Тих следобед. В коридора е прохладно, от отворената врата на кухнята долита мирисът на пържещи се кюфтета, нахлуват слнъчевите лъчи, минали през големия прозорец над печката.
В средата на коридора, седнал върху голямото зелено цукало, е Иван и ака. Той е отпуснал глава назад върху стената, сгънал си е колената и е прегърнал краката си, преплел пръстите на ръцете си пред тях.
Иван не разбира. Не разбира за какво се карат родителите му в кухнята, не разбира какви страшни работи говори онзи човек, който живее в тясната кутия, дето я наричат "телевизор", или пък "новините", или пък "Угаси го тоя пустиняк бе Киро, кво, нема ли го дистанционното?". Иван не разбира болката, не знае нищо за войната, за глада, за бедността, за тъгата...
Иван просто чувства. В този момент чувства уюта на прохладния коридор, на приятното ухание, на топлите лъчи. И всичко е толкова прекрасно. Напълнил е цялото гърне с ако, чак до горе и сега чувства топлата му мекота с дупето си. Той прилепва крака до корема си и ...