Невероятно тиха бе тази августовска утрин. Сякаш нямаше война, окопи и човешка кръв, попила в ненаситната паст на ширналото се поле. Довчера генералът мислеше, че светът свършва в прокълнатата 1917 година, а днес всичко му изглеждаше различно - спокойно и разумно, като разпукване на цвят, като ново начало.

         Замислено закрачи край окопа, който войниците бяха приспособили в спалня за отминалата нощ. Разсеяно усети нечии стъпки зад гърба си. Кореспондентът на щаба на армията – Попов, също бе станал да се поразтъпче. Генерал Денев бе с двадесетина години по-възрастен от Попов, но това не пречеше на приятелството помежду им. А то имаше дълбоки корени. Семейството на генерала отдавна поддържаше дружески отношения с родителите на младия Попов. След като войната започна, приятелството между Денев и младежа се затвърди. Двамата, така да се каже, станаха и колеги. Е, единият бе подчинен на другия, но генералът чувстваше кореспондента толкова близък, почти като роден син и най-важното – имаше му пълно доверие. От известно време всеки ден бяха заедно на фронта и можеше да умрат един до друг, рамо до рамо. Това още повече ги сближи. Младежът боготвореше генерала и мислеше, че никога не е имал и едва ли някога ще има по-верен приятел, такъв, когото би защитил без да се замисли, жертвайки собствения си живот.  

         -Красива утрин, генерале! – усмихна се Попов.

         -Невероятно, но наистина е толкова спокойно... и сякаш чувствам всеки миг... О, Боже, защо е тъй измамна и кратковременна красотата! – възкликна Денев, изваждайки една снимка от вътрешния си джоб.

         Спря и я загледа... За учудване на ергена Попов, възрастният, достолепен мъж се завъртя няколко пъти на пета, досущ като малко момче и зацелува избледнялата фотография.

         - Магдалено, любов моя, заради тебе Господ досега опази живота ми... Обичам те! Много, много те обичам!

          Генералът, след като още няколко пъти целуна снимката, внимателно я прибра. Сетне извади посмачкан плик. Върху него, с едри букви, беше написал: „За съпругата ми Магдалена Денева. Лично!“

         -Днес ще тръгваш към София, нали? Ето още нещо, което трябва да свършиш. И запомни – то сега е най-важното за мен! Занеси това писмо на съпругата ми! Но не го давай на прислугата, а само лично на жена ми!

         -Разбира се, генерале! И друг път съм предавал писмата лично на леля Магда. Тя толкова им се радва! – младежът се усмихна замечтано, представяйки си очарователната генералша.

         Госпожа Денева бе известна столична красавица и една от най-изисканите и остроумни дами всред софийския хайлайф. Толкова мъже копнееха поне за бегъл неин поглед и тайно завиждаха на генерала. Тя бе връстница на съпруга си, но изглеждаше твърде по-млада от него.

         Привечер Попов вече бе в София. Успя да изпълни някои от задачите си, а други остави за следващия ден.  Не му беше удобно да търси генералшата вечер, затова реши да я посети на другия ден, малко предиобед. През нощта, която прекара в евтин хотел за военни, спа неспокойно. Сънува генерал Денев, седнал и надничащ от златожълто кресло, закачено по загадъчен начин на две ластични въжета и люлеещ се между фронта и София. Събуди се с главоболие, но и с облекчение, че ужасният сън бе свършил. Побърза да се погрижи за външния си вид, защото все пак след няколко часа трябваше да занесе писмо на една от най-красивите столичанки.

         Към единадесет часа вече бе при генералшата. Спретната прислужница му отвори масивната врата и го въведе в просторна гостна. Леля му Магдалена, сякаш по-очарователна откогато и да било, се спусна да го посрещне. Прегърна го и го разцелува приятелски, а той целият се изчерви.

         -Нося ти писмо от генерала. Заръча лично да ти го предам – смутено и с леко заекване рече младежът, давайки плика на привлекателната дама.

         Тя нетърпеливо го отвори. Започна да го чете, но се сети, че куриерът сигурно е изморен и гладен. Покани го на масата и нареди на прислужницата да донесе почерпка. След това се отпусна на едно кресло, покрито със златожълта дамаска и продължи да чете писмото.

         -Милият ми герой, милият ми Писан... – прошепна, притваряйки очи и целувайки листа. Но в следващия миг рязко промени настроението си. Скочи и разярено се разкрещя:

         -Дано по-скоро да свърши тази проклета война! Не мога повече така, не мога!

         После прибяга до вратата и ядосано спусна огромния райбер, извит като сабя, завършващ с глава на триглав змей. Докато Попов да се усети, увисна на врата му, зацелува го страстно по устните и започна да го разсъблича. В първия момент той опита да се откопчи, но в следващия бясната страст обхвана и него. Загубил разума си, омагьосан от тази подивяла Магда, опиянен от целувките ѝ, той направо полудя... Любиха се направо върху дебелия килим, в гостната, до креслото със златожълтата дамаска.

         След час-два Магда го изпрати.

         -Тръгвай! Нито дума на мъжа ми. Страшно е, знаеш... И скоро се върни с друго писмо за мен! Чакам те!

         По пътя за фронта Попов не знаеше на кой свят се намира. Чудеше се как ще погледне приятеля си в очите без да се издаде, как ще отговаря на въпросите му... Мислеше си дали не трябва да опре пистолета в слепоочието си и да свърши веднъж завинаги със себе си и с греховната си любов... Но тя бе толкова силна и Магдиното „Чакам те!“ така отекваше и кънтеше в главата му като могъщо ехо, че той на няколко пъти сваляше пръста си от спусъка. Все пак стигна жив до лагера.

         -Предаде ли лично писмото? – посрещна го с очаквания въпрос генералът.

         -Предадох го... – смутолеви Попов.

         -И как реагира моята Магдалена?

         -Зарадва се и каза, че много ви обича. Иска войната да свърши по-скоро. Рече да ви предам, че чака и друго писмо – на един дъх, някак набързо изреди младежът, като избягваше да среща изпитателния поглед на Денев.

         Измина цяла седмица. Младият Попов не се пазеше и правеше впечатление с прекалената си смелост, с непремерения риск, който поемаше. Господ сякаш го закриляше и младежът все се оказваше между оцелелите.

         Най-сетне дойде денят, в който отново трябваше да замине за София. С много задачи и с ново писмо от генерал Денев за съпругата му. Пак пристигна привечер в столицата. Този път първо тръгна към дома на генерала, макар че беше късно. На вратата го посрещна самата Магдалена. Някъде бе изпратила прислужницата. Още притваряйки, диво се хвърли в обятията на младежа. Намериха се, разсъблечени и обезумели от страст, направо върху дебелия килим, до познатото златожълто кресло в гостната. Но не само те... Магда изглежда бе забравила да спусне райбера. Вратата с трясък се отвори! На златожълтото кресло яростно се стовари генералът и подхвърли пистолета си на Попов.

         -Ако си мъж, пръсни си неверния череп или се ожени за Магда, защото аз веднага се развеждам с нея! Е, тя е само с някакви си двадесетина години по-стара от теб, но нали я обичаш повече от всичко?! Какво ли значение за теб, приятелю, могат да имат понятия като възраст, морал и чест?!

         Последва безкраен миг...

         Най-лесно за Попов бе да пръсне черепа си, но той зацелува ръцете на Магда. Помоли я да стане негова съпруга.

         И бавно понесе кръста си...