеше всичко. Дори дрехите си не взе, той грижливо ги нареди в нейната половина на гардероба и понякога, когато го налягаше най-дълбоката тъга, ги разглеждаше и вдъхваше отдавна поизветрелия им аромат. Детето не усети липсата ù. То беше привикнало да се събужда до баща си, в голямото легло, да вижда неговото лице в огледалото, докато си мият заедно зъбите, да залита покрай него, докато гонят топката в парка.

Годините минаваха неусетно. Смениха директора на театъра. Новият, вечно намръщен и затормозен от несекващите болки в стомаха, някогашен неуспял артист, не го хареса от самото начало. Ролите намаляха, не помагаха нито красотата, нито чара му на улегнал благородник. За него настанаха трудни времена. Вечно чист и спретнат, въпреки липсата на жена, той се грижеше за всичко с предишното търпение и вещина. Понасяше храбро несгодите, уверен че ще дойдат и по-добрите дни. Отдаде се напълно на театъра и на детето си, а то растеше кротко и възпитано.

После директора най-спокойно заяви намеренията си да намали актъорския състав и той се оказа един от първите освободени. След всичките тези години, след толкова много усилия, радости, надежди, той се озова пред вратите на театъра без никаква мисъл в главата, без никаква идея. Беше се родил с мисълта, че ще бъде актъор, бе израснал с нея, не бе преставал да живее с нея и никога не бе предполагал, че ще му се наложи да променя с нещо живота си. Почувства се излъган, измамен, сякаш най-изненадващо го бяха окрали. Не, той не можеше да живее без театъра. Изчака директора в края на деня, помоли му се с твърд, решителен глас да го му върне  работата, няма значение като какъв, само да го оставят в театъра. Директорът помисли и защото бе дългогодишен актъор с добро име и свястна репутация, взе решение да го назначи за общ работник. Помагаше при пренасянето на декорите, раздаваше палтата след представленията, грижеше се за градинката в двора на театъра, сменяше прегорели крушки, чистеше мазето от стария реквизит. Безропотно изпълняваше задълженията си. Често, в началото на някое представление, когато угасяха осветлението и  шепотите се превръшаха в тишина, той се спотаяваше в края на пътеката и гледаше сцената, декорите, всичките до болка познати артисти. Тогава устата му пресъхваше и долавяше смазващата тежест на промяната в живота си.

Той наистина тъгуваше от новото си положение в театъра. Скоро започна да пие. В началото по малко, колебливо и скришом от всички, после по-уверено, като състезател, който се подготвяше за дълго бягане. Явно силата на алкохола не му понасяше. Напиваше се бързо, движенията му се забавяха, очите му помътняваха и хлътваха, устата му увисваше грозно. Все по-често започна да се събужда по пейките из парка, виждаха го да дреме облегнат върху някое дърво или да броди из тихите улички на квартала с празен поглед. Въпреки това беше отговорен баща и нито за миг не забрави грижите си за детето. Чисти и прилежно облечени, всеки съботен следобед или най-късно неделя сутрин, те се запътваха, баща и син, ходеха на дълги разходки, на цирк, в лятното кино, или в някое слънчево кафене, гледаха минувачите и си говореха непринудено и с любов.

А сцената му липсваше. Тогава му блесна идеята, нахлу в главата му изненадващо и го остави без дъх. Как не се беше досетил досега? Ще изнася улични представления, сам, а може и малкият да му помага. Разтрепери се от вълнение и по пътя към дома за първи път от дълго време изпита предишното щастие от живота. Същата вечер пи повече от обикновено, очите му блестяха и дори се изправи пред захласнатия поглед на детето и изрецитира част от една стара своя роля.

Така започнаха дните му на уличен артист. Бяха пришили две брезентови чанти с кожен колан между тях за по-лесно носене на рамо. Когато се появеше вдъхновението и времето позволяваше, тръгваха с весела крачка към парка. Беше хубав момент и за двамата, особенно късно напролет и през цялото лято. Хубави вечери, полъхваше едва забележим ветрец, небето е светлееше от луната, която прозираше през гъстите дървета като огромна запалена лампа. Намираха си място в края на някоя алея или под светлината на фенера и баща му бавно и тържествено стъкмяваше малка сцена. Поспираше щастлив, поглеждаше благо към детето, пийваше си глътка от малката бутилчица и подновяваше приготовленията. Скоро се изправяше с цялата си красота и светъл поглед и започваше етюд. Гласът му, волен, плътен, шлайфан от хилядите репетиции, се издигаше над пътечките от бръшлян, подскачаше по бронзовите статуи, обикаляше грейналите павилиони и отнасяше лятна свежест дори до новопристигналото виенско колело. Не минаваше много време, баща му присядаше на пейката или по бордюрите да си почине и да види ефекта от представянето си и неусетно заспиваше. Момчето стоеше кротко до него и чакаше.

Баща му се събуждаше бързо и все питаше как е преминало, колко са били хората, имало ли е доволни, какво са казвали минувачите. Първите пъти детето му казваше истината. Никой не е спрял да погледа, напротив, минувачите са подминавали с присмех, дори имало и такива, които заобикаляли през съседната алея. Тогава баща му се смаляваше и очите му изгасваха. Следващите дни бе тъжен и се изправяше уморено и без желание, само за да отиде на работа.

Детето взе решение да му разказва измислици. Той търпеливо изчакваше баща си да се изправи от съня и започваше бавно, с предварително подбрани думи да му разказва измислици. Как са се спирали доста хора, изгледали са представлението му до самия край, искали са да се запознаят с него, но той е задрямал, уморен от усилията да поддържа гласа си силен и дълбок. В подобни моменти мъжът се преобразяваше, щастие грейваше от всичките му черти, оживяваха всичките му движения и малкото момче бе доволно. Обичаше баща си, не можеше да си представи живота си без него. Щеше да крие истината за представленията. Баща му нямаше откъде да разбере за случаите, в които непознати за него хора се приближаваха до пейката със спящия мъж и чакащото дете, спираха пред тях двамата, гледаха със съжаление или със недоверие, или с тъга и казваха: "Баща ти се провали съвсем", или: "Боже, какво свястно момче, беше... а го виж сега?"

 

 

Момчето гледаше безцелно как миеха с маркучи алеите. Скоро щяха да спрат музиките под големите дървета, загасяха светлините и целият хладен парк обезлюдяваше. Погледна към баща си, сега спокоен и усмихнат в съня си. Може би сънуваше успешните си улични представления.

 

 

                                                                 КРАЙ 

© Светослав Дончев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Умееш го разказването... като призвание!
    Трагедията на малкия човек- усещането да останеш зад кулисите на живота...
    Джеймс Дийн казва: "Да бъдеш актьор е най-самотната професия на света."
  • Точно сте забелязали недостатъците и аз се съгласявам с всеки един от вас...както и сърдечно ви благодаря за отделеното внимание!!
  • Моля, моля! Беше ми приятно.
  • Иванова, не е зле да се внимава повече и при членуването.
    "Добър е разказЪТ", а не: "Добър е разказА".
  • Независимо от грешката, която наистина е дразнеща, защото е съвсем елементарна, има много хубост в този разказ - познаване на нещата, представяне на нещата по истински начин, развитие и липса на "щастлив край", както и да се разбира последното. Това е, което искам да видя и прочета. Много не разбират, че разказ значи да разкажеш история и нищо повече. И ако историята е интересна, и ако съумееш да я разкажеш с докосване до човека, тогава тя наистина става разказ. И аз мисля, че тук се съдържат много от нещата, за които говоря. Защото съм виждал такива артисти (не само театрални), на които не помага "нито чара му на улегнал благородник", нито играта, нито таланта (понякога казваме "талант" на измислен такъв (и това май е засегнато в този разказ с актрисата,а и защо ли ми се струва, че виждам един морски театър в ролята на околната среда тук...)... Толкова много писане, значи по-често словоблудство, но така ми дойде този път.
  • Да, трябва да изчистиш някои правописни и клавиатурни грешки. Иначе като цяло разказът е добър.
  • Благодаря ти, Пер...за стойностните коментари..както винаги...Госпожица Eia...отново харесва писанията ми..макар и негласно...благодаря й!
  • "Беше хубав момент и за двамата, особенно късно напролет и през цялото лято." Цитираното изречение не ми харесва. В него има и правописна грешка. Пише се "особено", а не "особенно", защото се казва "особен", а не "особенен".
  • "Аз ли?... Беше добър както винаги!"
Random works
: ??:??