Желаеше  себе си от истината, която ти казваха другите, без да помислиш "Дали е така?". Да помислиш, че са прави. По-важно е да робуваш на себе си с една неистинна представа за образа, който беше си изградил.  И ти престана да виждаш и чуваш хората, които желаеха да бъдат с теб. Сви се в своята черупка и заживя живота според своите представи.  Не те интересуваха грижите и болките на другите. Не искаше и да помогнеш на жената, на която бяха дръпнали чантата от ръцете ù. В нея бяха последните ù пари. Не си помисли. Нали ти съществуваш? Имаше пари, богатство, коли и жени. Това беше твоето съществуване. Един затворен кръг, който  се въртеше до безкрайност и нямаше излизане от него. Но все пак имаше една малка надежда, светлина - да излезеш от него. В крайна сметка, ти не пожела това.  Остана си там, в черупката. Докато един ден ти се случи нещо неочаквано. Ти загуби всичко, което имаше. Но най-болно беше, че загуби любовта на другите. И тогава, една мисъл те озари. Твоето съзнание проговори. Съзря мрака, в който живееше. Всички бяха се отчуждили от теб и те изоставиха. Мъка се загнезди в сърцето ти. Ами сега, накъде! Изведнъж чу песента на славея.  Раззеленените дървета те приветстваха с "Добре дошъл при нас!" Багрите на цветята ти създаваха  чувство на радост и щастие.  И ти разбра, че животът е красив. Хората около тебе наново станаха твои приятели. Най-сетне проумя, че животът е изпълнен с наслади от красота, изобилие и любов. Всяко цветче, всяко малко и голямо същество, цялата Природа, ти даваха своята Любов. Разбра, че има смисъл да живееш разумно.  Ти трябваше да им отвърнеш със същата любов, но не онази, плътската, а Божествената. Лицето ти засия. И целият се превърна в усмивка. Усмивка, от която имаха нужда всички. Ти им я раздаваше с пълни шепи, а те ти отговаряха със същото. Цялата Природа  около теб засия.  

   Нечий глас ме сепна. Изведе ме от приятното опиянение на размисъл.  Спомних си за Любовта и Доброта. Та, Любовта тръгнала по земята, за  да изпита хората що е Добро. Вървяла, вървяла и стигнала до един дом, като палат. Вън, на двора, в красивия небесно-син басейн, зърнала атлетическото тяло на красив младеж. Извикала го пред вратата и го помолила да отговори. Момъкът се позабавил.

  Тя, Любовта, била обляна цялата в светлина и прозрачната ù дреха се спускала до земята. Лицето ù греело в усмивка. Кой можеше да устои на тази красота?  Така и момъкът ù отворил, и тръгнал по алеята от цветя, които ухаели и омайвали погледа.

- Човече - обърнала се Тя към него. Знаеш ли какво значи Добро?

   Той я погледнал с изпитателен поглед и отговорил:

- Добро ли? Ами, то е да бъдеш облечен добре, да живееш в разкош, да имаш приятели, много пари и това всичко, което имам аз.

- А имаш ли Любов? - попитала Тя.

- Какво е Любов? Това нещо не ми е понятно. Знам, че така ми е най-добре да живея.

- А чувстваш ли се щастлив?

- И това нещо не ми е познато. Живея, но ми е много скучно. Правя едни и същи неща и сякаш съм в една огромна стая, от която не мога да изляза. Дните ми минават бавно. Всичко ми е едно и също, Изобщо, голяма скука.

- И на това му казаваш добро, значи?

- Така съм свикнал. Имам си всичко от мама и татко. Да са живи и здрави!

- А не се ли замисляш, че един ден тях няма да ги има? Тогава какво ще правиш?

- Виж. За това не съм се замислял. Добре, че ми отвори очите.

- Отворих ти  ги, но дали ще проумееш истината, която ти разкрих?

-А, бе, давай сега да върви, а за бъдеще, да не му мислим толкоз!

- Давай, давай, ама всичко си има граници, момче! Когато останеш сам, тогава ще разбереш  какво значи да търсиш Доброто. А сега остани със здраве и дано Господ ти даде разум!

   Любовта забързала към вратата, излязла и продължила пътя си.