Из архивите на  Чико Чиков

            Чико се събуди, протегна се два, три пъти, почеса се под лявата мишница и още на едно място и реши да се замисли. Добре де, то е лесно да кажеш “ще мисля”, ама за какво да мисли, като нито му се мисли, нито пък знае да мисли, а още по-малко му се иска да мисли. "Сложна работа", каза си Чико, обърна се на дясно и понеже снощи беше ял яхния от зрял боб, звучно изпусна напрежението, което го мъчеше цяла нощ. От газовете Чико беше сънувал отново онзи кошмарен сън,  дето не му даваше мира толкова години.

         В първите години на своето очовечаване, поради криза в селското стопанство, го бяха изпратили в помощ на трудещите се селяни. Беше лято, из къра нямаше жива душа. Всички бяха на  на море, на Златните пясъци, в почивната станция на “Трудещите се селяни”. Печеха си задници и предници, къпеха се в морето и хич не ги беше еня за урожая. Бяха чували  вица за  онзи, дето се женил няколко пъти. Първата била учителка и все казвала “повтори, повтори, повтори”. Човекът не издържал и  се развел. Втората била спортистка и непрекъснато викала “по-бързо, по-бързо, по-бързо”. Мъжът не издържал и избягал. Третата била селянка от ТКЗС-то, все го успокоявала: "не се мъчи мили, не се напрягай, летоска  че дойдат студентите,  че помогнат, а на есенес гимназистите че свършат работата."

         Та един хубав ден Чико се оказа в  село Гол тупан, Чворска околия. Стана ратай при Дочо кулака и пасеше говедата край Блатото. Работеше за чифт нови опинци и един кат гащи и антерийка от домашно тъкан шаяк.

Хранеше се с другите ратаи и овчари в мутвака на къщата и беше с чуството за изпълнен дълг, кога яхнеше зад стобора ратайкинята на комшиите.

         Един ден на площада пред кръчмата го срещна Кочо комуниста. Наскоро бяха го избрали за председател на  текезето. Кочо го тупна силно по рамото, мушна го с два пръста под пъпа за майтап и го поведе към кръчмата, където му беше работното място. Поръча две юзчета шльоковица и едно лимоне с две чаши за мезе и седна на сериозен  мухабет с наш Чико.

“Ти си неосъзнат селски пролетарий, ратайстваш на думбазина Дочо, дето ти одира по 3 кожи на година. Време ти е да осъзнаеш историческата си роля за изграждане на едно по-справедливо социално общество. Требе да дойдеш да станеш член на текезето.” При думата “член” Чико изтръпна, еднъжка в читалището даскалът му беше обяснил, че така се казва на онуй, дето му служеше да пикае. А сега Кочо го караше да става “член”. Чико многозначително замълча, правейки се, че обмисля предложението. Всъщност въобще не мислеше, защото този технологичен процес му беше все още неизвестен.Чико се понадигна от стола, почеса се по лявото мъдо, отпи голяма глътка от шльоковицата и рече: “арно Кочо, пиши ме за “член”. Не му се влизаше в мазето на кметството, където агитираха тия, дето не разбираха колко е важно  да станат “членове”. И Чико не разбираше, но с  маймунския си инстинкт  чувстваше, че не му се влиза в мазето. След двудневно пребиваване в мазето Пешо свинаря ходеше с патерици и хич не му беше удобно да пасе свинете из корията с тия пущини под мишниците. А Чико честичко се почесваше именно по тия места.

         След осмото  юзче Чико и Кочо излязоха от хоремага прегърнати като родни братя. Чико беше разумно същество и беше избрал по-правилния метод на убеждение. Юзче или кютек, друга алтернатива нямаше в агитационната практика за колективизация на селското стопанство.

         При влизането си в ТеКеЗеСе-то всеки член требеше да внесе инвентара си за общо ползване и щеше да получава рента. Чико нямаше ни ниви, ни ливади, ни стока, ни инвентар, които да предостави за ползване на съкооператорите и съкооператорките си. Единственият “инвентар”, който притежаваше, обикновено ползваше сам, колкото и дребнобуржуазно собственически да звучи това. Но  осъзнал историческата роля, която му беше отредена да играе за изграждането на едно по-справедливо общество, Чико предостави “инвентара” си за ползване на колектива. 

         Чико напусна Дочо кулака и стана “солташак” на Кочо комуниста. През деня пасеше говедата на текезето, а вечер си пиеше шльоковицата с Кочо и другите пияндета от ръководството. Но най-тежкото беше през нощта, когато имаше голяма експлоатация на “инвентара”. Абе отначало му беше 'убаво, кога съкооператорката Куна, млада вдовица от долната махала, го викаше за ползване на “инвентара”. Нали това беше единственото, което Чико беше внесъл в  кооперативната съсобственост и щеше да получава рента. Нямаше как да откаже, пък и Куна го хранеше добре. Переше го, режеше му ноктите на краката, нещо съвсем ново за Чико. За тия на ръцете той си имаше свой чалъм - здрави зъби.

         Хубаво, ама всяко нещо до време. Научиха се сите вдовици и парясници на текезето, че Чико има як “инвентар” и експлоатацията на маймуната от човека достигна до небивали граници. Чико ходеше като пиян, краката му се преплитаха, ама не от шльоковицата, заслабна, улиня и еднъжка рече на Кочо: “до тука брато, не мойем вече, не ставам за “член”, излазам от текезето.”

         Кочо беше чувал това-онова от съседите, па и жена му, тьотя  Даша, му беше разказала какво говорели приятелките ù. Кочо я беше довел от далечна Украйна, кога беше на обмена на опит в колхоз “По пътя на Ленин”, и знаеше, че  тя не говори празни приказки. Винаги разчиташе главно на лични впечатления.

         Кочо се уригна звучно, изплю на пода ципата от домата, дето се беше залепила на небцето му, и рече: “немой, Чико, ти си важен за нас. Благодарение на тебе селото се разраства, догодина ще има две паралелки първо отделение, хората са щастливи, женорията де, не те пускам, брато, без тебе текезето че го ликвидират, както направи оня - Фильо “меката китка”.

         Чико искаше да възрази, но нямаше сили, тая сутрин рано-рано на пасбището, сред говедата, се беше появила стрина Даша, за да го контролира, и от контрол на контрол, го  беше лишила и от сутрешната почивка.

         И Чико си остана член на текезето. На годишното събрание  му отчетоха най-много трудонощти и като прибавиха и трудодните, стана такава огромна цифра, че го обявиха за “ударник”, “стахановец” и го избраха за заместник на Кочо комуниста. Маймуната му недна, пак се уреди.

         Изминаха  дни, нощи, седмици, години. Млеконадоят се увеличи, училището го разшириха и назначиха две нови млади даскалици. Хоремагът стана ресторант и цените се вдигнаха, смесеният магазин стана супермаркет и се появиха сирена и кашкавали от палмово масло. А палми в селото нямаше. Мандрата работеше за  двама “борци”, бивши “олимпийски надежди”,  а яйцата събираше и препродаваше брат'чед им, който не беше надежда за никого, освен за пазарджишкия, където  “почиваха” и други роми.

         Кочо беше сменил боята и сега му викаха Кочо Перуниката, заради цветята, дето отглеждаше в задния двор.

Чико си беше пребоядисал задника с тъмно синя боя и беше избран за кмет, но синьото и естественото червено при смесване бяха дали наситен лилав цвят, та хората се чудеха към коя партия да го причислят. Напразно се чудеха, Чико Чиков замисляше, ако въобще беше способен да мисли, основаването на  Партия от нов тип. Искаше да прекара “път, нов път, друже, през тези батаци”. И от името на новата партия да се кандидатира за президент и вицепрезидент едновременно при предстоящите избори.

         Граждани и гражданки, селяни и селянки, братя и сестри, гласувайте с ЛИЛАВАТА бюлетина на новата супер демократична партия ЧИЧКА / Чико И Чико  Коалиция  за Аванти/.

         Не забравяйте лилавата бюлетина на бъдещето, бюлетината на Чико Чиков, човекът, произлезъл от маймуна и достигнал върховете на човешката мисъл благодарение на способноста си да не мисли. Мисълта е враг номер едно на всяко цивилизовано общество.

         Лилавата бюлетина на Чико е в ръцете  ви, тя е мека, мили хора, използвайте я, за да си осигурите по-чисто бъдеще!