Изповедта на едно паве.

      Тук дойдох  с братята и сестрите си  по  римско време. Градът се простираше на три тепета и го бяха нарекли Тримонциум.  Преди да дойдем тук, кривите и тесни улички бяха покрити с  отъпкана сивкава земя, която лятно време се превръщаше в прахуляк, а през есента и пролетта  в лепкава кал.  Само през зимните месеци улиците бяха чисти,  и за радост на децата,  бяха покрити със  дебел, пухкав сняг.  През студените, но слънчеви дни, децата се спускаха,  със  собственоръчно сковани, малки и голями шейни,  по стръмните улички, падаха, ставаха, но зачервените им от студа лица, грееха като   малки  радостни слънца, а тънките им весели гласчета огласяха целия град. Качваха се до Амфитеатъра и от там се спускаха  и летяха  с радостни викове, чак до  черквата.  А когато паднеше нощта,  хиляди звезди обсипваха небесната шир, загледани влюбено в сребърната тепсия на луната. Иззад  кадифените завеси на пенджеретата намигаха газени лампи, осветявайки тъмните сокаци, по които понякога  се промъкваха и люде с недобри помисли. 

Цареше  непрогледна тъмнина и  наоколо беше толкова тихо, че тишината  се смесваше с монотонната песен на дервишите “мевлевии”.  И всеки знаеше, че  всяка вечер те танцуват в кръглата зала,  своя ритуален танц,  въртейки се плуваха в пространството, а  върховете на високите им островърхи шапки се накланяха и описваха  причудливи  фигури във въздуха, напоен с източни аромати.

 Лятно време, от сутрин до късно вечер, улиците бяха оживени и шумни. Амбулантни търговци предлагаха стоките си, латернаджии  забавляваха хората със сладникави мелодии, доката децата тичаха след поредния латернаджия.  Жени, старци и деца, надничаха от дворовете, където домашната шетня никога не свършваше. Във въздуха  се носеше аромата на речел, индрише и канела. Миризма на печени чушки  дразнеше апетита и навяваше спомени за  ледено студена заарска мастика, която вечерта, когато мъжете се върнеха  от работа, ще се появи на семейната софра, наредена от пъргава булка за свекър, девери и млад съпруг. А свекървата ще гледа отстрани, ще се коси и муси, но мъжете увлечени в сладък мухабет, ще си споделят за днешния алъш вериш, за мущериите, чираците и калфите и ще отпиват бавно от премръзналата  бяла течност, която на шега наричат “лъвско мляко” и устите им ще тръпнат от мириса на анасон, дъхави домати и  печени люти чушлета.

А  жените стоят  “диван чапраз” край стената и чакат погледа на стопанина, за да поднесат сготвената за вечеря манджа.

Много хора минаваха край мен, обути в йемении от козя кожа, с цървули от нещавена свинска, боси и обути в купешки сандали. Случвало се е да мине кокона обута в  европейски чепици, както и военни с  юфтени чизми. 

Не е лек животът  на калдъръма. Лете, зиме на улицата, под дъжд и сняг, в прахуляка и калта, напечен от жаркото юлско слънце или премръзнал под ледената мантия на Голям Сечко. Най ми е хубаво, когато след  зноен летен ден се изсипе дъжд на едри капки, да се пръска по гърба ми и полива зажаднялото ми за  свежест тяло. Тогава ми е леко на каменната душа, а базалтовата  ми същност  понася с лекота босите крака на дечурлигата препускаща по стръмните улички на стария град, радвайки се на изсипалия се изневиделица летен порой.

Вечер, когато падне нощта, влюбени двойки се  промъкват край дуварите и намират утеха в обятията на горичката зад манастира на дервишите, където  в незапомнени времена е сядял сам Орфей, за да свири с вълшебната си флейта и да радва хората с  магията наречена музика.

На мегдана пред Хисар капия, всека сряда има пазар. Селяни от околните села пристигат на каруци впрегнати с дръгливи, недохранени кончета, или  дългоухи магарета. С ръчни колички или в кошове натоварени на гърба на магаре или младо конче, докарват пресен зарзават и сочни плодове, нареждат ги на рогозки върху калдъръма и  с викове канят мущериите да  си напазаруват и след малко пазарлъците започват.

Богата палитра от багри се разстила по древния калдъръм, отровно зеленото на чушки капия и пастелното  зеленото  на чорбаджийките, контрастират с  розови домати и наситено морави патладжани. Бели като булки и черни като арапи репи, пръскат аромат около червено-бели репички със свежи листа, по които  кристални капки вода блестят като  утринна роса. Едри,  кърваво червени череши, жълти и сини сливи  и кадифени праскови излъчват мирис на лято, упояват клиенти и минувачи,  палави деца грабват по слива и бягат колкото им държат краката и се скриват по тесните сокаците на Тримонциум.

Мегданчето е притихнало, няма ги каруците, няма ги кончетата и дългоухите им приятели. 

              Слънцето клони към залеза си. В кафенето на ъгъла,  до Балабановата къща, старият арменец  стои до  оджака и върти джезвето в нагорещения пясък и във въздуха се носи уханието на кафето готово да кипне всеки момент. Пред кафенето, под дебелата сянка на чинара, двама стари “достове” търкалят заровете, удрят  с всичка сила пуловете по дървената табла, разменят пиперливи реплики и сърбат горещото кафе, чийто аромат изригва от филджана като вулканична лава.

Есенният вятър гони окапалите листа по калдъръма, носи ги далеч и там ги сбира на купчинки. А кога падне снегът, старият кафеджия слага мангала пред вратата на кафенето и пече едри захарни кестени, които греят не само ръцете, но и душата на хората.  И тази топлина им дава сили да дочакат следващата пролет, когато над града отново ще се понесе мириса на разцъвтялите смокинови дървета, розовите цветчета на ябълковите дръвчета ще радват очите на  зажаднялите за слънчице  жени, мъже, деца, заселили се тук преди многооооо, многооо години, и предаващи от поколение на поколение любовта към този приказен, неповторим и очароващ всекиго град, наречен някога Тримонциум. Три върха- Небет тепе, Джамбаз тепе и Таксим трима братя или три сестри прегърнали се в зората на човечеството,  преди хилядолетия за да не може никой  никога да  раздели.