Момичето стоеше на брега на морето. Тъжните очи се взираха във вълните. Сълзите рисуваха по бузите й нежните си скици. Колко ли време бе прекала тук, на тези скали, взираща се в морето и галена от вятъра? За нея вече нямаше никакво значение.
Там, настрани, на около 300 метра, беше лято. Ако се заслушаше във вятъра, можеше да долови смеха на летуващите, дошли да се порадват на морската вода и плажа. Но тук, на тези скали винаги беше студено. Дори и през август, зимата владееше това местенце. За момичето тук винаги бе Мястото за размисъл. А сега… сега идеално отговаряше на настроението й.
Вятърът игриво подхвана една сълза и я запрати към морето, за да го подразни. Малката частичка тъга улови слънчевите лъчи падна безмълвна сред морската пяна, образувана в подножието на скалите.
- Защо плачеш, Прекрасна? – попита морето с гласа на безброй вълни. – Какво е наранило душата ти? Защо сълзите ти са тъй горчиви?
- Срещнах го. Него и Мечтата ми. Един ден душата ми пееше. Пееше и се къпеше в щас ...