ИВАНЧО АКА
Тих следобед. В коридора е прохладно, от отворената врата на кухнята долита мирисът на пържещи се кюфтета, нахлуват слнъчевите лъчи, минали през големия прозорец над печката.
В средата на коридора, седнал върху голямото зелено цукало, е Иван и ака. Той е отпуснал глава назад върху стената, сгънал си е колената и е прегърнал краката си, преплел пръстите на ръцете си пред тях.
Иван не разбира. Не разбира за какво се карат родителите му в кухнята, не разбира какви страшни работи говори онзи човек, който живее в тясната кутия, дето я наричат "телевизор", или пък "новините", или пък "Угаси го тоя пустиняк бе Киро, кво, нема ли го дистанционното?". Иван не разбира болката, не знае нищо за войната, за глада, за бедността, за тъгата...
Иван просто чувства. В този момент чувства уюта на прохладния коридор, на приятното ухание, на топлите лъчи. И всичко е толкова прекрасно. Напълнил е цялото гърне с ако, чак до горе и сега чувства топлата му мекота с дупето си. Той прилепва крака до корема си и опъвайки широката си фланелка, нанизва долния й край върху колената си. Обтяга я чак до глезените. Колко е прекрасно така! Сякаш е скрит от целият свят, може да си докосне пишката и никой няма да му се скара. Той навежда глава и пъха нос в деколтето на фланелата. Обича мирисът на ако, напомня му аромата на амоняк, който се разнася, когато майка му прави обги за торта.
След малко баща му излиза от кухнята. Приближава се до него.
- Иване, готов ли си?
Иван мълчи, Иван се усмихва, Иван е готов. Бащата разбира това.
- Стани, стани де. Стани да те изтрия.
Бащата държи бутилка от лимонада, пълна с вода, и голям мек парцал.
- Хайде де, стани!
Иван не става. Иван се смее.
- Айде де, идиот такъв... Писна ми да ти трия задника... Стани де!
Иван става. Това го е научил много добре; като стане, трябва да се надупи към лицето на баща си. И сега го прави.
- Ле-ле...! Как си се измацал! Колко пъти сме ти приказвали - като станеш готов се обаждаш, а не седиш да се въргаляш в лайната! Направо ми се гади от тебе.
Бащата кляка, намокря парцала с шишето. И в следващия миг Иван усеща как мокрия парцал се плъзга нежно по дупето му, чувства приятната студенина, парцалът така е напоен, че при натиска водата се стича надолу по едното бедро, бавно. Иван затваря очи и се отпуска в това чувство. Но му се пишва, знае, че не бива да го прави, но пуска струйка и чувството е прекрасно. Прави локвичка на балатума.
- Ах, идиот такъв, какво направи бе!
- Ъъъ... - провлачва Иван. Мрази да му се карат.
- Пено, ела тука ма, Иван се напика на балатума!
Майката излиза от кухнята, ръцете й са изплескани целите в кайма.
- Глей, виж кво е направил!
- Стига де, не му се карай...
Бащата тръква още веднъж-дваж, и казва:
- Айде, готов си. Ставай да те огащя.
На Иван му е писнало да стои в това положение - надупен, с длани разперени върху балатума - и става. Бащата го огащва.
- Ех, Иванчо...
Той го обича. И майка му го обича. И понякога все още му казват "Иванчо", въпреки, че отдавна вече не е на пет, а е станал на деветнайсет. Обичат го въпреки болестта му, заради която е останал с акъла на пет годишен.
- Ех, Иванчо... - Прегръща го бащата.
- На мама момченцето... - Целува го майката.
© Йордан Серафимов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Хубаво е... и различно...
-
Красиво е
-
Чудесно написано! Просто чудесно!..
Поздравления! -
Това е нещо, което е много силно за мен.
Не мога да коментирам, много е силно и реално.
Поздрав за разказа и усмивка за теб. -
През една улица от мене живее едно такова момче на около дваисет и седем. Преди време се случваше когато мина покрай тази къща, да чуя нечленоразделните му възклицания. Наистина е много тъжно.
-
Стегна ме за гърлото, най-вече защото познавах такова семейство!!!
Много е силен разказа ти, Йордан! -
Да, така е. Животът е прекрасен със всичките му цветове, звуци, аромати, нещата които можеш да почувстваш ако се отвориш за тях. Но освен прекрасен и и гаден, и това ни прави слепи за красотата. Човек трябва да се извиси.
-
Потресаващо настроение оставя разказа ти!!
В началото ти става забавно от сполучливите описания на процеса "изхождане",после се подразваш от факта,че момчето е така несамостоятелно и накрая стигаш до трагедията,която обяснява нещата.Ох,стана ми едновременно кофти от човешката мъката ,и радостно,че аз съм добре развита,а понякога се оплаквам за толкова работи.Отваряш очите ми,осъзнавам,че трябва да се усмихвам и радвам повече,отколкото го правя!
Благодаря ти! -
Не им е лесно на такива родители. И такива неща има по този свят. Възхищавам се на търпението на такива родители.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
