Накрая броя крачките. Една, две – очите ми се отблъскват от челото на скалата и вече се вижда късче синьо небе. Малко! Като незабравка сред зъберите, по които се катеря. Не помня първия път, когато изкачих деветата скала. Помня гърба на татко и огромната раница, сякаш някакво животно се беше впило в раменете му и заемаше моето изконно място върху тях. Дъхът ми сечеше и чувах сърцето в ушите си, та чак ме оглушаваше. Дали не бях на пет?! Видял как ми се опъват последните метри, той каза ”Сега броим крачките! Хайде, момичето ми, бъди мъж!” Гледах в силните му прасци и броях неговите крачки...
Три, четири - незабравката на небето разцъфна като голямо лале, а след мен трополяха дребни камъчета и повличаха надолу по едрите късове от “сухата река”. Във някакво време, по-късно в годините малкото ми братче пъплеше след мен. Дали беше на пет? За първи път се качваше. От време на време промрънкваше, че нещо го боли, аз гледах в прасците на татко пред мен, подавах му за кратко ръка. Да можех да м ...