Отдавна не беше сядал да пише..
Сякаш някаква мрежа беше покрила неговото съзнание, пречеше на въображението му, на цветните, изскачащи картини на действителността и абстрактната му мисъл, пречупващи се през призмата на фантазията, непознатото и съзерцателното начало в неговият разум. Едно нещо го спираше толкова време и не му даваше нито сила, нито покой на разумът, който с пълни шепи гребеше от живота на неговите спомени и заливаше съзнанието му със ясни и пъстри картини на онова, което оставаше единствено живо при всяко негово разочарование – лентата на онзи изминал момент. И сега отново, сякаш всичко беше по старому той седна, извади химикалката и белият лист и.. започна ей така:
Кацнах. Най-сетне! Откога горях да стъпя на твърда земя и то точно там, където копнеех с цялото си същество да стигна. Погледнах наоколо – освен силното слънце и нежния, топъл въздух, който се носеше тъй лежерно усетих, че всичко е толкова променено... Сякаш се намирах в друга страна – атмосферата бе толко ...