Бързо притичах по паркинга, докато не се озовах пред колата си, скочих вътре и завъртях ключа. Моторът силно изръмжа и аз бясно настъпих газта.
Бях изминала около половината път до училището, когато се случи нещо много необичайно, високите дървета, които ме заобикаляха, изведнъж изчезнаха
и пред колата ми се появи момче на не повече от двадесет години, над чиято глава бе изпъната ръката му и над нея се носеше сякаш в безтегловност парче земя, на която бяха дърветата. Шокирана зяпнах с отворена уста, той явно усети втренчения ми поглед и се обърна към мен, лицето му от отнесено се превърна в развеселено. Усмихна ми се лукаво и продължи пътя си, като стовари обратно гората на земята и взе следващото парче. Все още безмълвна и с шокирано изражение, включих двигателя, който незнайно кога бе спрял да работи, и потеглих отново.
   Останалата половина от пътя до училището мина без шантави неща, но все още не можех да си обясня как това бе възможно и дали просто не халюцинирах от недоспиването. Паркирах, бавно излязах от колата си и погледнах към железните врати, които бяха широко отворени. Бяха черни на цвят, инкрустирани с красиви фигури, наподобяващи на бръшлянови листа, трябваше да отбележа че вратите сигурно бяха по-високи от три метра и така изглеждаха още по-величествени. Тръгнах по пътечката от речни и разноцветни камъни, която бе заобиколена от добре поддържана зелена трева. Винаги съм обичала уханието
на прясна трева, напомняше ми за пролетта, но, уви, сега бе есен, когато всички  листа се обагрят в оранжеви и кафяви тонове. Преди с родителите ми всяка пролет
излизахме и намирахме някоя полянка, на която си правехме пикник. Когато се оттърсих от спомените си, забелязах, че съм стигала до площад, претъпкан с момичета и момчета, общуващи помежду си. Огледах се,  застанах до едно ябълково дърво и се подпрях на него, стоях далеч от тълпата и си мислех за различни неща докато пред нас не се изправи една жена на около петдесет години.

- Моля за внимание, ученици! - извика тя през микрофона, поставен върху една неголяма платформа. Всички прекратиха разговорите си и насочиха вниманието си към нея. Жената бе слаба и висока, облечена в черен костюм, а стегнатата ù в кок бяла коса се открояваше.

- Радвам се, че всички дойдохте - продължи тя. - Както някои от вас вече знаят, аз съм директорката Шарън Бейлис и се надявам всеки от вас да усъвършенства силите си и да научи важни както житейски, така и научни уроци. А сега последвайте г-жа Рийвс, тя ще ви разведе из училището и ще ви разпредели. От утре започват учебните ви часове, затова днес се възползвайте да донесете багажите си тук. Всеки един от вас ще дели стая с по един ученик от трети курс. Добре дошли в училище ''Сейнт Джеремая'' и приятен ден.

   Тя завърши речта си и слезна от подиума, а на нейно място застана друга жена със силно изрусена коса....