Отдавна не беше сядал да пише..

Сякаш някаква мрежа беше покрила неговото съзнание, пречеше на въображението му, на цветните, изскачащи картини на действителността и абстрактната му мисъл, пречупващи се през призмата на фантазията, непознатото и съзерцателното начало в неговият разум. Едно нещо го спираше толкова време и не му даваше нито сила, нито покой на разумът, който с пълни шепи гребеше от живота на неговите спомени и заливаше съзнанието му със ясни и пъстри картини на онова, което оставаше единствено живо при всяко негово разочарование – лентата на онзи изминал момент.  И сега отново, сякаш всичко беше по старому  той седна, извади химикалката и белият лист и.. започна ей така:

Кацнах. Най-сетне! Откога горях да стъпя на твърда земя и то точно там, където копнеех с цялото си същество да стигна. Погледнах наоколо – освен силното слънце и нежния, топъл въздух, който се носеше тъй лежерно усетих, че всичко е толкова променено... Сякаш се намирах в друга страна – атмосферата бе толкова различна. За минута затворих очи и си я представих – да, през тялото ми минаха всичките спомени отново, а слънцето ми напомни за последното лято, което изкарахме заедно. Поех си дълбоко въздух и издишах плавно – когато отворих очи, бях вече сигурен и едно непознато досега спокойствие облада духът ми. Усмихнах се широко и погледнах вляво – с лекота прочетох „Летище София, Терминал 2“. После изтичах до най-близкото такси и потеглих към нея. След мъчително почти двучасово пътуване, най-сетне, я видях. За момент не можех да повярвам на очите си – беше толкова красива, както винаги, въпреки повелята на времето. Само побелялата и коса издаваше вината на годините, през които бяхме разделени. Сега тя седеше в двора и плетеше нещо, но щом ме забеляза, се вкамени за миг.

-          Стояне, мама.. Но, но.. Господи, дано е истина, боже, детенцето ми! – заекваше от вълнение мама.

-          Аз се върнах, майко, тук съм сега! – със смиреността на сина отвърнах аз, с онази обич, която е присъща само на детето към майката.

Тя се затича към мен и падна, предадена от безкрайната радост от завръщането на единственото си дете у дома. Плачеше от радост и възкликваше „Господи, боже мой!“

След този неописуем миг на вълнение и искрена обич, влязохме вкъщи. Всичко беше запазило своят вид, от времето, когато заминахме с татко. Полиците със старите чинии, и чаши стоеше чист, една прашинка не се забелязваше по него. До камината всичките книги от детството ми – от приказките до класически романи, седяха подредени в една голяма дървена библиотека, която се простираше чак до прозореца на хола. Голямата дървена маса, на която се хранехме още едно време също беше там и всичко това, придружено с меката топлина идваща от старата камина, ме накараха да се почувствам като корабокрушенец, завърнал се у дома.

-          Ох, маме, да знаеш колко се радвам да те видя, божичко, толкова време мина, а ти... Седни, седни, синко, да ти се нарадвам няма да мога! – прехласната от радостта говореше тя.

-          Да майко, не исках да ти казвам, за да те зарадвам! Повярвай ми, през всичките тези години не съм спирал да мисля за теб! – заговорих вече по-спокойно аз.

-          Мамеу хайде сега, ще ти сипя от твоите любими чушки с ориз и да хапнеш, сигурно си гладно чедо, кой знае колко си пътувал. – каза тя и се отправи към кухнята.

-          Разбира се, мама, как бих могъл да устоя на твоят кулинарен талант? Само, че седни, нека ти обясня, защо точно се върнах в България и защо съм решил да остана тук.. – рекох аз и си сипах малко вода от шишето на масата. – Нищо чудно и ти да ме сметнеш за луд, само че вярвам, че ще ме разбереш.

В същият момент тя се завърна и ме погледна с наивна усмивка, която като че ли ми казваше „Всичко знам, маме, домъчняло ти е за родината, няма лошо, добре си ми дошъл, остани колкото пожелаеш, пък после се върни пак там, където е животът ти!“ След което седна и ме погледна с онзи поглед, с който я запомних още от малък – на мъдрата майчина обич.

-          Първо, майко, ти.. беше права, че по светът е голям, пълен с най-удивителни чудеса и толкова различен. През всичките тези години обиколих не само почти всички щати, но и половин свят! Посетих държави, като Куба, Колумбия, Индия, Бразилия, Франция, Испания, Австрия и още много други, най-вече, докато учех.. – задъхано заговорих аз. – Знаеш, писахме ти с татко, че записах една много интересна специалност, която още едно в началото осъзнах колко ще ми е полезна и интересна. Мисля, че българското и наименование е Политология, а на Запад носи името Политическа наука.  Тя обяснява всички онези структури на организираното общество и произтичащият от него феномен – власт. Държава, политика, политическа система, власт, демокрация, тоталитаризъм, както и всички други сродни понятия се изучават точно в тази област на познанието за обществото. Даже дълго се колебаех дали да не запиша Културология, но както винаги интересът ми към политическото надделя. Но нека не се отклонявам от темата, която започнах, а да продължа напред. – Майка следеше и поемаше всички мои слова със същият мъдър поглед, в който вече прочетох и внимателно слушане. – Фактът, че с татко се разделихте не можеше да се промени, по никакъв начин, защото и двамата знаехте, че не сте един за друг. Въпреки това, аз не ти се сърдя, ти за мен си човекът, когото през цялото време ме подкрепяше и заставаше до мен, във всеки труден момент. През цялото време, когато бях, там, в далечната Америка. Ти не ме забрави, не ме изостави, майчината ти любов достигаше душата ми, въпреки хилядите километри, които ни деляха. – разчувстван говореше той. – Ии сякаш не стигаше това, ами онези пари, които ми изпрати... хех сякаш усети, майчинското чувство в теб проговори, че съм имал нужда от тази подкрепа точно тогава.

-          Сине, - прекъсна го майка му, - ти ми кажи сега наистина ли си решил да останеш и защо си направил този свой избор? Я виж колко голям е светът и знай, че спасение дебне отвсякъде. А тука, мама, виждаш как държавата ни постепенно изчезва, политиците са долни продажници и работят само за свой интерес. Стояне, помисли, не искам после горчиво да съжаляваш както мен, когато се разколебах..

-          Майко, нека едно нещо ти обясня, казвал съм на толкова много хора, че вече ме боли сърцето от тяхното невежество и неспособност да ме разберат – заговори той бързо и ясно. – Да, виждам, че е налице една дълбока социално-политическа криза в страната ни, чийто корен е още преди прехода. Осъзнавам също така, че една огромна част от населението все по-драстично обеднява и едвам свързва двата края, разбирам за нежеланието да нашите управляващи да застанат на международната сцена и да защитят родината ни. Това доказва само едно – те не са онези истински българи, които едно време вдигнаха от пепелта на забравата нашата нация, култура, език и държавност. Хора като Паисий, Раковски, Левски, Ботев и много други – известни и неизвестни герои, историята им е дала заслужено място в пантеона на безсмъртието и славата. Те трябва да са пример за подражание на всеки зовящ себе си българин. Вместо това ми е ясно упадъка и калта, в която ежесекундно затъваме – бавно, но сигурно.

-          Е и ти искаш да потънеш заедно със всички ли, синко? – изрече сухо и гневно майка ми.

-          Нека, мале, срамът ни се стича по челото, нека нашето овчедушие и покорност бъдат тежките вериги около врата ни, нека цял свят ни мрази, отрича и презира, нека но аз знам, за онзи несломим дух на хилядите млади момчета и момичета, които застанаха твърдо зад непокорството и бунта пред заветните барикади – софийските улици.. – изведнъж ме обля една непозната до тогава решимост и гордост, които изпълниха духа ми и изковаваха всяка моя следваща дума - ..те са онези бъдещи имена, които историята ще запомни не заради нещо друго, а заради самата им воля да се борят! Защото не се примириха с поредната олигархическа прищявка на властимащите и не се подадоха на безбройните жестоки медийни пропаганди, чиято единствена цел е да държат затворени очите на обикновения човек за истината! Те не пожелаха да живеят в продължаващия безпощаден пост-тоталитарен хаос в България и просто поискаха една нещо толкова силно и жадно, че нищо не успя да ги спре – промяната. А тя, именно тя е онзи вечен елемент, който не спира, тече бързо като река и неусетно изменя хиляди човешки съдби и еволюира, така че никога да не види своя край. Крайно време беше и тук, в нашата страна някои да пожелаят промяната, за да се случи тя. Тези хора първи са се осъзнали истински, че надувайки гайдите на родолюбието по време на празници, само временно заглушаваме нашите мъки. Решиха да излязат извън механата и да поемат по страшният, но славен път на борбата, там на новите поля и гори. Оказва се, че нашето поколение колкото и да линее все пак сред него немалка част е онази, която мисли истински с цялото си сърце и душа за родината и са готови да дадат живота си за нея. Именно те са онези, които не избраха бягството, когато имаха възможност, а решиха да останат и да се борят! Точно заради тях и аз реших да направя своят избор и да се върна там, където винаги ми е било мястото, майко. Цицерон е казал знаеш: „Ubi bene, ubi patria! – Домът е там, където се чувствам добре!“... За 20 години живот в чуждата държава аз се чувствах.. чужд, откъснат скитник от своят дом. Щатите не успяха да ми дадат онази душевна сигурност и уют, което България ми беше посяло вътре в мен през първите години от моя живот. Въпреки коренно различните си подход и система, тази страна за мен се превърна в студената, алчна и злобна мащеха, която задушава всички останали свободни народи по света. Какво само лицемерие таят там нейните политици и управляващи, каква корупция, каква морална разруха и падение има сред хората, то е в такива размери каквито простият човешки ум не може да си представи. За съжаление целият този абсурд е скрит, много успешно при това, зад маската на просперитета и свободата на американската мечта, която е най-успешната фантазия на Холивуд. И всичко безмилостно се натъпква в съзнанието на милионите по цял свят, за величието и славата на пазителката на човешките права, свободи и вселенски мир... А какво да ти кажа за хората, за всички онези мъже и жени, които са си посветили живота си в изкарването на зелената отрова?! Те имат само един алгоритъм в съзнанието си – работа, работа и пак работа.. Безспирно по цели дни се движат като чаркове на една машина и когато се изхабят – просто машината ги изхвърля- остарели, изморени и амортизирани, да се готвят новите.. Най-лошото е, че онези пари, които изкарват не ги използват за някакво себеусъвършенстване и развитие – а ги използват като залог за още пари..  Колко смешно, колко жалко, но това за съжаление успяват да го проумеят само истински прогледналите, които са излезли от пещерата на незнанието и унищожението – потребителската мисъл. Вече, маме, войните са оставени на забрава в миналото, а най-лесният и ефективен начин да се контролират големите човешки маси, това е чрез създаването и налагането на консуматорското общество. То е онова, което по най-жесток и безмилостен начин унищожава способността ни за свободно мислене и обезличава всеки индивид, отнемайки му най-ценното – неговата личност. Нима демони, като корпорациите искат да ни кажат, че купувайки си поредната кола или безумно нагъвайки бургери... ще станем по-добри?! Що за безумие е това, майко.. но най-лошото е че в световен мащаб не се срещна никаква съпротива срещу този разрушителен метод на контрол.  Ии се опасявам, че благодарение на своето безотказно оръжие – глобализацията, този куршум пронизва лека-полека всички хора по цял свят, докато най-накрая не ни превърнат в послушни роби, овце, които ще следват своите избраници, и ще скланяме главите пред техните палачи. – Видях как майка се разплака и сълзите и не спираха да текат, сякаш беше се предала на гилотината на истината.. Затова реших да променя тона по следния начин – Виж колкото и безнадеждно да изглежда всичко, искам да те успокоя, че нищо не е изгубено! Всеки българин притежава според мен една особена сила на духа, която ни е дадена още от най-древни времена и въпреки времето тя е успяла да се съхрани и да ни дава подкрепа. Наистина сега положението може да е много по-лошо отколкото преди 1000 години, но съм сигурен, отново ще можем да възвърнем достойнството на България и да изчистим от отровата нашето културно и духовно величие! Затова майко съм решил да остана, не само защото тука е единственото място, където се чувствам добре, но и защото искам да съм част от промяната, която бавно настъпва! А сега, маме, нека излезнем и се поразходим, я виж колко хубаво е огряло слънцето – усмихнато и весело и рекох тези думи.

Навън наистина беше се излегнало едно силни и лениво слънце, което галеше със своите лъчи всяка педя от тази земя, която повече от 13 века се държеше героично и продължаваше със същия, нестихващ стоицизъм, въпреки повратностите времето да поддържа този античен и силен, макар и крайно песимистичен народ.