Вчера изгубих часовника си. Малко преди това спря внезапно. Секундарника хълца, хълца и реши, че му е достатъчно. Всичко това се случи, докато се молех времето да мине по-бързо, тъй като бях на най-скучната среща в живота си. Дамата ми опъваше с вилица спагетите, сякаш наново ще ги приготвя, а виното пи на малки, мънички, миниатюрни глътки, сякаш в него имаше милион и една винени мушици и тя трябваше да прецеди всичко през зъби, за да не би случайно да глътне някоя. 

Разговорът приличаше на разпит, в който играех и лошото, и доброто ченге, а тя отговаряше едносрично, сякаш от това зависи живота ѝ.

Малко след като я изпратих и целунах нежно по челото сякаш има температура, а аз трябва да се уверя, че ще лежи на легло дъъъълго време, започнах да тичам. 

Тичах, тичах, тичах и крещях, крещях и дишах, дишах и подскачах. Точно в този момент съм си загубил някъде часовника.

Мислех да го занеса на ремонт, за да може никога повече секундите да не се точат с часове.

Разбира се установих трагичната загуба на сутринта и най-естественото нещо бе да се върна по пътя, за да го потърся. Все пак беше подарък от баща ми.

Не исках, нямах никакво желание, защото трябваше да измина целия път наобратно, а това означаваше с всяка една крачка да се доближа отново до снощната си дама.

Половината път изтичах, а останалата издишах тежко. Събирах и малкото останала ми воля, за да продължа, когато я съзрях и най-естествено прелетях през близко стояща пейка, за да кацна в храста зад нея.

И въобще не се изненадах, дори не потрепнах, когато тя седна на пейката. Сякаш знаех, че това ще се случи. На всичкото отгоре носеше на ръката си МОЯ изгубен часовник.

В този живот няма нищо случайно. Всичко е нарочно. Ето това клише се заби така дълбоко в мозъка ми, че не намерих нито подходяща реплика, нито причина, за да изляза спокоен от храстите и да си поискам часовника. 

Сега ми оставаше само търпеливо да си клеча в него и да чакам. А какво точно нямах представа.

Снощната ми дама изяде една торба с череши, изпи две минерални води, чопли семки, яде вафли и погълна два банана. Започвах да се съмнявам дали наистина е тя, спомняйки си снощното ѝ представяне на масата.

Тъкмо щях да изско̀ча от храстите с репликата: „Ах тиииии, ядеш значи и пиеш като...“, когато към нея се приближи нисък, плешив, рижав, пъпчив, очилат, чипонос, с големи, ококорени очи, с малки, пухкави ръчички, късички крачка, корем като фуболна топка, облечен в червено сако, черна папионка на червени точки, сини, ожулени обувки, джинсов панталон цвят каки, с наелонова торба с хранителни продукти в едната ръка, черен чадър в другата, раница на гърба със съмнително съдържание, мъж който дъвчеше дъвка. 

-    Мога ли да ви попитам нещо? - чух го да казва.
-    Вече ме попитахте. – отговори стакато тя.
-    Всъщност не съм.
-    Напротив, питайки ме дали можете да ме попитате нещо само по себе си е въпрос. Трябваше да ме питате дали можете да ме попитате две неща и тогава можехте да ми зададете и втори въпрос.
-    А вие щяхте ли да ми отговорите?
-    Не.
-    Не бъдете толкова груба.
-    Не съм груба, а конкретна.
-    Представете си, че се нуждая от помощ, а вие сте единствения човек, който може да ми помогне.
-    Прекалено абстрактно и хипотетично.
-    Обичате ли сирене?
-    Сирене?
-    Да, сирене.
-    Да, може да се каже.
-    Ами тук в торбичката имам едно прекрасно сирене бри. Можем да си го поделим с малко вино.
-    Вино? На обяд!
-    Според мен виното може да се пие по всяко време стига човек да е в подходящта компания и настроение.
-    Сирене бри? Така ли?
-    Да 
-    А виното?
-    Пино Блан, Мерло, Ризлинг или Шампанско?
-    В торбата ли са?
-    Не, в раницата на гърба ми.
-    Плодове?
-    Пъпеш нямам, но имам грозде.
-    Може. Тук на пейката?
-    Може. Момент само, имам покривка и прекрасни стъклени чаши със сребърен обков.

Докато краката ми изтръпваха от клеченето в храстите, а сърцето се опитваше да счупи гръдния ми кош от възмущение, тези двамцата седнаха на пейката. Рижото чиче постла покривка помежду им, извади стъклени чаши със сребърен обков (евала за чашите, много стилни, после трябва да го догоня и да го попитам, откъде ги е купил). Наля вино, наряза сиренето, защото имаше и нож в раницата. 

-    Наздраве - каза той.
-    Наздраве – отвърна снощната ми дама.
-    И така докъде бяхме стигнали?
-    До никъде.
-    Е как! Тъкмо се разговорихме.
-    Не, вие говорихте, а аз ви слушах.
-    И какво казах? 
-    Нищо, което да си струва да се запомни.
-    Вие наистина сте груба, знаете ли това?
-    Разбира се!
-    Защо?
-    Не обичам да ме занимават и да ме ангажират със себе си. 
-    А какво обичате?
-    Лимони със захар, еклери с маслен крем, пиле с картофи, свинско със зеле, торта с маскарпоне, червени токчета, лилави пердета, черни чаршафи, слънчогледи на букет, фрезии през пролетта, аромата на кафе сутрин, хубавото вино, дългите планински преходи, утрините на морето, мързеливите следобеди в хамак, тежките книги, леките мъже и страстния, сладостен, оптускащ и леко перверзен секс. Обичам да обичам. 

Чичето изпусна парченцето си бри, а гроздовото зърно се търкули в скута ми. Той хлъцна, а аз се възбудих.

-    А защо сте толкова груба?
-    Защото докато се стигне до това, което обичам има толкова условности и прелюдия, че хората убиват всяко мое желание. Предпочитам да убивам това в зародиш, вместо да го чакам с месеци да дойде. 
-    А ако сега ви награбя и пожелая да ви любя?
-    Хахахахахахахах, не сте мой тип. Вие не сте лек мъж, а по-скоро добър, грозноват комплексар, на който не му пука как ще го възприемат, защото прекалено дълго е бил бит и нараняван. Вие няма какво да губите, а това не ме възбужда.
-    Вие сте груба, но пък за сметка на това пряма и истинска. Харесвате ми. 
-    По странен и извратен начин и аз започвам да ви харесвам. А вие какво обичате?
-    Обичам да радвам хората, да им правя малки подаръци, да помагам, да се отзовавам, когато са в нужда, да бъда на разположение, когато им е тежко.
-    Ето, какво ви казах, вие сте комплексар, който търси постоянно одоборение, защото няма себеуважение.
-    Добре, добре, без повече обиди. Всъщност обичам само едно нещо, а всичко останало за мен няма значение.
-    Какво обичате?
-    Майка си.
-    Това заслужава тост.
-    Да, нека вдигнем тост за майките и ако не бързате да си отворим по още една бутилка.
-    Разбира се! Вечерта е пред нас, а и на тъмно изглеждате значително по-добре.

Три часа по-късно разбрах, че се е напикавала като малка, имала е страх от смъртта, плувала е с делфини, скачала е с бънджи, разбивали са ѝ сърцето многократно. Имало е време, в което е била наивна и добра до глупост, но сега харесва циника в себе си и гледа редовно да го храни.

Чичото също се оказа интересен екземпляр. Рабтил като носталгист. Дизайнер, който пресъздава интериори, които да връщат клиентите в атмосферата на миналото. Последно правил хол в стила на 80-те години и кухня по модата на 50-те. Хората в такава обстановка се отдавали на спомени за отдавна отминалата им младост или си представяли как са живели дядовците и бабите им. Подарявал на клиентите си уюта на отминалите времена.

-    Знаете ли, мога и на вас да направя нещо, може тогава да се върнете към времето, когато не сте била циник. – каза той закачливо.
-    Вие сте добър човек. Благодаря Ви. – каза тя и го прегърна. – Сега вече мога да отговоря на въпроса Ви.
-    Кой въпрос?
-    Този, който искахте да ми зададете, когато се срещнахме.
-    Всъщност исках да ви попитам колко е часа, защото видях часовника на ръката Ви.
 
Тук беше момента да изскоча от храстите, но от часове не чувствах краката си, а и ми се стори твърде неуместно. Тогава я чух да казва:

-    Този ли? Та той не работи, но е хубав спомен от една кошмарна вечер с лек мъж. 
-    Ще повторите ли?
-    Кое?
-    Вечерта?
-    Бях тръгнала да му връщам часовника, но срещнах вас. Не мисля, че ще се видим отново.
-    Защо?
-    Изтървахме момента.
 

Малко след тези думи чух как часовника започва да тиктака. Инатливата стрелка си бе проправила път напред към времето.