May 20, 2016, 8:23 PM  

Изтървахме момента 

  Prose » Narratives
675 0 12
9 min reading
Вчера изгубих часовника си. Малко преди това спря внезапно. Секундарника хълца, хълца и реши, че му е достатъчно. Всичко това се случи, докато се молех времето да мине по-бързо, тъй като бях на най-скучната среща в живота си. Дамата ми опъваше с вилица спагетите, сякаш наново ще ги приготвя, а виното пи на малки, мънички, миниатюрни глътки, сякаш в него имаше милион и една винени мушици и тя трябваше да прецеди всичко през зъби, за да не би случайно да глътне някоя.
Разговорът приличаше на разпит, в който играех и лошото, и доброто ченге, а тя отговаряше едносрично, сякаш от това зависи живота ѝ.
Малко след като я изпратих и целунах нежно по челото сякаш има температура, а аз трябва да се уверя, че ще лежи на легло дъъъълго време, започнах да тичам.
Тичах, тичах, тичах и крещях, крещях и дишах, дишах и подскачах. Точно в този момент съм си загубил някъде часовника.
Мислех да го занеса на ремонт, за да може никога повече секундите да не се точат с часове.
Разбира се установих трагичната ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Олеся Николова All rights reserved.

Random works
: ??:??