Момичето стоеше на брега на морето. Тъжните очи се взираха във вълните. Сълзите рисуваха по бузите й нежните си скици. Колко ли време бе прекала тук, на тези скали, взираща се в морето и галена от вятъра? За нея вече нямаше никакво значение.
Там, настрани, на около 300 метра, беше лято. Ако се заслушаше във вятъра, можеше да долови смеха на летуващите, дошли да се порадват на морската вода и плажа. Но тук, на тези скали винаги беше студено. Дори и през август, зимата владееше това местенце. За момичето тук винаги бе Мястото за размисъл. А сега… сега идеално отговаряше на настроението й.
Вятърът игриво подхвана една сълза и я запрати към морето, за да го подразни. Малката частичка тъга улови слънчевите лъчи падна безмълвна сред морската пяна, образувана в подножието на скалите.
- Защо плачеш, Прекрасна? – попита морето с гласа на безброй вълни. – Какво е наранило душата ти? Защо сълзите ти са тъй горчиви?
- Срещнах го. Него и Мечтата ми. Един ден душата ми пееше. Пееше и се къпеше в щастие. Сърцето ми се радваше, защото знаеше, че вятърът, обхванал косите ми, е минал по устните му. Виждах го пред мен – образ, изтъкан от реалност и мечта. Виждах своя трепет, отразен в неговите очи. Чувах своето вълнение в неговия глас. Усещах своите чувства в неговите ръце. Звездите нежно се усмихваха, жадуващи да изпитат подобна нежност, такова доверие. Градът ни скриваше в топлата си пазва, пазеше ни от беди. Нощта съучастнически намигаше, целувайки челата ни. Бях в приказка. Моята приказка. История с красив край, в която даряваш и ти даряват. А душата ми пееше…
И после… после дойде денят. Слънцето разруши вятърните замъци, които Луната толкова обичаше. Свърши се с мечтата ми. Приказката ми бе прекършена без време, в зараждането си. Не ми се полагаше край „И заживели щастливо.”. Не и за мен. Никога за мен. Очите, гледали ме с толкова нежност, сега не можеха да срещнат погледа ми. Къде остана трепета? Къде се изгуби вълнението? Доверието му, мое притежание за няколко часа, вече бе бленувана величина. Градът, покровителствен доскоро, вече бе станал ироничен и присмехулен.
Мечтата… мечтата ми се бе разрушила на хиляди късчета и накъдето и да се обърнех, порязвах душата си на острите ръбове. И сега кърви. Кърви повече, отколкото е логично и много по-болезнено, отколкото мога да понеса.
Разчувстван от думите й, вятърът прегърна нежно момичето. Спомнили си ръцете на момчето, сълзите затанцуваха по бузите й.
- Усмихни се – зашумяха вълните.
- Усмихни се – казаха слънчевите лъчи.
- Усмихни се – прошепа морето. – Ти си срещнала Мечтата си. Запознала си се с Любовта в неговите очи и си я обикнала за няколко часа. Позволила си си да подариш сърцето си, защото сърцето ти е поискало да бъде подарено. Показала си душата си, защото тя е чувствала, че е готова да бъде показана.
- Но боли. Толкова много боли – изстенаха очите на момичето.
- Когато те боли, сърцето ти показва, че е живо и диша. От теб зависи обаче дали ще го запазиш такова – думите бяха изречени от слънцето.
- Какво знаете вие за любовта?! Какво знаете за чувствата и болката?! Нищо!
- Морето обича вятъра. Вятърът обича морето. Но не могат да са заедно. В своята любов образуват бури и причиняват нещастия. Те могат само нежно да се докосват, без да си принадлежат истински – слънцето с нежни лъчи разказваше историята си. – Аз обичам луната. Луната ме обича. Но не можем да сме заедно. Но всеки път, щом залязвам, гледам насам. Знаеш ли защо? Защото, докато се скривам, мога да зърна отражението на луната в морето. И тогава цяла вечер се къпя в нейната красота. Такава е любовта ми към нея – достатъчно силна, за да благодаря и за един отблясък.
Ние имаме нашата вечност на несбъднати мечти, а ти си имала своята Приказка за една нощ. Усмихни се, скътай спомена и носи Любовта в себе си. Дори и да не преживееш своята Приказка за цял живот, ще носиш късче от Изживяната си мечта.
Усмихни се и лети, дете. Усмихни се и живей. Усмихни се и нека душата ти пее.
© Галина Иванова All rights reserved.