23 jul 2009, 11:52

Изкачване 

  Prosa
821 0 1
3 мин за четене

Накрая броя крачките. Една, две – очите ми се отблъскват от челото на скалата и вече се вижда късче синьо небе. Малко! Като незабравка сред зъберите, по които се катеря. Не помня първия път, когато изкачих деветата скала. Помня гърба на татко и огромната раница, сякаш някакво животно се беше впило в раменете му и заемаше моето изконно място върху тях. Дъхът ми сечеше и чувах сърцето в ушите си, та чак ме оглушаваше. Дали не бях на пет?! Видял как ми се опъват последните метри, той каза ”Сега броим крачките! Хайде, момичето ми, бъди мъж!”  Гледах в силните му прасци и броях неговите крачки...

Три, четири - незабравката на небето разцъфна като голямо лале, а след мен трополяха дребни камъчета и повличаха надолу по едрите късове от “сухата река”. Във някакво време, по-късно в годините малкото ми братче пъплеше след мен. Дали беше на пет? За първи път се качваше. От време на време промрънкваше, че нещо го боли, аз гледах в прасците на татко пред мен, подавах му за кратко ръка. Да можех да му помогна! Ама на,  всеки си върви в своя ритъм. Окуражих го: “Хайде, момче! Сега броим крачките до горе! Бъди мъж!”. Главата на татко се поклащаше нападателно наляво, надясно, пак ляво, пак дясно, като махало на времето. Без край. Превземаше метър след метър зъбера и се потапяше в бистра синева. “Хайде, юнаци! Много мина, малко остана!” Раницата на гърба му подаваше зеленото гърло на една лимонада и подсещаше за вкусния обяд на върха. Вълшебната раница на татко!

Тежи пущината! Понамествам презрамката да сменя центъра на тежестта и карам нагоре! Пет, шест, седем – ето на, покривът на света се усмихна широко в прекрасно синьо над мен. Малко облаче пърхаше плахо като заблуден гълъб, тръгнало незнайно на къде. Отляво и дясно в отвес се спускаха зъберите на скалата, насечени заплашително, сякаш сърдити на моето посегателство. Само няколко крачки ме деляха от заветната височина. Колко пъти изкачвам?! Все по-уверена, все по-подготвена за този връх, а все се изненадвам  и дивя, че нещо ми е убягнало и не съм забелязала. Като жив е пустият връх, мени се, затруднява ме. Гневи се, че все е покорен, че все е в краката ми. Години, години наред!

“Хайде де, мило! Ти мъж ли си, или какво! Един камък ли те си опира! Тук броим крачките за по-лесно!”  Моята летва – деветата скала, бариерата на сърцето ми. Всеки, докоснал тинейджърското ми сърце, трябва да прескочи летвата. Ама не искат и да чуят! А този – гледам го кожа и кокали. Аз припкам като коза по камънаците на сухата река, а той сложил раницата, очите му се сливат с теменужките, устните му - стиснати, покрай тях побеляло от напрежение. Не се дава. Ходи и ходи. Раницата подава зеленото гърло на бирата и напомня за купона за двама на върха. Почти успя. Ще мине. Сигурно ще го целуна този път! Беше ми мило колко усилия по моя зъбер за една целувка!

Осем, девет, десет! Тук съм. Крачка и всичко е под мен! Като полет. Сърцето олеква. Дъхът ти е спрял, тялото е безтегловно. И онази неповторима, страшна, омайваща, канеща пропаст. Да разпериш ръце, да впиеш очи във небето, леко накланяш напред, върха на обувките се отлепват от ръба и политаш. Гъделът от неизвестното, готовността да се слееш, разтърсващото желание да потънеш... Боже, как да устоиш! Само тънката нишка на разума те подръпва, че има земно притегляне. Косо подредените борови дърва, тучните поляни между тях. Зелено, зелено и живо. Сребърната нишка на реката разсича дефилето на две - тъмната страна, светлата страна. И в светлото има тъмни петна, тук там, като объркали се мисли. Колко изкачване, за да погледнеш от горе. Да видиш като на длан. Една шепа покриви, като карфици, набодени в зеленото. Карето на живота ни! Пъстро! Дребни кутийки, формирали житейски гоблен!

 А върхът ни привлича!

© Екатерина Димитрова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??